ЕГИПЕТ – ЛЮЛКА НА МОНАШЕСТВОТО - втора част

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

Св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки е един от уче­ни­ци­те на св. Ан­то­ний Ве­ли­ки, от не­го ус­во­ил из­кус­т­во­то на мо­на­шес­кия под­виг. За­ед­но с още два­ма от Ан­то­ни­е­ви­те уче­ни­ци при­със­т­вал на кон­чи­на­та на пре­по­доб­ния и по­лу­чил от не­го же­зъ­ла му. Под­ви­за­вал се в Нит­рия. При­ел све­ще­ни­чес­ки сан и бил ав­ва на всич­ки мо­на­си в Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня и Ски­тия. Над 50 000 мо­на­си се под­ви­за­ва­ли под не­го­вото ду­хов­но ръ­ко­вод­с­т­во. За да мо­же при то­ва да се от­да­ва на уеди­не­ние и бо­го­мис­лие, той из­ко­пал под ки­ли­я­та си дъл­бо­ка пе­ще­ра, къ­де­то се скри­вал от пос­то­ян­но ид­ва­щи­те при не­го хо­ра.

При пре­по­доб­ни Ма­ка­рий Еги­пет­с­ки от­в­ся­къ­де ид­ва­ло мно­жес­т­во на­род: ед­ни ­ за ду­шев­на пол­за, за да по­лу­чат от не­го нас­тав­ле­ние, дру­ги ­ за из­це­ле­ние от не­дъ­зи­те си. За­то­ва се по­я­ви­ла не­об­хо­ди­мост­та от пос­т­ро­я­ва­не­то на стран­нопри­ем­ни­ци, къ­де­то да мо­гат да на­ми­рат под­с­лон път­ни­ци­те и бол­ни­те. То­ва и нап­ра­вил пре­по­доб­ни Ма­ка­рий. Той имал оби­чай все­ки ден да из­це­ля­ва по един бо­лен, ка­то го по­маз­вал с ос­ве­тен елей и го пус­кал съв­сем здрав у до­ма.

За пре­по­доб­ни Ма­ка­рий от­ци­те раз­каз­ва­ли, че той ста­нал ся­каш зе­мен бог, за­що­то, как­то Бог, ма­кар и да виж­да це­лия свят, но не на­каз­ва греш­ни­ци­те, та­ка и пре­по­доб­ни­ят Ма­ка­рий пок­ри­вал чо­веш­ки­те не­мо­щи, ко­и­то виж­дал.

Ма­нас­ти­рът, кой­то но­си не­го­во­то име, е ос­но­ван през 360 г., мно­гок­рат­но е опус­то­ша­ван и за­пус­тя­вал. През 1970 г. е въз­с­та­но­вен от шес­ти­ма мо­на­си, ко­и­то се по­се­ли­ли на то­ва мяс­то. Ста­ри­ят ма­нас­тир от VII в. бил зат­ру­пан от пя­съ­ци­те на пус­ти­ня­та и се­га по­па­да ед­но ни­во по-нис­ко от но­ви­те сгра­ди на ма­нас­ти­ра. Към не­го се сли­за по ши­ро­ка стръм­на стъл­ба. Тух­ле­на ар­ка от VII в. де­ли но­ва­та, вну­ши­тел­на по сво­и­те раз­ме­ри мо­дер­на сгра­да и ста­ра­та, дол­на част на ма­нас­ти­ра.

Ма­нас­ти­рът има ня­кол­ко хра­ма. Най-го­ля­ма­та и ста­ра цър­к­ва е “Св. Ма­ка­рий”. В не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до нея са “Св. Ис­хи­рон”, ко­го­то изоб­ра­зя­ват по­доб­но на св. Ге­ор­ги с ко­пие на кон, и цър­к­ва­та, пос­ве­те­на на 49 мъ­че­ни­ци, мо­на­си от ма­нас­ти­ра, из­би­ти от бер­бе­ри, нах­лу­ли от за­пад през V в. (пре­ди раз­де­ле­ни­е­то). В та­зи цър­к­ва е гро­бът на мъ­че­ни­ци­те с тях­на­та ико­на и име­на­та им. В съ­щия храм се съх­ра­ня­ват мо­щи и на св. Мо­и­сей Му­рин (IV в.) и на св. Йо­ан Ко­лов (в прев. джу­д­же).

