Храм

Версия за печат

Хра­мът е сгра­да за об­щес­т­ве­но бо­гос­лу­же­ние. Той се на­ри­ча още и цър­к­ва, ко­е­то ще ре­че съб­ра­ние. Бог, на­и­с­ти­на, е нав­ся­къ­де, но Той про­я­вя­ва по-осо­бе­но Сво­и­те бла­го­дат­ни си­ли в мес­та, ко­и­то са Не­му пос­ве­те­ни (Вто­ро­зак. 12:5, 11; 3 Цар. 8:29; 2 Пар. 5:13; 7:1). А та­ки­ва мес­та са хра­мо­ве­те. Хра­мът, сле­до­ва­тел­но, е дом Бо­жи (3 Цар. 9:10; Ис. 56:7; Мат. 21:13), Бо­жие оби­та­ли­ще (3 Цар. 8:30). За­то­ва хра­мо­ве­те се от­ли­ча­ват от дру­ги­те сгра­ди как­то по сво­я­та ар­хи­тек­ту­ра, та­ка и по сво­я­та вът­реш­на уред­ба и ук­ра­са. Хра­мът е тъй ус­т­ро­ен, че да на­пом­ня за Бо­га и да из­вик­ва у нас мо­лит­ве­но раз­по­ло­же­ние.

Се­гаш­ни­те на­ши пра­вос­лав­ни хра­мо­ве са пос­т­ро­е­ни и раз­п­ре­де­ле­ни по об­ра­зе­ца на ста­ро­за­вет­на­та ски­ния и на Иеру­са­лим­с­кия храм. Те се със­то­ят от три глав­ни час­ти: прит­вор (ар­ти­ка, нар­ти­ка, па­перт), сред­на част (ко­раб) и св. ол­тар.

Пра­вос­лав­ни­те хра­мо­ве обик­но­ве­но са обър­на­ти към из­ток, от­де­то ид­ва свет­ли­на­та; Хрис­тос е на­ши­ят ду­хо­вен из­ток (Лу­ка 1:18), Слън­це на прав­да­та.

В прит­во­ра обик­но­ве­но се из­вър­ш­ват ня­кои по-мал­ки об­щес­т­ве­ни мо­лит­ви и тайн­с­т­ва: об­ру­че­ние, де­ве­ти час, ли­тия, очис­ти­тел­ни мо­лит­ви и др. Тук в древ­ност е има­ло и бап­тис­те­ри­ум ­ кръ­щел­на, ка­мен­на ку­пел (къ­пал­ня, ба­сейн), в кой­то са се из­вър­ш­ва­ли ма­со­ви кръ­ще­ния. Съ­що тук са сто­я­ли и ог­ла­ше­ни­те, как­то и ония, ко­и­то са се ка­е­ли за гре­хо­ве­те си.

В сред­на­та част сто­ят хрис­ти­я­ни­те-бо­го­мол­ци. Тук има пев­ни­ци, т.е. мес­та за цър­ков­ни­те пев­ци, го­ле­ми и мал­ки свещ­ни­ци, ана­лои (пос­тав­ки за ико­ни, ко­и­то се це­лу­ват от бо­го­мол­ци­те), тро­но­ве (се­да­ли­ща за по-въз­рас­т­ни­те и по-не­мощ­ни­те), по­ли­е­леи и др.

Св. ол­тар е от­де­лен от сред­на­та част с ико­нос­тас, т.е. прег­ра­да, на ко­я­то са пос­та­ве­ни све­ще­ни об­ра­зи. Тия об­ра­зи, на­ре­че­ни ико­ни3, са обър­на­ти с ли­це към за­пад, към бо­го­мол­ци­те. По сре­да­та на ико­нос­та­са има двук­рил­ни вра­ти, на­ре­че­ни цар­с­ки две­ри, а на се­вер­на­та и юж­на­та ­ ед­нок­рил­ни вра­ти с ико­на или вход със за­ве­са. В ня­кои по-мал­ки хра­мо­ве има са­мо ед­на стра­нич­на вра­та на ико­нос­та­са ­ се­вер­на.

