СРЪБСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ­- СВЕТИИ

Ду­хов­ноп­рос­вет­но­то де­ло на Сте­фан Не­ман би­ло про­дъл­же­но от си­но­ве­те му: св. САВА, ар­хи­е­пис­коп Сръб­с­ки и св. крал СТЕФАН ПЪРВОВЕНЧАНИ.

След смърт­та на своя ба­ща, мо­нах Са­ва се уеди­нил в иси­хи­рий в Ка­рея, къ­де­то със­та­вил служ­ба на св. Си­ме­он и ус­та­ви за своя иси­хи­рий и за Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир. По-къс­но той бил ръ­ко­по­ло­жен за йе­ро­мо­нах, а пос­ле въз­ве­ден в ар­хи­ман­д­рит­с­ко дос­тойн­с­т­во.

След теж­ки и опус­то­ши­тел­ни за сръб­с­ка­та дър­жа­ва и на­род меж­ду­о­соб­ни вой­ни меж­ду си­но­ве­те на Не­ман ­ Сте­фан и Ву­кан, Сте­фан се за­ел да ук­ре­пи Сър­бия. По­ми­рил се с Ву­кан и по­ви­кал дру­гия си брат ­ ар­хи­ман­д­рит Са­ва, да се вър­не от Све­та Го­ра в Сър­бия, ка­то до­не­се мо­щи­те на ба­ща им. Ар­хи­ман­д­рит Са­ва бил пос­рещ­нат на гра­ни­ца­та от Сте­фан, Ву­кан и мно­го ду­хо­вен­с­т­во и на­род, а мо­щи­те на св. Си­ме­он Ми­ро­то­чи­ви би­ли пог­ре­ба­ни в не­го­вия ма­нас­тир “Сту­де­ни­ца” на 19. II.1207 г. Ар­хи­ман­д­рит Са­ва ос­та­нал в Сър­бия ка­то игу­мен на “Сту­де­ни­ца”. Със сред­с­т­ва на Сте­фан, Са­ва пос­т­ро­ил нов ма­нас­тир “Жи­ча” (до днеш­но Кра­ле­во), ук­ре­пя­вал раз­к­ла­те­на­та пра­вос­лав­на вя­ра у на­ро­да и го под­тик­вал да строи цър­к­ви и да об­но­вя­ва ста­ри­те, обу­ча­вал све­щен­с­т­во­то.

Съб­рал мно­го мла­де­жи в ма­нас­ти­ра “Сту­де­ни­ца” и ги учел на сла­вян­с­ка пис­ме­ност и ве­ро­у­че­ние, ка­то ги под­гот­вял за све­ще­ни­ци и учи­те­ли. Със сво­я­та ши­ро­ка прос­ве­ти­тел­с­ка дей­ност ар­хи­ман­д­рит Са­ва под­гот­вил уч­ре­дя­ва­не­то на са­мос­той­на Сръб­с­ка цър­к­ва.

Го­лям рев­ни­тел за Пра­вос­ла­ви­е­то, до­бър дип­ло­мат и мъ­дър цър­ко­вен по­ли­тик, през 1219 г. ар­хи­ман­д­рит Са­ва за­ми­на­ва в Ни­кея, къ­де­то нас­то­ял за уч­ре­дя­ва­не­то на ав­то­ке­фал­на Сръб­с­ка ар­хи­е­пис­ко­пия.

Пат­ри­арх Ма­ну­ил I Ха­ри­то­пул (1215-1222) ръ­ко­по­ло­жил ар­хи­ман­д­рит Са­ва за Сръб­с­ки ар­хи­е­пис­коп и та­ка би­ла ос­но­ва­на са­мос­той­на Сръб­с­ка пра­вос­лав­на цър­к­ва.

За­ел се с ус­т­рой­ва­не­то на Сръб­с­ка­та цър­к­ва, ар­хи­е­пис­коп Са­ва ръ­ко­по­ло­жил мно­го све­ще­ни­ци, как­то и но­ви епис­ко­пи. На все­ки епис­коп връ­чил по един пре­пис на Но­мо­ка­но­на (т. нар. Фо­ти­ев но­мо­ка­нон или кни­га Кор­м­чия), за да уп­рав­ля­ват съг­лас­но ка­но­ни­те. Ка­тед­ри­те на епар­хи­и­те би­ли в ма­нас­ти­ри по­ра­ди не­дос­та­тъч­ния брой гра­до­ве.

На 7. V.1220 г. на го­лям на­ро­ден съ­бор в ма­нас­ти­ра “Жи­ча” ар­хи­е­пис­коп Са­ва ко­ро­ня­сал Сте­фан, кой­то ка­то пръв вла­де­тел ко­ро­ня­сан за крал на Сър­бия, бил на­ри­чан Пър­во­вен­ча­ни.

Св. крал Сте­фан Пър­во­вен­ча­ни, син на преп. Си­ме­он Ми­ро­то­чи­ви, брат на св. Са­ва, ар­хи­е­пис­коп Сръб­с­ки, за­вър­ш­ва жи­во­та си ка­то мо­нах Си­мон на 24 сеп­тем­в­ри 1224 г. Чу­дот­вор­ни­те му мо­щи по­чи­ват нет­лен­ни в м-ра “Сту­де­ни­ца”.

Ар­хи­е­пис­коп Са­ва ум­рял в Тър­но­во след Бо­го­яв­ле­ние 1236 г. Цар Йо­ан-Асен II и Бъл­гар­с­ки­ят пат­ри­арх Йо­а­ким I го пог­ре­ба­ли тър­жес­т­ве­но в цар­с­ка­та цър­к­ва “Св. 40 мъ­че­ни­ци”.

Све­ти СТЕФАН ВЛАДИСЛАВ, си­нът на св. крал Сте­фан Пър­во­вен­ча­ни, ка­то всич­ки от ди­нас­ти­я­та на Не­ма­ни­те бил ис­к­ре­но от­да­ден на пра­вос­лав­на­та вя­ра и след смърт­та си бил ка­но­ни­зи­ран за све­тец. През есен­та на 1232 г. той нас­ле­дя­ва на сръб­с­кия прес­тол своя брат Сте­фан Ра­дос­лав, кой­то бил пос­т­ри­ган за мо­нах с име Йо­ан и ум­рял в мир.