Св. пре­по­доб­ни Мой­сей Му­рин (Мой­сей Чер­ни) (330-405) е ро­ден ка­то роб в Ети­о­пия. Об­ви­нен в краж­ба, соб­с­т­ве­ни­ци­те му го из­гон­ват и той се при­съ­е­ди­ня­ва към бан­да раз­бой­ни­ци. По-къс­но на­ми­ра убе­жи­ще в един скит. След сре­ща­та си със св. Ма­ка­рий и св. Иси­дор той при­е­ма хрис­ти­ян­с­т­во­то и ста­ва мо­нах, а по-къс­но и през­ви­тер. За­ги­ва мъ­че­ни­чес­ки за­ед­но с шес­ти­ма свои уче­ни­ци през 405 г., ко­га­то бер­бе­ри на­па­дат ма­нас­ти­ра, в кой­то се под­ви­за­вал. Йо­ан, на­ре­чен Ко­лов по­ра­ди мал­кия му ръст, бил ис­тин­с­ки ис­по­лин по дух. В края на IV и на­ча­ло­то на V в. е бил един от най-из­тък­на­ти­те от­шел­ни­ци в Скит­с­ка­та пус­ти­ня в Еги­пет, ко­го­то коп­т­с­ки жи­ти­е­пис­ци прос­ла­вят за­ра­ди ви­со­кон­рав­с­т­ве­ния му и доб­ро­де­те­лен жи­вот.

Мо­же би тук е мяс­то­то да спо­ме­нем, че коп­т­с­ка­та цър­к­ва се от­де­ля от све­то­то Пра­вос­ла­вие след V все­лен­с­ки съ­бор през 451 г. и свет­ци­те, про­си­я­ли в еги­пет­с­ка­та зе­мя пре­ди то­ва раз­де­ле­ние са по­чи­та­ни и от нас.

В ма­нас­тир­с­кия храм “Св. Ма­ка­рий” ре­дом с мо­щи­те на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки се съх­ра­ня­ват мо­щи­те на св. Ма­ка­рий епис­коп и св. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки, не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци. Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки бил през­ви­тер в ма­нас­ти­ра, но­сещ наз­ва­ни­е­то “Ке­лий”. Мес­т­ност­та Ке­лия се на­ми­ра­ла в пус­ти­ня­та меж­ду Нит­рия и Ски­тия. Бла­же­ни­ят Ма­ка­рий Алек­сан­д­рийс­ки чес­то ид­вал при Ма­ка­рий Еги­пет­с­ки, с ко­го­то го свър­з­ва­ла сил­на лю­бов.

Нит­рия, Ке­лия и Ски­тия са об­лас­ти в Еги­пет­с­ка­та пус­ти­ня. От там ид­ват и на­и­ме­но­ва­ни­я­та “ке­лия” и “скит” за мяс­то за уса­мо­тя­ва­не, къ­де­то се от­тег­лят под­виж­ни­ци­те. На за­пад от Нил в Ли­бийс­ки­те пла­ни­ни, на поч­ти рав­но раз­с­то­я­ние меж­ду Алек­сан­д­рия и Кай­ро се на­ми­ра Нит­рийс­ка­та пус­ти­ня, на­ри­ча­на та­ка за­ра­ди със­та­ва на поч­ва­та си. Още по-ди­ва и страш­на би­ла Скит­с­ка­та пус­ти­ня, на­ми­ра­ща се бли­зо до Нил. Ко­га­то оби­ка­ляш по те­зи зе­ми, имаш усе­ща­не­то, че всич­ко свър­за­но с мо­на­шес­т­во­то е взе­то от­там.

В глав­ния храм на едноименния манастир “Св. Ма­ка­рий” се пок­ло­них­ме и на мо­щи­те на св. про­рок Ели­сей и св. Йо­ан Кръс­ти­тел. Там под го­лям стък­лен пох­лу­пак мо­на­си­те по­каз­ват крип­та, в ко­я­то при об­нов­ле­ни­е­то на ма­нас­ти­ра през 1970 г. от­к­ри­ват мо­щи. Те твър­дят, че спо­ред на­ме­рен в ма­нас­ти­ра ръ­ко­пис то­ва са мо­щи на св. Йо­ан Пред­те­ча. Тук има и ков­чег с мо­щи­те на 10 коп­т­с­ки пат­ри­ар­си.

