ТАМ, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ ЗВЕЗДИ

Версия за печат

Там, където се раждат звезди не е светло, даже не е пресвято, а е престаро. Мирише на мухъл и отдавна вкиснало се вино. Кисело зеле. В избата на дядо Натали. От върха на живота, ето на - слязохме в мазето. Защо пък да не си поиграем с мишките, с котката Дора и старите, пожълтели вестници? Да, наистина, защо пък не. И какво, както тази изба е светът „там, където не се раждат звезди“, така и котката Дора не знае звезда какво е. Въобще става прекалено объркано.

В избата на дядо Натали беше влажно, неприветливо и като цяло отчайващо място, а освен всичко това дядо Натали го нямаше вече между живите. Въпреки че някой все щеше да се намери да каже, че е видял добрия старец да посръбва винце в задния двор, точно пред малкото прозорче, където беше и вратичка, на избата му. Призраци. Та, никой не стопанисваше избата. Виното се развали, а цялото помещение покри се с прах. Дебел слой спомени заливаше всеки прекрачил прага на ниското, прихлупено помещение. И въпреки появата им никой не ги забелязваше, блуждаещи беззвучия.

Ражда се една звезда и хоп, няма я вече. Къде отиде? Защо залезе? Питат се хората и всеки свива рамене. Ражда се един човек и хоп, няма го вече. Къде отиде? Защо умря? Питат се хората, оплакват дните си. Мимолетни въздишки и кисело вино това ни остава след Теб.

Гол коленичил съм пред теб,

създателю, на мечтания ни свят.

Когато позна ме сред онези,

аз заклех се: „Ще те предам!“

Искам ти, който създаде ме такъв.

Искам аз да бъда ти.

И „очите на вярата“. Та те са слепи би казал, но не, уважаеми, не са, не са до край слепи. В тях гори огън. Огънят на вярата. Извива се пламъкът, трепти с безброй цветове. Ту замира, аха да угасне, но възражда се и пак лумва с нова сила. Да, приятелю, вярата гори и то с най-чистия и непорочен пламък. Топли толкова много, а също изгаря те. Изгарят те жив на клада и то заради точно тази вяра, онази същата сутрин... Знам вярваш в красотата, любовта и доброто дори. Вярваш, че дядо Натали е там и пак посръбва ароматно вино, подсмихва се.

Все пак те – „очите на вярата“ слепи са. Слепи за света. Слепи са за болката, а какво друго освен болка остави нам невиждащи. Остана ни вяра. Вярата в болката. Защото, когато забрави вярата си, дядо Натали направи най-доброто вино. Ах, колко добро беше това вино. Как само се настаняваше в устата, а след това мазно потичаше надолу, надолу към стомаха. Където леко загряваше те, приятна тръпка преминаваше през цялото ти тяло и пак отваряш очи. Насреща ти добрият старец уж се смее, а лицето му – от камък, само върховете на мустаците му помръдват, леко трептят. Както утринното лятно слънце играе с русите косъмчета по краката ти, любима. И когато загуби се смисълът в съня, трептя и аз като частицата светлина увила се около глезена ти.

Някак любовно ми е тея дни и има защо, но нека остана на заден план. Да вземем любовта за вяра. И както вярата заслепява те, така и както влюбен си сляп. Сляп за грозотата на света. Сляп си за смеха на глупака, за суетата. За вярата. Но страда влюбеният. Болката е ужасяваща, да зная, но болката лекува. Лекува те от вярата.

Питах се веднъж, гледах в очите й. В очите на свободата. Лъжех колко свободен съм, лъжех как доволен съм. Смеех аз тогаз да поздравя те с вдигната глава. За тебе, свобода – най-ярката звезда, пия аз сега. Пия от онова същото вино, което засядаше в гърлото ми всеки път, когато спомних си за тебе. Сега загубил силата да вярвам – мога истински аз да живея.

Нека кажа го така, направо. Звезда е всеки и всичко, но за себе си – вселена. Така както черното небе звезди по себе си създава, така и хората звезди за себе си въздигат. И сравняват ги с небосклона и искат с тях по ревера си да се закичат. Защото звезда е за масовата употреба. Неблагодарна професия – да бъдеш на хората светило. За грешките човешки изкупителната жертва. И когато пътя си загубят, все нагоре гледат звездата нека ги упъти. Греховете със смъртта си нека тя плати.

Когато тайно на Тебе моля се от съвестта си да се скрия. Знам Ти звезда в мен сътворил си вече. Благодаря! Там, където моята звезда роди се, обаче бяла стая беше. Без смисъл със студени плочки стените й покрити бяха. Но в ума на другите за мене място не намерих. Защото звездите раждат се в мечтите болни на изстрадалите гладни хиени, които смеят да наричат себе си човеци. Гордо вдигната глава на раменете тесни нося. И с вирнат нос във висините все се рея да открия аз Звездата. Моля се – спаси ме.

Когато дядо Натали почина неговата звезда с него си замина. Избата му, както казах, с прах покри се, а от хубавото му вино и помен не остана. Котката Дора не след дълго от глад гордо умря. Всичко разби се – мечтите, сънищата на добрия старец. Освен мен и кварталните пияници никой друг не го запомни. Не исках да пиша за звездите, за вярата, за любовта – изтъркала се тема. За виното, за дядо Натали исках да ви разкажа, но ето какво се получи – една жалка тирада, сълзлива псевдопоема. Ще кажете, виното преходно е. Дядо Натали измислен е. Любовта е химера, а звездите вечно ще светят пътя ни. Вярата светът ще спаси. И още може да се лъже знам.

Но нека виното преходно да бъде и такова нека си остане, но насладата от него вечно небцето ми ще гъделичка знам. И всеки път, когато в ума си извикам го, идва с нова сила и нови аромати същите радости да ми донесе. И ако вие упование в Книгата намирате или картина с нереално уголемени очи, аз знам, вярата наша една е. Звездата, която сънят ни ражда една е. Надеждата наша една е, също. Защото хора сме със страхове еднакви, мечти и нужди. „Там, където се раждат звезди“ не място, а време е. Време за нова мечта дошло е. За нова звезда, нови пътища да ни покаже.