Крал Вла­дис­лав бил вен­чан за дъ­ще­ря­та на бъл­гар­с­кия цар Йо­ан-Асен II ­ Бе­лос­ла­ва. На 6 май 1237 г. Вла­дис­лав ус­пял да из­мо­ли от своя тъст мо­щи­те на ар­хи­е­пис­коп Са­ва I и ги пре­не­съл в но­во­пос­т­ро­е­ния Ми­ло­шев­с­ки ма­нас­тир. През 1594 г. те са из­го­ре­ни от тур­ци­те във Вра­чар. Оба­че ръ­ка­та на све­те­ца се съх­ра­ня­ва в ма­нас­ти­ра “Све­та Тро­и­ца” в Плев­ля, Чер­на го­ра. От та­зи ръ­ка лип­с­ва мал­ки­ят пръст. Той от 1839 г. се съх­ра­ня­ва в мо­щех­ра­ни­тел­ни­ца в ма­нас­ти­ра “Пок­ров Бо­го­ро­ди­чен” в Са­мо­ков, кой­то по то­ва вре­ме е бил ме­тох на Хи­лен­дар­с­кия манастир.

Па­мет­та на св. ар­хи­е­пис­коп Са­ва I се чес­т­ва на 14 яну­а­ри и 6/19 май. 14 яну­а­ри се чес­т­ва и ка­то праз­ни­к на сръб­с­ка­та прос­ве­та.

Све­ти САВА II, ар­хи­е­пис­коп Сръбски, е дру­ги­ят син на св. крал Сте­фан Пър­во­вен­ча­ни. Пре­ди за­мо­наш­ва­не­то си се каз­вал Пре­дис­лав. След­вай­ки при­ме­ра на своя чи­чо св. Са­ва I, той при­ел мо­на­шес­т­во и се от­дал на мо­на­шес­кия под­виг. След ка­то ар­хи­е­пис­коп Ар­се­ний I за­бо­лял теж­ко, бил из­б­ран за ар­хи­е­пис­коп на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва и я уп­рав­ля­вал с из­к­лю­чи­тел­на рев­ност и лю­бов. Упо­ко­ил се в Гос­по­да през 1268 г. Мо­щи­те му се на­ми­рат в ма­нас­ти­ра в Печ. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та му на 6 фев­ру­а­ри.

Пре­по­доб­ни­ят ДАВИД, кой­то се чес­т­ва на 24 сеп­тем­в­ри, пък е най-мал­ки­ят син на Ву­кан. Рож­де­но­то му име е Ди­ми­тър и ка­то по­то­мък на Сте­фан Не­ман имал тит­ла­та “жу­пан”. Из­г­ра­дил е цър­к­ва на р. Лим, т. нар. Да­ви­до­ви­ца.

Сръб­с­ки­ят крал СТЕФАН УРОШ I (1243-1276) от­нел прес­то­ла от брат си Вла­дис­лав. За­ед­но със съп­ру­га­та си, кра­ли­ца Еле­на Фран­цу­зой­ка­та, имат два­ма си­на: Дра­гу­тин и Ми­лу­тин. По при­ме­ра на пред­ход­ни­ци­те си крал Урош си пос­т­ро­ил за­дуж­би­на ­ Со­по­чан­с­кия ма­нас­тир (се­га в раз­ва­ли­ни, за­пад­но от Но­ви па­зар). По не­го­во вре­ме под вли­я­ние на же­на му кра­ли­ца Еле­на ка­то­ли­циз­мът в сръб­с­ки­те зе­ми се за­сил­ва. След ка­то през есен­та на 1276 г. си­нът му Дра­гу­тин, под­к­ре­пян от Ун­га­рия, му от­нел прес­то­ла, Урош из­бя­гал в об­ласт­та За­хъл­мие, къ­де­то ста­нал мо­нах под име­то Си­ме­он и ско­ро (1.V.1277 г.) ум­рял. Не е ка­но­ни­зи­ран.

Си­нът на крал Сте­фан Урош I ­- Дра­гу­тин, уп­рав­ля­вал Сър­бия меж­ду 1270 и 1275 го­ди­на. Пре­тър­пе­ни­те во­ен­ни по­ра­же­ния и лич­ни бе­ди той въз­п­ри­ел ка­то Бо­жие прок­ля­тие, за­де­то от­нел прес­то­ла на ба­ща си. От­ка­зал се от прес­то­ла в пол­за на по-мал­кия си брат Ми­лу­тин (1282-1321) и се от­тег­лил в об­ласт­та Срем, къ­де­то тай­но се под­ви­за­вал в из­ко­па­на дуп­ка, ­пъл­­на с ка­мъ­ни и тух­ли. Об­ръ­щал към пра­вос­ла­ви­е­то ере­ти­ци бо­го­ми­ли. Пре­ди смърт­та си при­ел мо­на­шес­т­во с име­то Те­ок­тист. Знае се, че не­го­ви­те нет­лен­ни мо­щи по­чи­ва­ли в ма­нас­ти­ра “Джур­д­же­ви сту­по­ви” до 1597 г. Днес се па­зят са­мо час­ти от мо­щи­те му в цър­к­ва­та в Чач­ка и ръ­ка­та му, ко­я­то се па­зи в ма­нас­ти­ра “Де­ча­ни”. Цър­к­ва­та го сла­ви на 30 ок­том­в­ри ка­то пре­по­доб­ни ТЕОКТИСТ, в ми­ре крал на Сър­бия ДРАГУТИН.

Вла­ди­чес­т­во­то на Урош I и Дра­гу­тин се счи­та за смут­но вре­ме в ис­то­ри­я­та на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, ко­е­то я из­то­щи­ло и спъ­на­ло ней­но­то раз­ви­тие. За­то­ва пък при бла­го­чес­ти­вия крал Сте­фан Ми­лу­тин (1282-1321). Сръб­с­ка­та цър­к­ва и дър­жа­вата пре­тър­пе­ли раз­ц­вет. Те­ри­то­ри­я­та на Сър­бия се раз­ши­ри­ла на юг (Ма­ке­до­ния и Ал­ба­ния), а с то­ва и ди­о­це­зът на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва.