Коп­т­с­ка­та цър­к­ва е ед­на от т. нар. древ­ни из­точ­ни до­хал­ки­дон­с­ки мо­но­фи­зит­с­ки цър­к­ви. Спо­ред пре­да­ни­е­то е ос­но­ва­на от св. еван­ге­лист Мар­к. Не­го­ви изоб­ра­же­ния на фо­на на три­те пи­ра­ми­ди има в поч­ти все­ки храм. Пред­с­та­ви­те­ли­те на Коп­т­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва не при­е­мат ре­ше­ни­я­та на Чет­вър­тия все­лен­с­ки съ­бор (Хал­ки­дон­с­ки) и така се от­де­ля от Пра­вос­ла­ви­е­то. След араб­с­ко­то на­шес­т­вие и при­ну­ди­тел­на­та ис­ля­ми­за­ция нас­та­ват теж­ки го­не­ния и дис­к­ри­ми­на­ция за коп­т­с­ки­те хрис­ти­я­ни, свър­за­на с мно­го ог­ра­ни­че­ния. Хрис­ти­я­ни­те са счи­та­ни за вто­ра ръ­ка хо­ра. Не им е поз­во­ле­но да про­по­вяд­ват, да из­да­ват кни­ги, но на­пос­ле­дък власт­та е от­с­ла­би­ла кон­т­ро­ла. За го­ля­ма ра­дост на хрис­ти­я­ни­те в Еги­пет, от три го­ди­ни на­сам Ко­ле­да е по­чи­вен ден. Но не и Въз­к­ре­се­ние, защото ­ мю­сюл­ма­ни­те приз­на­ват раж­да­не­то на Хрис­тос и Го счи­тат за ве­лик про­рок, но не и Въз­к­ре­се­ни­е­то Му.

Коп­т­с­ки­те хрис­ти­я­ни са око­ло 58 ми­ли­о­на в све­та, а око­ло 11 ми­ли­о­на жи­ве­ят в Еги­пет. В то­ва чис­ло са и око­ло 40 ми­ли­о­на ети­оп­с­ки хрис­ти­я­ни, ко­и­то приз­на­ват за свой гла­ва коп­т­с­кия еги­пет­с­ки па­па, за­ра­ди ате­ис­ти­чес­кия ре­жим, влас­т­ващ в Ети­о­пия. Се­гаш­ни­ят копт­с­ки пат­ри­арх Ша­ну­да III е 117 по­ред след ос­но­ва­те­ля на Цър­к­ва­та в Еги­пет ­ св. ап. Марк. Мо­щи­те на св. ап. и еван­ге­лист Марк са във Ве­не­ция, но са вър­на­ли на коп­ти­те част от мо­щи­те, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в ед­но­и­мен­на­та ка­тед­ра­ла в Алек­сан­д­рия. За срав­не­ние ­ пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни в Еги­пет, чий­то гла­ва е Алек­сан­д­рийс­ки­ят пат­ри­арх, са око­ло 280-300 хи­ля­ди ду­ши, от ко­и­то око­ло 40 хи­ля­ди са с гръц­ки про­из­ход.

При кръ­ще­ни­е­то си коп­ти­те та­ту­и­рат на вът­реш­на­та стра­на на кит­ка­та си кръст, кой­то тай­но ни по­каз­ват, за да се ле­ги­ти­ми­рат ка­то хрис­ти­я­ни. Имат соб­с­т­вен цър­ко­вен ка­лен­дар, чи­е­то ле­тоб­ро­е­не за­поч­ва от 284 г. след Р. Хр., от ера­та на мъ­че­ни­ци­те при уп­рав­ле­ни­е­то на Ди­ок­ле­ти­ан. В Коп­т­с­ка­та цър­к­ва слу­жат Ли­тур­гия на из­лез­лия от упот­ре­ба коп­т­с­ки език и на араб­с­ки. А в пра­вос­лав­на­та еги­пет­с­ка Цър­к­ва ­ на гръц­ки. Кръс­тят се от ля­во на дяс­но, как­то ка­то­ли­ци­те.

