СМИСЪЛЪТ НА ИЗКУШЕНИЯТА

Версия за печат

В духовната литература с думата “изкушение” се обозначават две понятия. Първо, изкушения наричат всички тежки, неприятни за душата преживявания, идващи към човека отвън, по Божие допущение – за наказание или за изправление, за изпитание на вярата и т.н. Тук могат да бъдат отнесени болестите, материалната нужда, обидите и неприятностите от хората и други подобни. На второ място, изкушение се нарича това състояние на душата, когато в нея непосредствено чрез тъмната сила или чрез хорски думи се наслагват мисли, а в сърцето чувства или пожелания, нарушаващи душевния мир или влечащи към нарушение на Божествените заповеди, изискванията на съвестта и разума. Светите отци казват, че само по пътя на преодоляване на изкушенията в християнина се умножава опитността и духовната сила.

Изкушението е изпитание, в което се разкриват истинските свойства на душата на човека – добри или лоши. Такова изпитание например Бог изпратил на Авраам/Бит.12 гл./ и на израилтяните/Второз.8 гл./. Обаче Господ никого не изкушава, “защото Бог се от зло не изкушава”/Иак.1:13/, а само допуща изкушение за зло от дявола или от плътта, или от света, т.е. от хората, противящи се на истинния дух на вярата и на чистото учение. Изкушението се предшества от помисъл, който може да се развие в мислено услаждение от греха, след това настъпва греховното желание и, накрая, изпитанието чрез изкушение се явява като средство за нравствено съвършенство, но християнинът не трябва да го търси сам, за да не претърпи падение, както е случая с ап.Петър.

Скърбите и изкушенията се признават от Свещеното Писание и светите отци като голям дар Божи.

Изкушенията, според Свещеното Писание, са два вида: едните стават чрез нещо приятно, а другите чрез нещо скръбно и болезнено; едните са произволни, а другите неволни. От тях се ражда греха, и за да не паднем в тях, ние заповядано от Господа да се молим: и “не въведи нас в изкушение”.

Защо Бог допуска изкушенията? Бог допуска човек да падне в грях поради гордост, самомнение, самонадеяност. Така че, където няма самомнение и самонадеяност , там не стават и вразумителни падения.

Господ допуска изкушенията за премъдри и благи цели, а именно:

а/ за изпитание на нашата воля, към какво повече е насочена – съм добродетелите или към греховните удоволствия;

б/ за придобиване на съкровени свойства и разположения;

в/ за упражнение в добродетелите.

Всеки християнин бива изпитван: един чрез бедност, друг – чрез болест, трети – чрез разни лоши помисли, четвърти – чрез някакво бедствие или унищожение. И с това се изпитва твърдостта на вярата и надеждата, и любовта към Бога,т.е., към какво човек повече е склонен, към какво повече е привързан: към небето ли се стреми, или е прикован към земното; за да види чрез подобни изпитания човекът-християнин в какво положение се намира и неволно да се смири. Защото без смирение всички наши подвизи са напразни, както единогласно утвърждават богомъдрите и богоносни наши отци.

Преподобни Макарий Египетски пише, че Господ допуска лукавия враг да изкушава християните, за да не се предават на нехайство, а да се стараят да живеят внимателно и предпазливо, за да се смиряват чрез изкушенията и да не изпадат във високоумие, на което лесно се поддават без вражеско изкушение. Чрез изкушенията хората стават по-опитни и по-твърди. А преди всичко Господ допуска изкушения, за да отдели боголюбивите и смиреномъдрите от горделивите и самолюбивите, както е казано в Евангелието:”Не дойдох да донеса мир на земята, а меч.”.

Три рода  изкушения има в нашия земен живот: от нас самите, от Бога изпратени, а най-много от нашия исконен враг – дявола. Често ние самите биваме виновници за своите нещастия, но прехвърляме вината на другите, или даже на бога и казваме:”Бог ми изпрати изкушение; врагът ме съблазни и ето изкуших се”. Ето, например, човек е претърпял нещастие от пожар поради своята немарливост и недоглеждане и казва, че “ето Бог го е посетил.” Или ето загубил е своята длъжност поради нехайство, окайва горчивата си съдба и казва, че ето изпратено му е изкушение. Разбира се, Бог допуска да се случи с нас една или друга беда, защото не желае да нарушава нашата свобода, но ние в много случаи ками биваме виновни и ставаме причина за своите нещастия,а виним Бога или дявола. Бог никого не изкушава за зло/Иак.1:13/. Ние сами трябва да бдим над себе си, да стоим на стража пред своята душа.