Ико­ни­те са раз­по­ло­же­ни в ня­кол­ко ре­да. Най-дол­ни­ят ред пред­с­тав­ля­ва ис­то­ри­я­та на гре­хо­па­де­ни­е­то или съ­би­тия от Ста­рия За­вет. На вто­рия ред са го­ле­ми­те или т.н. „цар­с­ки“ икон­и. Те се под­реж­дат обик­но­ве­но та­ка: от дяс­на­та стра­на на цар­с­ки­те две­ри са ико­ни­те на Иисус Хрис­тос, св. Ио­ан Пред­те­ча и на св. ар­хи­дя­кон Сте­фан (на юж­на­та вра­та); от­ля­во на цар­с­ки­те две­ри ­ на св. Бо­го­ро­ди­ца, на хра­мо­вия све­тия или хра­мо­вия праз­ник и на св. ар­хан­гел Ми­ха­ил (на се­вер­на­та вра­та). Тре­ти­ят ред ико­ни са на по-го­ле­ми­те Гос­под­ни и Бо­го­ро­дич­ни праз­ни­ци, чет­вър­ти­ят ­ на св. апос­то­ли, пе­ти­ят ­ на св. мъ­че­ни­ци, све­ти­те­ли и пре­по­доб­ни, шес­ти­ят (ако има) на св. про­ро­ци и ста­ро­за­вет­ни пат­ри­а­р­си. Ня­кои по-мал­ки цър­к­ви имат са­мо ед­на ре­ди­ца ико­ни ­ цар­с­ки­те. Над цар­с­ки­те две­ри се сла­га или об­раз на лъ­че­зар­но слън­це ­ сим­вол на Бо­га, или ня­кой сим­вол на Св. Тро­и­ца, или т.нар. „Не­ръ­кот­во­рен об­раз“ или т.нар. „де­и­сис“. По-го­ре се пос­та­вя кар­ти­на­та на Тай­на­та ве­че­ря и най-го­ре ­ Раз­пя­ти­е­то Хрис­то­во. Над Раз­пя­ти­е­то ви­си на­роч­но кан­ди­ло.

Ико­нос­та­сът се е раз­ви­вал пос­те­пен­но. Пър­во­на­чал­но не е има­ло ни­как­ва прег­ра­да меж­ду св. ол­тар и сред­на­та част на хра­ма. Пос­ле се яви­ла ка­мен­на нис­ка прег­ра­да (па­ра­пет), по-пос­ле се из­диг­на­ли ко­ло­ни (стъл­бо­ве) с ар­хит­рав (съ­е­ди­ни­тел­на гор­на гре­да), и най-пос­ле меж­ду ко­ло­ни­те поч­на­ли да пос­та­вят ико­ни.

Пра­вос­лав­на­та ико­но­пис по дух и ри­су­нък се от­ли­ча­ва от инос­лав­на­та ­ осо­бе­но от за­пад­нох­рис­ти­я­н­с­ка­та. До­ка­то в ка­то­ли­чес­ка­та ико­ног­ра­фия нап­ри­мер се об­ръ­ща вни­ма­ние по­ве­че вър­ху пра­вил­ност­та на ана­то­ми­чес­ки­те фор­ми и вър­ху вън­ш­на­та кра­со­та, в из­точ­на­та е под­чер­та­на по­ве­че ду­хов­ност ­ из­ра­зът на ду­ха. Тук фи­гу­ри­те са удъл­же­ни, об­ра­зи­те са стро­ги, за­мис­ле­ни, със­ре­до­то­че­ни, из­пи­ти, цве­тът на ко­жа­та ­ тъ­мен; пог­ле­дът е от­п­ра­вен към не­бе­то, очи­те са срав­ни­тел­но по-го­ле­ми. Це­ли­ят об­раз по та­къв на­чин но­си ха­рак­тер на ире­а­л­ност, без­п­лът­ност, ус­лов­ност. За­то­ва ста­ра­та хрис­ти­я­н­с­ка пра­вос­лав­на ико­на има по­ве­че зна­че­ние на ус­ло­вен об­раз, на сим­вол, от­кол­ко­то на пор­т­рет. В тоя стил са из­пи­са­ни древ­нох­рис­ти­я­н­с­ки­те, ста­ро­бъл­гар­с­ки­те и ста­ро­рус­ки­те хра­мо­ве и ико­ни. В на­ше вре­ме оба­че се за­бе­ляз­ва же­ла­ние да се из­ле­зе от то­зи древ­нох­рис­ти­я­н­с­ки строг и ско­ван стил (ка­нон) и на ико­на­та да се да­де по-го­ля­ма ре­а­лис­тич­ност, т.е. ­ да бъ­де по-близ­ко до дейс­т­ви­тел­ния чо­веш­ки об­раз. Но и то­зи по-нов стил не пре­неб­рег­ва оно­ва, що е ха­рак­тер­но за пра­вос­лав­на­та ико­ног­ра­фия, ка­то се стре­ми да пре­да­де си­ла­та на ду­ха над ма­те­ри­я­та. Ико­на­та тряб­ва да из­ра­зя­ва све­тост, да из­лъч­ва не­зем­на кра­со­та, бла­гост, вя­ра и нрав­с­т­ве­на чис­то­та. Тя тряб­ва да из­вик­ва ре­ли­ги­о­з­ни чув­с­т­ва, да въз­на­ся ду­ша­та от зе­мя­та към не­бе­то. В то­зи стил и дух се из­пис­ва и це­ли­ят храм със съ­би­тия от биб­лейс­ка­та ста­ро- и но­во­за­вет­на ис­то­рия, как­то и с див­ни­те об­ра­зи на св. Бо­жии угод­ни­ци.