Коп­т­с­ки­те хра­мо­ве, както в древност, имат по­ве­че от­де­ле­ния от на­ши­те, имат от­де­ле­ние за ог­ла­ше­ни, за вер­ни, но и за ка­е­щи се. Прег­ра­де­ни са с дър­ве­ни ре­ше­тес­ти де­ко­ра­тив­ни прег­ра­ди. По­дът на хра­мо­ве­те е зас­т­лан с ки­ли­ми и в тях се вли­за без обув­ки. Та­ва­нът на­по­до­бя­ва обър­на­та с дъ­но­то на­го­ре лод­ка. Ол­та­рът в по-но­во вре­ме е прег­ра­ден с дър­ве­ни ре­шет­ки с кра­си­ви ин­к­рус­та­ции със сло­но­ва кост.

Мо­щи­те на свет­ци­те са зак­ри­ти в ци­лин­д­рич­ни ту­бу­си от кадифе­но сук­но с при­ши­та на тях ико­на на све­те­ца и над­пис с име­то му. На прак­ти­ка не ста­ва яс­но це­ли мо­щи ли се съх­ра­ня­ват вът­ре, или час­ти­ци.

В коп­т­с­ка­та аз­бу­ка има 24 гръц­ки бук­ви и още 7 допълнителни.

Коп­т­с­ки­те мо­на­си но­сят стран­ни шап­чи­ци, на­по­до­бя­ва­щи ка­чул­ки, по ко­и­то са из­ве­за­ни мал­ки коп­т­с­ки кръс­т­че­та. Съ­ща­та, как­ва­то е но­сил св. Ан­то­ний Ве­ли­ки ­ с шест кръс­т­че­та от ед­на­та стра­на на гла­ва­та и шест ­ от дру­га­та, об­що два­на­де­сет, кол­ко­то са Хрис­то­ви­те апос­то­ли, а на те­ме­то още ед­но кръс­т­че, за Иисус Хрис­тос. Сам Бог от­к­ри­ва на св. Ан­то­ний та­зи шап­ка. По сре­да­та на шап­ки­те на коп­т­с­ките мо­на­си от че­ло­то към ти­ла пре­ми­на­ва шев. Пи­там един от тях как­во оз­на­ча­ва то­зи шев и той ми при­пом­ня след­на­та ис­то­рия. Дя­во­лът, кой­то зна­ел кол­ко го­ля­ма си­ла се крие в мо­на­шес­ка­та ка­чул­ка на св. Ан­то­ний, раз­къ­сал ка­чул­ка­та на под­виж­ни­ка, а той си я за­шил и пак я сло­жил на гла­ва­та си. На днеш­ни­те сле­дов­ни­ци на св. Ан­то­ний то­зи шев им на­пом­ня за пос­то­ян­ни­те на­па­де­ния от вра­га на спа­се­ни­е­то ­ - дя­во­ла.

Ко­ло­ни­те, ко­и­то под­дър­жат ам­во­на в коп­т­с­ки­те хра­мо­ве са 12, 12 са и край­ща­та на коп­т­с­кия кръст ­ ка­то броя на Хрис­то­ви­те апос­то­ли.

Брат­с­т­во­то на ма­нас­ти­ра на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки днес наб­ро­я­ва 130 мо­на­си. Ма­нас­тир­с­ко­то сто­пан­с­т­во да­ва по­ми­нък и на око­ло 700 ра­бот­ни­ци, ко­и­то ос­та­ват да жи­ве­ят и ра­бо­тят в ма­нас­ти­ра по 1-2 ме­се­ца, по­лу­ча­ват зап­ла­та, след ко­е­то се връ­щат при се­мейс­т­ва­та си. От­г­леж­дат се мас­ли­ни, фур­ми, ло­зя, кра­ви, пти­ци, из­да­ват се и се пе­ча­тат кни­ги, мо­на­си­те съ­що имат сво­е­то пос­лу­ша­ние. Во­да­та в ма­нас­ти­ра е от под­зем­ни кла­ден­ци на 100 мет­ра дъл­бо­чи­на. Впро­чем, бе­ше ис­тин­с­ка Бо­жия ми­лост, че ни пус­на­ха да вле­зем в ма­нас­ти­ра, за­що­то бе­ше пър­ви­ят ден на трид­нев­ния пост в чест на про­рок Йо­на и трид­нев­ния му прес­той в ко­ре­ма на ки­та. То­ва е вре­ме за осо­бе­но усър­ден пост и мо­лит­ва и ма­нас­ти­ри­те зат­ва­рят вра­ти­те си за по­се­ти­те­ли. Как­то при нас по вре­ме на Страс­т­на­та сед­ми­ца.