Живее ли човек в мир с всички – дяволът се старае да посее вражда и раздор. Желае ли човек с честен труд да изкарва прехраната си – той му внушава да краде, да лъжи и мами, за да живее по-лесно; даже по време на молитва, когато човек беседва със Самия Бог, даже и тогава този враг не го остава на мира, ту напомня за разни неотложни дела, за да го отвлече от молитвата, ту го навежда на грешни помисли, ту му припомня неговите оскърбители и врагове и какво ли не прави той, за да отклони човека от пътя на спасението и да оплете в своите изкусителни мрежи.

Понякога Бог изпраща на човека изкушение, но за да изпита неговата вяра, любов и преданост на Небесния му отец и с това да му достави голяма награда в райските обители. Ето например ветхозаветния патриарх Авраам. Отначало Господ изпитва неговата вяра чрез безчадие, а по-късно му заповядва да принесе в жертва единствения си син Исаак. И какво се случило? Този праотец твърдо устоял във вярата , любовта, предаността и упованието на своя Господ и за награда получил от Господа особен венец. Понякога господ изпраща изкушения за вразумление и изправление на човека, за обуздаване на неговите страсти и пороци – гордост, тщеславие, плътоугодие в различните му видове, и в този случай Той постъпва като нежно любящ Баща, употребявайки горчиви мерки за изправление на своя  заблуден син. По различни начини Господ вразумява грешника. Някого с тежка, потискаща бедност, друг с люта, жестока болест, трети със загуба на някой близък, четвърти със семейни нещастия. Той ни заставя да се осъзнаем, да се пробудим от греховния сън и в този случай Той действа като мъдър, опитен, изкусен Лекар: употребява горчиви, остри, силни лекарства, за да дарува нравствено оздравяване на болния човек и да го избави от вечната смърт.

Има и изкушения от нашия враг – дявола. Житията на светиите почти всички са изпълнени с описания на тази жестока борба с вражеските изкушения, колкото по-усърдно се старае някой да служи на Бога, толкова по-силно и свирепо го напада врагът. И нас ни изкушава врагът на спасението. Застанем ли на молитва, той започва да ни отвлича от молитвата с разсеяност, униние, тъга, умора. Започнем ли да постим, той започва да ни внушава, че не си струва да изнуряваме тялото си, защото можем да се разболеем, внушава ни представи за разни вкусни, изтънчени ястия. Започнем ли да се трудим, да работим, той започва да ни нашепва, да ни внушава, че все едно нищо няма да излезе, успеем ли все пак нещо да свършим, внушава ни, че работата няма да избяга. Един сатаната събаря с плътска страст, срещу друг воюва със страстта сребролюбие, трети се старае да го удави в униние и скръб, четвърти напада с клевета. Започнеш ли усърдно да служиш на Бога, дяволът ще започне да възбужда чувство на гордост, на тщеславие, на превъзнасяне; извършиш ли някакъв грях, той ще започне да те потиска с униние, тъга и ще се старае да те доведе до отчаяние и до загубване на надежда в неизказаното Божие милосърдие. Да, хитър е врагът, изтънчени са неговите съблазни, изкушения и нападения! И колко хора са уловени вече в неговите мрежи! Кой е измислял различните видове мъчения и наказания в първите векове от историята на християнството; кой е посял ересите, кой е насадил у нас разкола и е наплодил различните видове секти? Не е ли  духът на гордостта, духът на поднебесната злоба?

Важно средство против изкушенията е да избягваме греховните случаи, т.е. всичко, което подбужда човека към грях и  го довежда до опасност да оскърби Бога.  Лошият пример е като заразна болест; той незабележимо се прокрадва в сърцето и го отравя. Затова трябва да обуздаваме очите си и да избягваме хора и предмети, които могат да разпалят в нас пламъка на греха. Да обуздаваме също езика си,който произвежда извънредно много зло. Да не говорим и слушаме празни и греховни слова. Към грях ни подбужда също безделието. Иисус Христос разказал веднъж притча за полето, на което било посято прекрасно семе. Но когато хората спели, дошъл врагът и посял между пшеницата плевели. Когато пшеницата произрасла, тогава се показали и плевелите. Това означава, че когато ние прекарваме дните си в безделие, когато нашият дух, така да се каже, спи, тогава се появяват в нас лоши желания, възниква силно подбуждане към грях, расте желанието за срамни пороци. Затова трябва да избягваме безделието. Безделието е начало на всички пороци. Да работим и трудът ще ни предпази от всякакви пороци и от грехове. Чрез приятелство или общуване с благочестиви хора и ние самите ще станем по-добри и благочестиви; а общувайки с глупави и зли хора, ще станем още по-лоши и грешни.