По вре­ме на уп­рав­ле­ни­е­то си све­ти крал СТЕФАН МИЛУТИН над­ми­нал всич­ки­те си пред­ход­ни­ци по хра­мос­т­ро­и­тел­с­т­во и под­по­ма­га­не на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. Из­г­ра­дил по­ве­че от 40 цър­к­ви. Пос­т­ро­ил цър­к­ви в “Хи­лен­дар”, Йе­ру­са­лим, Ца­риг­рад, Со­фия и Со­лун. Пок­рил сво­я­та дър­жа­ва с цър­к­ви и ма­нас­ти­ри, от ко­и­то най-ху­ба­ви би­ли “Гра­ча­ни­ца” (до При­щи­на) и не­го­ва­та за­дуж­би­на ­ Бан­с­киян ма­нас­тир “Св. Сте­фан”. Об­да­рил щед­ро ма­нас­ти­ри­те в Ма­ке­до­ния, “Трес­ка­вец” при При­леп, “Вир­гин­с­ки” при Ско­пие, “Св. Ге­ор­ги” при Ки­че­во. Ми­лу­тин щед­ро под­по­ма­гал ма­нас­ти­ри­те, та да бъ­дат те ог­ни­ща на пра­вос­лав­на ду­хов­ност и прос­ве­та.

Опи­ти­те на пап­с­ки­те ле­га­ти, на­сър­ча­ва­ни от кра­ли­ца­та-май­ка Еле­на, да склю­чат уния с Ми­лу­тин, не ус­пе­ли. Бра­нел рев­нос­т­но пра­вос­лав­на­та вя­ра и своя на­род. Пре­ус­пя­вал във всич­ко, за­що­то за всич­ко се упо­ва­вал на Бо­га.

Крал Сте­фан Ми­лу­тин сме­нил ня­кол­ко же­ни и ос­ле­пил си­на си Сте­фан Де­чан­с­ки, ко­го­то сръб­с­ки бо­ля­ри обя­ви­ли за крал, но въп­ре­ки то­ва след смърт­та си (29.Х.1321 г.) про­си­ял в свя­тост и бил ка­но­ни­зи­ран за све­тец. Мо­щи­те му би­ли пре­не­се­ни в за­дуж­би­на­та му ­ Бан­с­кия ма­нас­тир, къ­де­то се рад­ва­ли на на­род­на по­чит. Ве­ро­ят­но по вре­ме на Ко­сов­с­ка­та бит­ка (1389 г.) би­ли пре­не­се­ни в с. Треп­ча, а към 1460 г. ­ в Со­фия, къ­де­то мо­щи­те на све­тия крал се па­зят и днес в цър­к­ва­та “Св. Не­де­ля”. Со­фи­ян­ци дъл­го вре­ме я на­ри­ча­ли “Св. Крал”. Мо­щи­те са нет­лен­ни и чу­дот­вор­ни и се рад­ват на все­на­род­на по­чит. Па­мет­та му се чес­т­ва от БПЦ на 30 ок­том­в­ри.

Мо­же би тук е мяс­то­то да спо­ме­нем, че в сво­я­та “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” св. Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки твър­ди: “В Со­фия ле­жи Дра­гу­тин, а не Ми­лу­тин. Служ­ба­та и праз­ни­кът им са със­та­ве­ни за­ед­но, но тях­на­та служ­ба пър­во по­ме­ну­ва Ми­лу­ти­на и по­ве­че го сла­ви. По­ра­ди праз­нич­на­та служ­ба по­мис­ли­ли, че е Ми­лу­тин, но не вни­ма­ват за ко­го се че­те жи­ти­е­то. Ми­лу­тин е в Ба­на Лу­чи­на, мо­щи­те му би­ли пог­ре­ба­ни в ня­коя раз­ми­ри­ца и ос­та­на­ли в мяс­то, не­из­вес­т­но на се­гаш­ни­те хо­ра. Дра­гу­тин бил пре­не­сен от Срем в Со­фия. Ми­лу­тин ста­нал крал след Дра­гу­тин. Той ца­ру­вал 40 го­ди­ни, бил най-сла­вен и до­бър све­ти крал, раз­ши­рил зе­мя­та на сър­би­те, прев­зел от гър­ци­те мно­го мес­та и съг­ра­дил мно­го чер­к­ви и ма­нас­ти­ри. И ня­ма­ло друг сръб­с­ки крал, по­до­бен не­му в сла­ва­та, бла­го­чес­ти­е­то и рев­ност­та, ко­и­то имал към Бо­га.”

След смърт­та на крал Ми­лу­тин бор­ба­та за прес­то­ла би­ла спе­че­ле­на по Бо­жий про­ми­съл от бла­гия по ха­рак­тер Сте­фан Де­чан­с­ки (1321-1331). След ко­ро­няс­ва­не­то му на 6. I.1322 г. той взел да се на­ри­ча Сте­фан Урош III. Све­ти вмчк СТЕФАН ДЕЧАНСКИ, крал Сръб­с­ки, бил чо­век бла­го­чес­тив и сил­но вяр­ващ, го­лям бла­го­де­тел на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. Син на св. крал Ми­лу­тин и ба­ща на цар Ду­шан. За­ра­ди до­мог­ва­ния към прес­то­ла по на­реж­да­не на ба­ща му бил ос­ле­пен и из­п­ра­тен на за­то­че­ние. Пре­ка­рал пет го­ди­ни в ма­нас­ти­ра “Пан­ток­ра­тор” в Ца­риг­рад и по бла­го­чес­тие, тър­пе­ние и бла­гост над­ми­нал всич­ки мо­на­си. То­га­ва му се явил св. Ни­ко­лай и му вър­нал зре­ни­е­то. От бла­го­дар­ност към Бо­га съг­ра­дил за­дуж­би­на­та си ­ про­чу­тия Де­чан­с­ки ма­нас­тир, по чи­е­то име крал Сте­фан се на­ри­ча Де­чан­с­ки. Жи­вял свя­то, бла­го­чес­ти­во и пра­вед­но, спо­ред жи­ти­е­то му, със­та­ве­но от Гри­го­рий Цам­б­лак. Сте­фан Де­чан­с­ки за­вър­шил своя зе­мен път с мъ­че­ни­чес­ка смърт ­ пле­нен от си­на си Сте­фан Ду­шан и уду­шен по не­го­ва за­по­вед на 11. ХI.1331 г. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та на ве­ли­ко­мъ­че­ник Сте­фан Дечански на 11 но­ем­в­ри.