След­ва­щи­ят ма­нас­тир, кой­то по­се­тих­ме бе ма­нас­ти­рът на св. Би­шой. Той съ­що се под­ви­за­ва през IV в. Уче­ник е на ав­ва Пам­во и съб­рат на св. Йо­ан Ко­лов. Жи­вее към 97 го­ди­ни (320-417). След смърт­та на ав­ва Пам­во св. Би­шой се мо­ли Бог да го на­пъ­ти ко­го да слу­ша. Явя­ва му се ан­гел, кой­то му по­со­чил ра­йо­на на ма­нас­ти­ра, днес но­сещ не­го­во­то име, къ­де­то да се по­се­ли и как да се под­ви­за­ва. Хрис­тос му се явя­ва два пъ­ти ­ ко­га­то мие но­зе­те на един Стран­ник и от­к­ри­ва по тях ра­ни­те от гвоз­де­и­те; и ко­га­то по­доб­но на св. Хрис­то­фор тряб­ва да пре­не­се един ста­рец през Нил. Явя­ва му се и св. Кон­с­тан­тин Ве­ли­ки, кой­то му каз­ва, че ако е зна­ел как­во е мо­на­шес­т­во­то, е щял да ос­та­ви цар­с­т­во­то и да ста­не мо­нах.

­- За­що, Бог не въз­наг­ра­ди ли и те­бе? ­- по­пи­тал го св. Би­шой.

­- Да ­- от­вър­нал им­пе­ра­то­рът, ­- но и най-пос­лед­ни­ят мо­нах е по-ве­лик от ме­не в цар­с­т­во­то Бо­жие.

Св. Би­шой е из­вес­тен и с то­ва, че е плел кош­ни­ци с три дръж­ки в чест на Све­та Тро­и­ца. В манастира е ця­ло­то нетлен­но тя­ло на св. Би­шой, об­ви­то в ту­бус и из­ло­же­но за пок­ло­не­ние, по­ло­же­но в спе­ци­а­лен ков­чег в ля­во от ол­та­ра. В ков­че­га има час­ти­ци от мо­щи на още че­ти­ри­ма свет­ци.

Ма­нас­ти­рът е уни­що­жа­ван че­ти­ри пъ­ти. В не­го жи­ве­ят 161 мо­на­си и 200 ра­бот­ни­ци. Ма­нас­тир­с­ки­ят ком­п­лекс включ­ва осем цър­к­ви и ре­зи­ден­ци­я­та на нас­то­я­щия коп­т­с­ки пат­ри­арх Ше­ну­да III.

В цър­к­ва­та “Св. Би­шой” пра­ви впе­чат­ле­ние зи­да­ни­ят ико­нос­тас с два ре­да сте­но­пис­ни изоб­ра­же­ния. Зад ол­та­ра е раз­по­ло­жен па­рак­лис, пос­ве­тен на ста­ро­за­вет­ния пат­ри­арх Ве­ни­а­мин, от чий­то род е и св. апос­тол Па­вел. Хра­мът е с фрес­ки от IХ век.

В ма­нас­тир­с­кия ком­п­лекс вли­за и ха­рак­тер­на­та за еги­пет­с­ки­те ма­нас­ти­ри вът­реш­на кре­пост ­ - три­е­таж­на ку­ла с кла­де­нец, чи­я­то во­да е на 18 мет­ра под зем­но­то ни­во, во­де­ни­ца и ки­лии за мо­на­си­те. (При опас­ност мо­на­си­те се кри­е­ли в нея и вди­га­ли под­виж­ния мост, през кой­то се вли­за.)