Св. ол­тар е най-све­та­та част на хра­ма. В не­го мо­гат да вли­зат са­мо све­ще­нос­лу­жи­те­ли и тех­ни­те по­мощ­ни­ци.

В сре­да­та на ол­та­ра се на­ми­ра св. Прес­тол. Св. Прес­тол обик­но­ве­но се пра­ви от ка­мък. Пок­рит е с ед­на дол­на пок­рив­ка от бял ле­нен или па­му­чен плат, на­ре­че­на сра­чи­ца (ри­за), и ин­ди­тия ­ гор­на пок­рив­ка от по-де­бел цве­тен плат.

Вър­ху прес­то­ла се пос­та­вят: св. ан­ти­минс ­ чет­вър­тит плат 50 х 60 см, вър­ху кой­то е изоб­ра­зе­но пог­ре­бе­ни­е­то Хрис­то­во и в кой­то е вло­же­на час­ти­ца от мъ­че­ни­чес­ки св. мо­щи; нап­рес­тол­но св. Еван­ге­лие, нап­рес­то­лен кръст, да­рох­ра­ни­тел­ни­ца, и два свещ­ни­ка. Зад св. Прес­тол се пос­та­вят сед­мос­вещ­ник и раз­пя­тие.

От се­вер­на­та стра­на на св. Прес­тол, в из­точ­на­та ол­тар­на сте­на се на­ми­ра прос­ко­ми­ди­я­та или про­те­си­сът. Прос­ко­ми­ди­я­та пред­с­тав­ля­ва ни­ша (пе­зул), при­лич­на на мал­ка пе­щер­ка. Тя изоб­ра­зя­ва пе­ще­ра­та, в ко­я­то се е ро­дил Хрис­тос. Тук се из­вър­ш­ва прос­ко­ми­ди­я­та, т.е. под­гот­ви­тел­на­та част на св. Ли­тур­гия. Тук се па­зят св. бо­гос­лу­жеб­ни съ­съ­ди и ут­ва­ри: св. по­тир (ча­ша), дис­ко­сът (пло­сък, кръ­гъл съд, диск), звез­ди­ца­та, ко­пи­е­то, лъ­жич­ка­та, теп­ло­та­та (ме­та­ли­чес­ка чаш­ка за топ­ла во­да), пок­ров­ци­те (кръс­то­вид­ни плат­не­ни пок­рив­ки), въз­ду­хът (чет­вър­ти­та плат­не­на пок­рив­ка 70 х 70 см), гъ­ба­та и др.

Из­точ­на­та стра­на на св. ол­тар се на­ри­ча „гор­но мяс­то“. Тук ся­дат све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те по вре­ме на ли­тур­гий­но­то апос­тол­с­ко че­те­не. То­зи стар цър­ко­вен оби­чай оба­че не ви­на­ги и не нав­ся­къ­де днес се спаз­ва.

При пра­вос­лав­но­то бо­гос­лу­же­ние се упот­ре­бя­ват съ­що и све­щи, кан­ди­ла и та­мян. Све­щи­те и кан­ди­ла­та са не са­мо за ос­вет­ле­ние. Те имат и сим­во­лич­но зна­че­ние. Пла­мъ­че­та­та на све­щи­те и кан­ди­ла­та ни на­пом­нят, че на­ши­те ду­ши тряб­ва да го­рят с пла­мъ­ка на вя­ра­та. При то­ва свет­ли­на­та съз­да­ва и свет­ло, ра­дос­т­но, праз­нич­но нас­т­ро­е­ние. Ка­дил­ни­ят та­мян е сим­вол на усър­д­на мо­лит­ва ­ как­то ди­мът на та­мя­на се из­ди­га на­го­ре към не­бе­то, тъй и на­ша­та мо­лит­ва тряб­ва да въз­ли­за към Бо­га (Пс. 140:2). Но та­мя­нът, све­щи­те и кан­ди­ла­та имат още зна­че­ние и на при­я­т­на Бо­гу жер­т­ва. Та­мя­нът е бла­го­у­хан­на смо­ла; пчел­ни­ят во­сък, от кой­то са нап­ра­ве­ни цър­ков­ни­те све­щи, ид­ва от най-бла­го­у­хан­ни­те бил­ки; еле­ят из­ти­ча от мас­ли­на­та ­ сим­вол на мир и на бла­го­дат­на Бо­жия си­ла. Сле­до­ва­тел­но, ка­де­не­то и па­ле­не­то на све­щи и кан­ди­ла е сим­вол на на­ша­та чис­та и бла­го­у­хан­на ду­хов­на жер­т­ва Бо­гу.