Све­ти УРОШ, княз Сръб­с­ки, в мо­на­шес­т­во ­ Сте­фан. Син на крал Дра­гу­тин. За­па­зил по вре­ме на бра­ка си чис­то­та и це­ло­мъд­рие, а пре­ди смърт­та си при­ел мо­на­шес­т­во с име­то Сте­фан. Упо­ко­ил се през но­ем­в­ри 1316 г. Пог­ре­бан е в ма­нас­ти­ра “Пап­ра­че” при Звор­ник. От гро­ба му из­тек­ло све­то ми­ро. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та му на 11 но­ем­в­ри.

Сес­т­ра­та на св. вмчк Сте­фан Де­чан­с­ки Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва чес­т­ва ка­то преп. ЕЛЕНА ДЕЧАНСКА. След смърт­та є е пог­ре­ба­на в Де­чан­с­кия ма­нас­тир, къ­де­то мо­щи­те й се па­зят до днес. Ней­на­та прос­ла­ва е свър­за­на с тур­с­ки­те без­чин­с­т­ва в Де­чан­с­кия ма­нас­тир, кой­то през 1692 г. бил оп­ляч­ко­сан и ос­к­вер­нен. То­га­ва по ми­лост Бо­жия от ки­во­ти­те на св. крал Стефан Урош III Дечански и кра­ли­ца Еле­на из­ля­зъл огън, кой­то уни­що­жил по­ру­га­те­ли­те. Цър­к­ва­та чес­т­ва св. преп. Еле­на Де­чан­с­ка на 21 май.

В по­ли­ти­чес­ки план вла­ди­чес­т­во­то на си­на на св. вмчк Сте­фан Де­чан­с­ки ­ СТЕФАН ДУШАН се счи­та за най-слав­ния пе­ри­од в ис­то­ри­я­та на Сър­бия. Тя се раз­п­рос­т­ря­ла от Бел­г­рад до гр. Ар­та (Пон­тийс­ко мо­ре) и от бре­га на Зе­та до р. Мес­та. От­п­ра­вил пог­лед и към Ца­риг­рад. Сте­фан Ду­шан се про­въз­г­ла­сил през октомври 1345 г. за цар на сър­би и гър­ци, а ар­хи­е­пис­коп Йо­а­ни­кий бил про­въз­г­ла­сен за пат­ри­арх.

Сте­фан Ду­шан след­вал при­ме­ра на пред­ход­ни­ци­те си и щед­ро об­ла­го­де­тел­с­т­вал цър­к­ви и ма­нас­ти­ри в сво­я­та дър­жа­ва и в чуж­би­на (Си­найс­кия ма­нас­тир, Све­та Го­ра, Йе­ру­са­лим, Ба­ри...). Пос­т­ро­ил ве­ли­чес­т­ве­ния “Св. ар­хан­ге­ли Ми­ха­ил и Гав­ри­ил” в Бис­т­ри­ца до Приз­рен (1345-1347).

Цър­к­ва­та би­ла глав­ни­ят му сът­руд­ник в ук­ре­пя­ва­не­то на дър­жа­ва­та. Ду­хо­вен­с­т­во­то би­ло по­чи­та­но от граж­дан­с­ка­та власт и на­ро­да. Ар­хи­е­ре­и­те при­над­ле­жа­ли към вис­ше­то със­ло­вие (бо­ля­ри). Сръб­с­ки­я пат­ри­арх, Ох­рид­с­кия ар­хи­е­пис­коп, ар­хи­е­ре­и­те и игу­ме­ни­те на го­ле­ми­те ма­нас­ти­ри нап­ра­вил чле­но­ве на Дър­жав­ния съ­бор. За­ко­но­да­тел­с­т­во­то му съ­що ут­вър­ж­да­ва­ло Пра­вос­ла­ви­е­то и обез­пе­ча­ва­ло из­д­ръж­ка­та на Цър­к­ва­та.

Ма­гьос­ни­чес­т­во­то, су­е­ве­ри­е­то, по­ро­ци­те и ере­си­те би­ли го­не­ни. След­вай­ки при­ме­ра му, бо­ля­ри­те съ­що се съ­рев­но­ва­ва­ли в бла­гот­вор­с­т­во към Цър­к­ва­та. Но “Крат­ка би­ла не­го­ва­та си­ла и зло про­из­ляз­ло от нея” (Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка).

След смърт­та на Сте­фан Ду­шан на 20. ХII. 1353 г. сръб­с­ко­то цар­с­т­во бър­зо се раз­пад­на­ло, а все­об­щи­ят упа­дък из­пъл­нил със скръб ду­хо­вен­с­т­во­то и на­ро­да. Све­то­гор­с­ки мо­на­си раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ли мъл­ва­та, че то­ва не­щас­тие е след­с­т­вие от схиз­ма­та. За Сте­фан Ду­шан в “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” се каз­ва: “Всич­ки че­ти­ри­ма пат­ри­ар­си съ­бор­но го прок­ле­ли и от­лъ­чи­ли от за­ко­на. Та­ка Сте­фан си нав­ля­къл за­ра­ди ви­со­ко­у­ми­е­то си и убийс­т­во­то на ба­ща си прок­ля­тие от пат­ри­ар­си­те и Бо­жия гняв. С не­го­вия дом се свър­шил ро­дът на Не­ман Си­ме­он. Тоя Сте­фан се на­ре­къл цар, по­гу­бил сръб­с­ко­то крал­с­т­во, в то­ва прок­ля­тие и от­лъч­ва­не и ум­рял.” Въп­ре­ки кти­тор­с­т­во­то и ог­ром­на­та под­к­ре­па, ко­я­то оказ­вал на ду­хо­вен­с­т­во­то, цар Сте­фан Ду­шан не е ка­но­ни­зи­ран. За­то­ва пък не­го­ви­ят син Урош бла­го­у­го­дил на Бо­га въп­ре­ки да­леч по-скром­ни­те си по­ли­ти­чес­ки зас­лу­ги.