Кре­пост­та е стро­е­на от рим­с­кия им­пе­ра­тор Зе­нон, кой­то имал три дъ­ще­ри. Ед­на­та от тях, Ила­рия, по­же­ла­ла да ста­не от­шел­ни­ца в та­зи пус­ти­ня. Под­ви­за­ва­ла се 15 го­ди­ни тук де­ги­зи­ра­на ка­то мо­нах. Но по Бо­жия во­ля вто­ра­та дъ­ще­ря на им­пе­ра­то­ра се раз­бо­ля­ла и би­ла из­п­ра­те­на в то­зи ма­нас­тир с на­деж­да­та, че мо­на­си­те ще из­мо­лят от Бо­га ней­но­то из­це­ле­ние. Стар­ци­те въз­ло­жи­ли на мо­на­ха (сес­т­ра й) да се мо­ли за бол­на­та прин­це­са. Той хем се мо­лел за нея, хем я це­лу­вал и ко­га­то то­ва стиг­на­ло до зна­ни­е­то на им­пе­ра­то­ра, ис­ти­на­та се раз­к­ри­ла. Три де­на праз­ну­ва­ли по­я­ва­та на пър­во­род­на­та прин­це­са, а пос­ле тя по­же­ла­ла да се вър­не в ма­нас­ти­ра си. По за­по­вед на им­пе­ра­то­ра във всич­ки еги­пет­с­ки ма­нас­ти­ри би­ли из­г­ра­де­ни та­ки­ва ку­ли-кре­пос­ти, къ­де­то при опас­ност да се ук­ри­ват мо­на­си­те-от­шел­ни­ци, ко­и­то се под­ви­за­ва­ли в окол­ни­те пе­ще­ри и ко­ли­би в пус­ти­ня­та.

Ма­нас­ти­ри­те имат и вън­ш­ни сте­ни. Над мал­ка­та вход­на вра­та има ста­ич­ка за вра­та­ря, кой­то наб­лю­да­вал пус­ти­ня­та за на­па­да­те­ли.

На вън­ш­на­та сте­на за­дъл­жи­тел­но ще ви­ди­те мал­ко про­зор­че с камбан­ка до не­го, от ко­я­то се спус­ка дъл­го въ­же. Ако но­щем при зат­во­ре­ни вра­ти на ма­нас­ти­ра от пус­ти­ня­та дой­де път­ник, дър­па въ­жен­це­то и кам­бан­ка­та из­звъ­ня­ва. Вра­та­рят не му от­ва­рял, за да не нах­лу­ят с не­го и раз­бой­ни­ци, но му спус­кал с въ­же хра­на и во­да.

Не­да­леч се на­ми­ра ма­нас­ти­рът “Су­ри­ам” (в прев. си­рийс­ки), за­ра­ди св. Еф­рем Си­рин, кой­то е ид­вал при св. Би­шой, но и за­ра­ди си­рийс­ки­те мо­на­си, ко­и­то оби­та­ва­ли ма­нас­ти­ра из­вес­т­но вре­ме, от­ко­га­то са ос­та­на­ли над­пи­си на си­рийс­ки. Ос­но­ван е през IV век. Из­вън ма­нас­ти­ра стро­ят ог­ром­на цър­к­ва за­ра­ди при­иж­да­щи­те за праз­ни­ци­те мно­гоб­рой­ни ми­ря­ни, ко­и­то ма­нас­тир­с­ки­ят храм със скром­ни­те си раз­ме­ри не мо­же да по­бе­ре. Из­вън ма­нас­ти­ра се виж­дат и мал­ки ки­лии, в ко­и­то оби­та­ва­ли ав­ва­та с по ня­кол­ко пос­луш­ни­ци.

В ста­ра­та цър­к­ва са за­па­зе­ни цен­ни фрес­ки от VII и Х век. Мо­же би най-ста­ри­те за­па­зе­ни. След ка­то Коп­т­с­ка­та цър­к­ва се от­де­ля от Пра­вос­ла­ви­е­то, цър­ков­но­то й из­кус­т­во зам­ръз­ва в раз­ви­ти­е­то си и ста­ва дос­та по-при­ми­тив­но. Ико­ни­те и сте­но­пи­си­те ста­ват слад­ни­ка­ви, на­ив­ни, гу­бят ду­хов­но­то си из­ме­ре­ние и па­дат на ни­во ду­шев­ност, ко­я­то ус­лаж­да ду­ша­та, но не я из­ви­ся­ва към Бо­га. В то­зи храм, къ­де­то има за­па­зе­ни ста­ри сте­но­пи­си, пос­те­пен­ни­ят упа­дък е оче­ви­ден. Те­че рес­тав­ра­ция на сте­но­пи­си­те от хо­лан­д­с­ки спе­ци­а­лис­ти. Сва­лят гор­ни­те плас­то­ве и от­к­ри­ват по-ста­ри­те, ко­и­то по­ра­ди су­хия кли­мат в Еги­пет са иде­ал­но за­па­зе­ни, но са умиш­ле­но очу­ка­ни с тес­ла, за да хва­не ма­зил­ка­та вър­ху плас­та от саж­ди.