Хра­мо­ве­те се стро­ят в най-раз­лич­на фор­ма и стил: ка­то ко­раб ­ сим­вол на ков­че­га, в кой­то се спа­сили от по­то­па Ной и не­го­ви­те близ­ки, а днес в но­вия ков­чег ­ хра­ма, се спа­ся­ват вяр­ва­щи­те в бур­но­то жи­тейс­ко мо­ре; кръс­то­вид­на ­ сим­вол на Хрис­то­вия кръст; ро­тон­да (кръг­ла фор­ма) ­ сим­вол на Бо­жи­е­то съ­вър­шен­с­т­во и без­к­рай­ност. Как­то кръ­гът ня­ма ни­то на­ча­ло, ни­то край, тъй и Бог е без­на­ча­лен и без­ко­не­чен. Вър­ху са­мия храм или близ­ко до не­го се из­ди­га ви­со­ка ку­ла с кам­ба­ни и кле­па­ла. Кам­бан­ни­ят звън въз­вес­тя­ва на­ча­ло­то на от­дел­ни­те бо­гос­лу­же­ния и на по-важ­ни­те им мо­мен­ти, как­то и ня­кои ра­дос­т­ни или тъж­ни слу­чаи от жи­во­та на цър­к­ва­та и на ней­ни­те чле­но­ве ­ при тър­жес­т­ве­ни мо­ле­бе­ни (бър­зо и ра­дос­т­но), на пог­ре­бе­ния (бав­но и тъж­но) и пр.

Ар­хи­тек­тур­ният стил на хрис­ти­я­н­с­ки­те хра­мо­ве е най-раз­но­о­б­ра­зен. Най-ста­ри­ят е ба­зи­ли­чен т.е. чет­вър­ти­та про­дъл­го­ва­та цър­к­ва с ра­вен или зас­во­ден та­ван. Ако цър­к­ва­та е три­ко­раб­на, два­та стра­нич­ни ко­ра­ба са от­де­ле­ни от цен­т­рал­ния с ко­ло­ни или зи­да­ни стъл­бо­ве. Друг стил е ро­ман­с­ки­ят, тре­ти ­ ви­зан­тийс­ки­ят, с пра­вил­ни кръг­ли сво­до­ве, чет­вър­ти ­ ра­но- и къс­но го­ти­чес­ки­ят, със стре­ло­вид­но за­о­с­т­ре­ни ку­ли и сво­до­ве, пе­ти ­ ре­не­сан­сов, с пред­по­чи­та­ние на древ­ног­ръц­ки­те кла­си­чес­ки фор­ми; шес­ти ­ ба­рок, с от­ру­па­ни ор­на­мен­ти от гир­лян­ди, пло­до­ве и чо­веш­ки фи­гу­ри; сед­ми ­ ро­ко­ко (оп­рос­тен ба­рок), с пре­о­б­ла­да­ва­не на ми­де­на­та че­руп­ка ка­то де­ко­ра­ти­вен ор­на­мент; ста­ро­бъл­гар­с­ки ­ оп­рос­те­на ба­зи­лич­на фор­ма с тес­ни про­зор­ци и ба­ра­ба­но­ви­ден ку­пол; рус­ки ­ с ви­со­ко­ци­лин­д­рич­ни ку­по­ли с лу­ко­ви­ден пок­рив и ос­мо­ко­не­чен над не­го кръст.

Все­ки храм се пос­ве­ща­ва или на ня­кой Гос­под­с­ки и Бо­го­ро­ди­чен праз­ник, или на ня­кой Бо­жи угод­ник. Праз­ни­кът, на кой­то е пос­ве­тен хра­мът, се на­ри­ча „хра­мов праз­ник“. За то­зи ден хра­мът ос­нов­но се по­чис­т­ва и ук­ра­ся­ва. В на­ве­че­ри­е­то на хра­мо­вия праз­ник се от­с­луж­ва ве­ли­ка ве­чер­ня с пе­тох­ле­бие или бде­ние, а на дру­гия ден ­ св. Ли­тур­гия с учас­ти­е­то на по­ве­че све­ще­нос­лу­жи­те­ли. След от­пус­та на ли­тур­ги­я­та се из­вър­ш­ва во­дос­вет и спе­ци­а­л­на ли­тия с по­ме­на­ва­не име­на­та на жи­ви и по­кой­ни кти­то­ри и при­лож­ни­ци на хра­ма.