Св. УРОШ, цар Сръб­с­ки ца­ру­вал в теж­ки­те го­ди­ни на раз­па­да на сръб­с­ка­та дър­жа­ва. Спо­ред жи­ти­е­то му той бил кро­тък, на­бо­жен и благ по ду­ша. Бил убит на 31-го­диш­на въз­раст през де­кем­в­ри 1367 г. Бог прос­ла­вил не­го­ви­те све­ти мо­щи с мно­го чу­де­са. До 1942 г. те са по­чи­ва­ли в ма­нас­ти­ра “Язак” във Фруш­ка го­ра, след ко­е­то са пре­не­се­ни в Бел­г­рад и по­ло­же­ни в ка­тед­рал­на­та цър­к­ва ре­дом с княз Ла­зар и дес­пот Сте­фан Щи­ля­но­вич. По вре­ме­то на цар Урош II е об­но­вен ма­нас­ти­рът “Св. На­ум” в Ох­рид. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та му на 2 де­кем­в­ри.

В про­дъл­же­ние на ня­кол­ко го­ди­ни Сър­бия би­ла раз­къ­са­на на от­дел­ни кня­жес­т­ва, ко­и­то би­ли лес­на пляч­ка за нас­тъп­ва­щи­те тур­с­ки ор­ди. В же­ла­ни­е­то си да въз­с­та­но­ви сръб­с­ка­та дър­жа­ва на Не­ма­нов­ци, княз Ла­зар за­поч­нал да се на­ри­ча Сте­фан, как­то пре­диш­ни­те сръб­с­ки кра­ле, и да им под­ра­жа­ва в бо­го­лю­бие и хра­мос­т­ро­и­тел­с­т­во.

Не­го­во де­ло са ма­нас­ти­рът “Ра­ва­ни­ца” и ня­кол­ко по-мал­ки ма­нас­ти­ри в Бра­ни­чев­с­ко, как­то и цър­к­ва­та “Св. Сте­фан” в сто­ли­ца­та му Кру­ше­вац.

Све­ти вмчк княз ЛАЗАР СРЪБСКИ е сред най-по­чи­та­ни­те сръб­с­ки вла­де­те­ли. След ка­то бил ко­ро­ня­сан, той по­бър­зал да из­п­ра­ти пра­те­ни­ци в Ца­риг­рад, за да из­мо­ли вди­га­не­то на ана­те­ма­та от сръб­с­кия на­род. Схиз­ма­та би­ла вдиг­на­та през 1375 г. и Ца­риг­рад приз­нал Сръб­с­ка­та пат­ри­ар­шия.

Княз Ла­зар са­мо­от­вер­же­но се опит­вал да за­щи­ти Сър­бия от тур­с­ки­те на­шес­т­ве­ни­ци. Ре­ши­тел­на бит­ка с войс­ки­те на сул­тан Му­рад се със­то­я­ла на Ко­со­во по­ле през 1389 г. Сръб­с­ки вой­ник се прок­рад­нал в ста­на на тур­ци­те и убил сул­та­на, но не­го­ви­ят ра­зя­рен син Ба­я­зид I по­вел тур­ци­те и раз­г­ро­мил сръб­с­ка­та войс­ка, пле­нил княз Ла­зар и за­по­вя­дал да му от­се­кат гла­ва­та.

Спо­ред древ­но­то пре­да­ние пре­ди бит­ка­та на св. княз Ла­зар се явил ан­гел Гос­по­ден и го по­пи­тал кое цар­с­т­во ще по­же­лае ­ зем­но­то или не­бес­но­то. Бо­го­лю­би­ви­ят сръб­с­ки вла­де­тел из­брал Цар­с­т­во­то на Хрис­та, Ца­ря на не­бе­са­та, и със своя на­род се по­ко­рил на все­съ­вър­ше­на­та Бо­жия во­ля, ко­я­то е вър­хо­вен за­кон на не­бе­то и зе­мя­та. За­то­ва пред Ба­я­зид зас­та­нал, очак­вай­ки да при­е­ме мъ­че­ни­чес­ка смърт. “Раз­де­ляй­ки се от зем­но­то си тя­ло и цар­с­т­во за­ра­ди Хрис­та, той е спа­сил ду­ша­та си и ду­ша­та на на­ро­да си и е при­до­бил без­с­мър­т­но­то Не­бес­но Цар­с­т­во. А не­го­во­то тя­ло Гос­под не пре­да­де на тле­ние, ами го прос­ла­ви с нет­лен­ност и мно­го да­ро­ве на чу­дот­вор­с­т­ва.”

Тя­ло­то му е пре­не­се­но в пос­т­ро­е­ния от не­го ма­нас­тир “Ра­ва­ни­ца” в до­ли­на­та при Чуп­рие. При го­ля­мо­то сръб­с­ко пре­се­ле­ние 1690 г. е пре­не­се­но в Срем­с­ка Ра­ва­ни­ца във Фруш­ка го­ра. По вре­ме на Вто­ра­та све­тов­на вой­на през 1942 г. мо­щи­те на княз Ла­зар са пре­не­се­ни в съ­бор­на­та цър­к­ва в Бел­г­рад. Днес нет­лен­ни­те и чу­дот­вор­ни мо­щи на кня­за-мъ­че­ник по­чи­ват в за­дуж­би­на­та му ­ - ма­нас­ти­ра “Ра­ва­ни­ца”. Па­мет­та му се чес­т­ва на 15 юни.

След Ко­сов­с­ка­та бит­ка и смърт­та на княз Ла­зар съп­ру­га­та му, кня­ги­ня Ми­ли­ца, по­е­ла власт­та в мно­го теж­ки го­ди­ни за Сър­бия ка­то ва­сал на Ба­я­зид I (син на уби­тия при Ко­со­во по­ле сул­тан Му­рад I). По­ра­ди тур­с­ко­то нас­тъп­ле­ние и на­ло­же­ни­те от сул­та­на теж­ки да­нъ­ци ­ ди­о­це­зът на Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва сил­но на­ма­лял, тя обед­ня­ла и вли­я­ни­е­то й сил­но на­ма­ля­ло.