Ко­га­то раз­бе­рат, че сте пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, сър­деч­ни­те и ви­со­ко­об­ра­зо­ва­ни коп­т­с­ки мо­на­си ще ви уве­рят, че те всъщ­ност не са мо­но­фи­зи­ти и из­по­вяд­ват две­те при­ро­ди в Лич­ност­та на Гос­под Иисус Хрис­тос ­ - бо­жес­т­ве­на­та и чо­веш­ка­та, ще ви уве­рят, че раз­де­ле­ни­е­то меж­ду на­ши­те Цър­к­ви е плод на глу­па­во не­до­ра­зу­ме­ние и по-ско­ро е проб­лем на ези­ка, от­кол­ко­то на вя­ра­та. Как­ва е ис­ти­на­та, аз не мо­га да оп­ре­де­ля. Но до­кол­ко­то цър­ков­но­то из­кус­т­во из­ра­зя­ва ду­хов­ния уро­вен на да­де­на Цър­к­ва, от­де­ля­не­то на Коп­т­с­ка­та цър­к­ва от Пра­вос­ла­ви­е­то, без съм­не­ние, се е ока­за­ло па­губ­но за нея.

Чет­вър­ти­ят ма­нас­тир, който посетихме “Ел Ба­ра­мус” или “На рим­ля­ни­те”, за­що­то по пре­да­ние е ос­но­ван от два­ма рим­ля­ни ­ Мак­сим и До­ме­тий. Те съ­що са от уче­ни­ци­те на св. Ма­ка­рий Ве­ли­ки.

Как­то ве­че спо­ме­нах­ме, мо­на­шес­т­во­то се за­раж­да в Еги­пет­с­ка­та пус­ти­ня от­въд Алек­сан­д­рия, в об­ласт­та Уади ат Нат­рум ­ - Нит­рия. Още по-на­вът­ре в пус­ти­ня­та на юг е об­ласт­та Ски­тия, къ­де­то от­шел­ни­ци­те нав­ли­зат, тър­сей­ки още по-го­ля­мо уса­мо­те­ние. Тук пър­во се от­тег­ля св. Ма­ка­рий, но пос­те­пен­но око­ло не­го се съ­би­рат мно­го мо­на­си, меж­ду ко­и­то и два­ма­та рим­ля­ни, то­га­ва св. Ма­ка­рий се от­тег­ля на мяс­то­то на днеш­ния ма­нас­тир, но­сещ не­го­во­то име.

Ма­нас­тир­с­ки­ят храм има три ол­та­ра: цен­т­рал­ни­ят - ­ пос­ве­тен на Све­та Бо­го­ро­ди­ца, се­вер­ни­ят - ­ на св. Мо­и­сей Му­рин, и юж­ни­ят ­ - на два­ма­та рим­ля­ни. Хра­мът има че­ти­ри от­де­ле­ния, как­то при всич­ки мес­т­ни хра­мо­ве: ­ ол­тар, от­де­ле­ние за вер­ни­те, от­де­ле­ние на ка­е­щи­те се или на теж­ко съг­ре­ши­ли­те, ко­и­то се ка­ят за гре­хо­ве­те си, и от­де­ле­ние на ог­ла­ше­ни­те, ко­и­то още не са при­е­ли кръ­ще­ние.

В ма­нас­ти­ра се па­зят мо­щи­те на св. Мо­и­сей Му­рин, за­ги­нал мъ­че­ни­чес­ки в то­зи ма­нас­тир при на­па­де­ние на раз­бой­ни­ци. При мо­щи­те му ста­ват мно­го чу­де­са.

Тук днес са 90 мо­на­си. Към брат­с­т­во­то се чис­лят и 30 мо­на­си, ко­и­то са в ко­ман­ди­ров­ка в зад­г­ра­нич­ни ми­сии. Око­ло 40 са йе­ро­мо­на­си. Ма­нас­ти­ри­те се уп­рав­ля­ват от епис­коп. Ня­мат пис­мен ус­тав, а се учат на мо­на­шес­т­во от нас­тав­ни­ци­те.

Нап­ра­во от хра­ма в за­пад­на­та му стра­на по те­сен тъ­мен ко­ри­дор се оти­ва в ста­ра­та тра­пе­за­рия, око­ло чи­я­то ка­мен­на ма­са са се съ­би­ра­ли на скром­на тра­пе­за от­шел­ни­ци­те от окол­ност­та. Те ид­ва­ли за Ли­тур­гия в ма­нас­тир­с­кия храм, при­час­тя­ва­ли се, а пос­ле оти­ва­ли в тра­пе­за­ри­я­та за ага­пия - трапеза на любовта. Игу­ме­нът че­тял от Пи­са­ни­я­та, а те се хра­не­ли на дъл­га­та ка­мен­на ма­са с ка­мен­ни пей­ки от две­те й стра­ни. Пос­ле взе­ма­ли про­дук­ти и ма­те­ри­а­ли за сво­и­те ръ­ко­де­лия и пак се от­тег­ля­ли в пус­ти­ня­та. Всич­ко е тол­ко­ва добре за­па­зе­но и ав­тен­тич­но в та­зи тра­пе­за­рия, че ми се стру­ва: ако по­се­дя там дос­та­тъч­но дъл­го, мо­на­си­те пус­тин­ни­ци ще дой­дат и мъл­ча­ли­во ще на­ся­дат око­ло дъл­га­та ма­са.

Но ние трябва да тръгваме. Потегляме към манастира “Св. Мина”, който се намира близо до Александрия. Той е построен през 60-те години от предишния патриарх Кирил VI с дарения на богатите коптски търговци, пръснати по целия свят. Пристигаме там вече по здрач. Огромен е, богат, модерен, пищен и с размерите си, и с великолепната си украса от витражи, мозайки и релефни украси като фина дантела по стените на храма и сградите. Целият е облян в неонови светлини. Но най-голямото му богатство са мощите на св. мъченик Мина, на които се поклонихме. Мощите са разположени в специален параклис в югозападната част на огромния и благолепен едноименен храм.

Свети мъченик Мина бил египтянин и служел във войската. Изповядвал християнската вяра и като не желаел да гледа ширещото се безчестие и идолослужение, се оттеглил в пустинята, където се поучавал в Божия Закон и очиствал душата си с пост и молитва. При царуването на Диоклетиан и Максимиан (284-305) приел мъченическа смърт, свидетелствайки за вярата си пред езичниците. След тежки мъчения воините отвели свети мъченик Мина извън града, където отсекли главата му, запалили голям огън и хвърлили в него тялото му. Когато огънят изгаснал, вярващите дошли на това място и събрали останалите мощи на светеца. Впоследствие на това място била построена църква на името на светия мъченик и по молитвите към светеца в нея станали множество чудеса.

В този манастир няма и помен от скромността и уюта на другите манастири, които посетихме и аз бързам мислено да се върна към тях. Отново бродя по тесните проходи между пясъчножълтите сгради със заоблени форми и срещам коптските монаси със забързаните им походки. Силно съм впечатлена от монашеските им шапчици и символиката им. Бях чела навремето за шапката на св. Антоний, бях виждала и коптски монаси и техните качулки, но не знаех за връзка между тях, а връзката е - запазената традиция.

Впечатлена съм от вътрешното разпределение на храмовете отделенията и прекия преход към трапезарията. Впечатлена съм от вътрешните крепости-кули с кладенци, килии, сервизни помещения и параклис. От килийките на вратаря и прозорчето със звънчето. Впечатлена съм от характерния цвят на манастирските постройки  - цвета на пустинята, плавните овали на кирпичените куполи, от палмите, от националната дреха на местните мъже, която е със същата кройка като на подрасниците на нашите монаси. Впечатлена съм от изобилието от мощи на ранни светии, подвижници и от тубусите, в който ги съхраняват. Изумена съм от всичко видяно.

За жалост не мога да кажа за себе си, че вървя уверено и бодро по духовния път на тези велики подвижници, но по Божия милост се сподобих да стъпя по земята, която са газили те, и по нозете ми да полепне същия пясък. И макар да нямам техните духовни очи, видях гледки, които са съзерцавали и те. Гледките, които никога няма да забравя и към които мислено се връщам.