След па­да­не­то на Ви­дин­с­ко­то цар­с­т­во княгиня Ми­ли­ца и мо­на­хи­ня Ев­ти­мия, вдо­ви­ца на дес­пот Уг­леш, из­мо­ли­ли от сул­тан Ба­я­зид да им пре­да­де мо­щи­те на св. Пет­ка Епи­ват­с­ка, ко­и­то би­ли пре­не­се­ни от Тър­но­во във Ви­дин. Мо­щи­те пър­во би­ли в кня­жев­с­ка­та цър­к­ва в Кру­ше­вац, а пос­ле пре­не­се­ни в Бел­г­рад.

Кня­ги­ня Ми­ли­ца об­да­ря­ва­ла Де­чан­с­кия и дру­ги ма­нас­ти­ри и из­г­ра­ди­ла ма­нас­ти­ра “Лю­бос­ти­ня”. Тук тя при­е­ла мо­на­шес­т­во с име­то Ев­ге­ния, ве­ро­ят­но през 1395 г., а пре­ди смърт­та си на 11 но­ем­в­ри 1405 г. при­е­ла ве­ли­ка схима с име­то Еф­ро­си­ния. Све­ти­те ми­ро­то­чи­ви мо­щи на пре­по­доб­на ЕВГЕНИЯ ­ ЕФРОСИНИЯ, кня­ги­ня сръб­с­ка Милица, по­чи­ват в лю­бос­тин­с­кия храм. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та й на 19 юли.

След от­тег­ля­не­то в мо­на­шес­т­во на кня­ги­ня­та-май­ка нев­ръс­т­ни­ят син на княз Ла­зар ­ СТЕФАН ЛАЗАРЕВИЧ по­ел сам уп­рав­ле­ни­е­то на стра­на­та. Той е ро­ден през 1377 г. Въз­пи­тан в чис­то­та и бла­го­чес­тие. От ра­но изу­ча­вал бо­жес­т­ве­но­то и чо­веш­ко­то поз­на­ние. През це­лия си жи­вот с усър­дие и лю­бов че­тял Све­ще­но­то Пи­са­ние, пре­пис­вал кни­ги. Ка­то вла­де­тел се стре­мял да про­я­вя­ва ми­ло­сър­дие, но най-ве­че да ут­вър­ж­да­ва в пра­вос­ла­ви­е­то своя на­род. До­бър дип­ло­мат и дър­жав­ник, той бил и хра­бър войн. Из­г­ра­дил мно­го гра­до­ве, руд­ни­ци и пре­мес­тил сто­ли­ца­та си в Бел­г­рад. Сте­фан Ла­за­ре­вич из­диг­нал в Бел­г­рад цър­к­ви и ма­нас­тир, а край гр. Ре­са­ва ­ ве­ли­ко­леп­ния ма­нас­тир “Ма­на­сия”. Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва би­ла не­гов ве­рен съ­юз­ник сре­щу по­мо­ха­ме­дан­ч­ва­не­то на на­ро­да.

Сам пре­вел мно­го кни­ги от гръц­ки. Ре­сав­с­ки­ят ма­нас­тир ста­нал го­ля­мо прос­вет­но ог­ни­ще. Под зак­ри­ла­та на дес­пот Сте­фан на­ме­ри­ли по­кой и ус­ло­вия за ду­хо­вен жи­вот и кни­жов­на дей­ност мно­го ду­хов­ни­ци и кни­жов­ни­ци, бя­га­щи от тур­с­ки­те из­де­ва­тел­с­т­ва в Бъл­га­рия и Ви­зан­тия. В не­го­вия двор в Бел­г­рад е жи­вял ка­то из­г­на­ник и пос­лед­ни­ят бъл­гар­с­ки цар Кон­с­тан­тин, къ­де­то той се раз­бо­лял и по­чи­нал. Бла­го­чес­ти­ви­ят княз Ла­зар мно­го го оби­чал и го “оп­лак­ва­ше ка­то съ­щин­с­ки брат и раз­да­ва­ше мно­го ми­лос­ти­ня за не­го­ва­та ду­ша”. Ско­ро и са­ми­ят дес­пот Сте­фан из­не­над­ва­що се раз­бо­лял от сър­це и пре­дал в мир своя дух на Гос­по­да.

Цър­к­ва­та го чес­т­ва на 19 юли. Счи­та се, че от­к­ри­ти­те през 1977 г. чу­дот­вор­ни мо­щи в ма­нас­ти­ра “Ко­по­рин” са на св. княз Сте­фан Ла­за­ре­вич.

Нас­лед­ни­кът на Сте­фан Ла­за­ре­вич ­ Джур­д­жа Бран­ко­вич (1427-1456), не­гов пле­мен­ник, съ­що бил уче­но­лю­бив и бо­го­лю­бив вла­де­тел, за ко­е­то сви­де­тел­с­т­ва пре­пис­ка­та му с Ца­риг­рад­с­кия пат­ри­арх Ге­на­дий Схо­ла­рий. Ка­то всич­ки сръб­с­ки вла­де­те­ли и той по­ма­гал на цър­к­ви и ма­нас­ти­ри в Сър­бия и Све­та Го­ра. Той пре­не­съл в сто­ли­ца­та си Сме­де­ре­во от Ро­дос (Епир) мо­щи­те, счи­та­ни за те­зи на св. ев. Лу­ка, ко­го­то по­чи­тат от­то­га­ва за пок­ро­ви­тел на Сме­де­ре­во и Сър­бия.

По­ло­же­ни­е­то в дър­жа­ва­та ста­ва­ло все по-теж­ко. Дес­пот Джур­д­жа дал дъ­ще­ря си Ма­ра за же­на на сул­тан Му­рад II (1435 г.), но Му­рад не по­жа­лил сръб­с­ка­та дър­жа­ва и вла­де­тел­с­ко­то се­мейс­т­во. Ор­ди­те му гра­бе­ли и ру­ше­ли, на­ло­же­ни би­ли теж­ки да­нъ­ци. За­пад­на­ли го­ле­ми­те ма­нас­ти­ри “Де­чан­с­ки” и “Ми­ле­шев­с­ки”. След Се­ге­дин­с­кия мир меж­ду Тур­ция и Ун­га­рия Му­рад II вър­нал на дес­пот Джур­д­жа дър­жа­ва­та му през 1444 г. След па­да­не­то на Ца­риг­рад 29. V. 1453 г. той от­ку­пил от тур­ци­те мно­го пле­не­ни епис­ко­пи, мо­на­си и мо­на­хи­ни и ги под­с­ло­нил в Сме­де­ре­во. Но бил при­ну­ден неп­ре­къс­на­то да во­ди вой­ни, за да бра­ни дър­жа­ва­та си.

След смърт­та на дес­пот Джур­д­жа 24.ХII.1456 г. кра­хът на сръб­с­ко­то дес­пот­с­т­во бил не­из­бе­жен. На 20.VI.1459 г. сул­тан Мо­ха­мед II прев­зел Сме­де­ре­во и с то­ва окон­ча­тел­но би­ла уни­що­же­на сръб­с­ка­та дър­жа­ва.

Ве­ри­га­та от про­си­я­ли в свя­тост сръб­с­ки вла­де­те­ли про­дъл­жа­ва и през ХV и ХVI в. в смут­ни­те вре­ме­на на тур­с­ко­то вла­ди­чес­т­во.

Си­нът на дес­пот Джур­д­жа и Ири­на ­ Сте­фан Бран­ко­вич, из­вес­т­но вре­ме жи­вял при сво­я­та сес­т­ра Ма­ра в дво­ра на сул­тан Му­рад II. Ос­ле­пен в Од­рин по за­по­вед на сул­та­на, той за крат­ко по­е­ма власт­та над Сър­бия ка­то дес­пот през 1458 г. след брат си княз Ла­зар, но ско­ро след то­ва е при­ну­ден да бя­га в Ал­ба­ния, къ­де­то се же­ни за Ан­ге­ли­на, дъ­ще­ря­та на Ге­ор­ги Скен­дер­бег. Сляп и нес­ре­тен, но ви­на­ги пре­дан на Бо­га, Сте­фан Сле­пи се упо­ко­ил през 1468 г. Мо­щи­те на све­ти СТЕФАН СЛЕПИ ­ дес­пот Сръб­с­ки, по­чи­ват в ма­нас­ти­ра в Кру­ше­дол, за­дуж­би­на на си­на му св. Мак­сим. Цър­к­ва­та го чес­т­ва на 9 ок­том­в­ри.

Съп­ру­га­та му преподобна АНГЕЛИНА, за­ед­но с не­го тър­пя­ла гор­чи­ви­на­та на жи­во­та в по­ро­бе­на Сър­бия и в из­г­на­ни­чес­т­во. Въз­пи­та­ла си­но­ве­те си Мак­сим и Йо­ан в пра­вос­лав­на­та вя­ра. След смърт­та на дес­пот Сте­фан, тя се от­да­ла на мо­лит­ва и ми­ло­сър­дие, на гра­деж и об­но­вя­ва­не на хра­мо­ве. Вяр­на съп­ру­га, доб­ра май­ка и съ­вър­ше­на хрис­ти­ян­ка, тя се спо­до­би­ла със свя­тост. Ней­ни­те чу­дот­вор­ни мо­щи, за­ед­но с те­зи на съп­ру­га й и на про­си­я­ли­те им в свя­тост си­но­ве, по­чи­ват в ма­нас­ти­ра в Кру­ше­дол. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та є на 10 де­кем­в­ри.

Си­нът на св. Сте­фан Сле­пи и преп. Ан­ге­ли­на, св. МАКСИМ, ар­хи­е­пис­коп Вла­хо­зап­ла­нин­с­ки, при­е­ма мо­на­шес­т­во в ма­нас­ти­ра “Ма­на­сия”. По-къс­но бя­га от тур­ци­те в Ру­мъ­ния, къ­де­то по­е­ма Вла­хо­зап­ла­нин­с­кия ар­хи­е­пис­коп­с­ки прес­тол.

На ста­ри го­ди­ни се връ­ща в Кру­ше­дол. Там съг­раж­да ма­нас­тир, в кой­то се под­ви­за­вал дъл­ги го­ди­ни. Упо­ко­ил се на 18 яну­а­ри 1546 г.

Дру­ги­ят син на св. Сте­фан Сле­пи и преп. Ан­ге­ли­на ­ Йо­ан Бран­ко­вич ­ съ­що е про­си­ял в свя­тост. Цър­к­ва­та го чес­т­ва ка­то св. ЙОАН НОВИ на 10 де­кем­в­ри.

Све­ти СТЕФАН ЩИЛЯНОВ, уп­рав­ля­вал ка­то дес­пот сръб­с­кия на­род и во­дил бит­ки с тур­ци и ла­ти­ни, бил пра­ве­ден и ро­до­лю­бив княз. Упо­ко­ил се в на­ча­ло­то на ХVI в. (ве­ро­ят­но 1515 г.) На не­го­вия гроб но­щем се по­я­вя­ва­ла свет­ли­на, бла­го­да­ре­ние на ко­я­то са от­к­ри­ти све­ти­те му мо­щи. Те по­чи­ва­ли в фруж­ко­гор­с­кия ма­нас­тир “Ши­ша­то­вац”, но по вре­ме на Вто­ра­та све­тов­на вой­на са пре­не­се­ни в Бел­г­рад, къ­де­то по­чи­ва­ли ре­дом с мо­щи­те на св. княз Ла­зар. Цър­к­ва­та го чес­т­ва на 4 ок­том­в­ри.

На­у­ча­вай­ки за на­ми­ра­не­то по чу­де­сен на­чин мо­щи­те на ней­ния съп­руг, кня­ги­ня ЕЛЕНА ЩИЛЯНОВА ид­ва в ма­нас­ти­ра “Ши­ша­то­вац” да им се пок­ло­ни. Виж­дай­ки нет­лен­ни­те мо­щи на своя съп­руг и чу­де­са­та ста­ва­щи при тях, тя все­ця­ло се от­да­ва на све­та­та пра­вос­лав­на вя­ра, ка­то при­е­ма мо­на­шес­ки пос­т­риг с име­то Ели­са­ве­та. Тя се от­да­ва на под­виж­ни­чес­ки жи­вот до смърт­та си, око­ло 1546 г. Цър­к­ва­та чес­т­ва па­мет­та на преп. ЕЛИСАВЕТА на 4 ок­том­в­ри.

Въ­об­ще всич­ки сръб­с­ки вла­де­те­ли би­ли рев­нос­т­ни хрис­ти­я­ни, ко­и­то рев­нос­т­но бра­не­ли Пра­вос­ла­ви­е­то, под­по­ма­га­ли и ук­ре­пя­ва­ли Цър­к­ва­та -­ ду­ша­та на дър­жа­ва­та си. Стро­е­ли хра­мо­ве и ма­нас­ти­ри, под­по­ма­га­ли ве­че пос­т­ро­е­ни­те, пок­ро­ви­тел­с­т­ва­ли мо­на­си, под­виж­ни­ци и кни­жов­ни­ци, жи­ве­е­ли скром­но и про­я­вя­ва­ли ми­ло­сър­дие към стра­да­щи­те. Спо­ред жи­ти­е­пи­се­ца на крал Ми­лу­тин ­ ар­хи­е­пис­коп Да­ни­ил, кра­лят чес­то из­ли­зал но­щем от дво­ре­ца си облечен в дри­пи и раз­да­вал на бед­ни­те па­ри, хра­на и дре­хи. Май­ка му Еле­на при­ю­тя­ва­ла в дво­ре­ца си си­ро­маш­ки мо­ми­че­та, въз­пи­та­ва­ла ги и ги за­до­мя­ва­ла, кога­то по­рас­нат. Сръб­с­ки кра­ле се гри­же­ли за стра­да­щи от раз­п­рос­т­ра­не­на­та след кръс­то­нос­ни­те по­хо­ди про­ка­за в Ев­ро­па. Ле­то­пи­си­те сви­де­тел­с­т­ват за лю­бов­та на те­зи вла­де­те­ли към Бо­га, Све­ще­но­то Пи­са­ние, мо­лит­ва­та и мо­на­шес­т­во­то. По при­ме­ра на ро­до­на­чал­ни­ка на ди­нас­ти­я­та Сте­фан Не­ман ста­на­ло оби­чай в края на жи­во­та си сръб­с­ки­те вла­де­те­ли да при­е­мат мо­на­шес­ки пос­т­риг. Вла­де­тел­с­ки­те съп­ру­ги съ­що при­е­ма­ли мо­на­шес­т­во.

До­ка­то влас­т­ва­ли, сръб­с­ки­те вла­де­те­ли стро­е­ли свои за­дуж­би­ни - ­ цър­к­ви и ма­нас­ти­ри за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та си, в ко­и­то да на­ме­рят по­кой в края на жи­во­та си. Там би­ли пог­реб­ва­ни, а по­ра­ди бла­го­чес­ти­е­то им на­ро­дът ги по­чи­тал ка­то све­тии и от­п­ра­вял мо­лит­ви при нет­лен­ни­те им и чу­дот­вор­ни мо­щи.

Ня­кои от сръб­с­ки­те вла­де­те­ли би­ли, по все­об­що мне­ние, из­к­лю­чи­тел­но ус­пеш­ни вла­де­те­ли и под ве­що­то им уп­рав­ле­ние Сър­бия и Сръб­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва пре­тър­пе­ли не­би­вал раз­ц­вет. Дру­ги уп­рав­ля­ва­ли в теж­ки и смут­ни вре­ме­на и по вре­ме на уп­рав­ле­ни­е­то им сръб­с­ка­та дър­жа­ва е в упа­дък, а Цър­к­ва­та тър­пи теж­ко ра­зо­ре­ние. Но и сред “ус­пеш­ни­те” и сред “сла­би­те” спо­ред чо­веш­ки­те раз­би­ра­ния вла­де­те­ли има та­ки­ва, ко­и­то Бог прос­ла­вил в свя­тост с нет­ле­ние на све­ти­те им мо­щи и чу­дот­вор­с­т­во.

Ни­кой от тях не е без грях, та кой от жи­ве­ли­те и един ден на све­та е без грях, но оче­вид­но са има­ли и дъл­бо­ко, и ис­к­ре­но по­ка­я­ние.

Сред те­зи вла­де­те­ли­-све­тии има и све­ти­те­ли, и пре­по­доб­ни, и мъ­че­ни­ци. Все­ки от тях е имал раз­ли­чен път, раз­лич­ни из­пи­та­ния, но все­ки е но­сел кръс­та си с вя­ра и упо­ва­ние, лю­бов към Бо­га.

Тях­но­то го­ля­мо хра­мос­т­ро­и­тел­с­т­во и под­к­ре­па за Цър­к­ва­та, раз­би­ра се, би мог­ло да се обяс­ни и с по­ли­ти­чес­ки мо­ти­ви. Да се го­во­ри за мо­ти­ви­те, ръ­ко­во­ди­ли да­де­на лич­ност, е из­к­лю­чи­тел­но труд­но и в го­ля­ма сте­пен ус­лов­но, още по­ве­че, ко­га­то ста­ва въп­рос за лич­ност, та­ка от­да­ле­че­на от нас от дис­тан­ци­я­та на вре­ме­то. За един вла­де­тел си­лен мо­ти­ви­ращ фак­тор, раз­би­ра се, мо­гат да са и по­ли­ти­чес­ки­те съ­об­ра­же­ния и ро­до­лю­би­е­то, но и стра­хът, и тщес­ла­ви­е­то... Но ко­га­то ста­ва въп­рос за лич­ност, чи­и­то мо­щи сто­ят нет­лен­ни и при тях се из­вър­ш­ват чу­де­са, стру­ва ми се по­ве­че от яс­но е, че оп­ре­де­лящ фак­тор в жи­во­та на та­зи лич­ност е би­ла вя­ра­та и бе­зус­лов­но­то след­ва­не на Бо­жи­я­та во­ля.

Бел. ред. Да­ти­те са по ка­лен­да­ра на СПЦ.