Има и постоянни изкушения – многоразличните неприятности, огорчения, досади, без които едва ли някой прекарва и един ден от своя живот. Напразно бихме молили Господа, да отстъпят от нас тези постоянни изкушения, това наистина е ангел сатанин. Господ ще каже и на нас, както е казал на апостол Павел: стига ви Моята благодат. Затова и на нас се дава благодат Божия, за да понасяме всички сполетяващи ни огорчения и скърби с кротост и търпение, с благодушие и покорност на волята Божия; за да се очисти в горнилото на изкушенията нашата душа от живеещите в нея греховни склонности и страсти; та в това училище на непрестанни огорчения и досади да се обучим на истинска християнска любов.

Да се въодушевим в понасяне на изпитанията от мисълта, че Господ наказва когото обича, заради духовно-нравствената полза на самия изпитван и наказван. Виждайки изпитвани и наказвани от Господа, да не изпадаме в суетно мъдруване, че Господ ги наказва заради някакви тежки грехове, и с това още повече да ги укоряваме.Неизказани са Божиите пътища по отношение живота на хората и ние не можем да знаем, защо Господ постъпва с едни така, а с други иначе. Не съдете, за да не бъдете съдени.

Най-много изкушения ни биват изпращани от дявола тогава, когато нашият дух е слаб, потиснат от тялото, а то е разюздано, постоянно търси удоволствия, предава се на чувственост и страсти: чревоугодие, пиянство, разслаблено е от сънливост. Такива именно хора винаги стават плячка на изкусителя, който ти подчинява на своята воля, води ги, където иска. Противно на това, ако у човека тялото е подчинено и обуздано от силата на духа и всички телесни потребности се удовлетворяват умерено, а понякога и оскъдно, когато духът и съвестта на човека разумно управляват тялото, тогава последното е подчинено на духа, и дяволът се лишава от средства да победи човека.

Дяволът изкушава човека и с духовна гордост. Може би, самите вие сте изпитали или сте забелязали сред своите познати, че ако някой усърдно се подвизава в духовния живот, често се моли, често се причастява, върши добри дела, у такъв човек нерядко се появява духовна гордост: той започва да гледа на себе си като на добродетелен човек, на угодник Божий. Това е изкушение от дявола, именно дяволът му внушава: “Ти не приличаш на другите хора, ти си по-добър от всички, ти си свят”. Често се случва, че ако такъв човек бива сполетян от някакво нещастие, той да започне да роптае против Бога, да Му напомня, че се е старал да Му угажда; някои даже гръмко роптаят срещу Бога. Всичко това произхожда от духовна гордост, която е голям грях. Ако Бог ти е дарувал преуспяване в духовния живот, то знай и помни, че без смирение никакви добродетели не ще те спасят.

Дяволът изкушава не само с желания, но със страхът от унижение, болка и със самата смърт. Ако човек претърпи изкушения заради името Христово, ще получи награда.

Изкушенията – това са временни наказания за очистване на нашите грехове или само изпитания като най-добро средство за доказателство за нашата вяра и любов към Господа. Колкото повече претърпим, толкова по-голяма награда ще получим в Царството Небесно. Към числото на спасителните изкушения се отнасят: духовната нищета, кротост, заключаваща се в беззлобно  търпение на обидите, в изгнание заради правдата, оскърбления и злословия и страдания заради името Христово. От такива изкушения никой не трябва да се отказва, а даже да ги желае и иска. Това са благодатни изкушения. Но има изкушения, от които трябва да се боим като от геенския огън. Например, близка опасност да загубим вярата си, да изпаднем в нечестие, разврат и отстъпление от Бога. Тези изкушения са или от зли хора или от дявола.

Когато ни нападне изкушение, то трябва да се молим, най-напред – Господ да ни дари търпение, а на второ място – да Му благодарим, че  чрез изкушения Той устройва нашето спасение; да се молим, щото по време на изкушенията да не претърпим душевна вреда. Спасението не се устройва иначе, освен чрез изкушения; затова, който отхвърля изкушенията, той отхвърля спасението. Който търпи с благодарност, той ще премине през изкушението и ще придобие духовна опитност.  

Господ не ни е казал, че тук ще има въздаяние, но че тук ще има изкушения, теснота, нужди и скърби, а там въздаяние. Този живот е път на подвизи и изкушения.

Ние наричаме човешкия живот школа за изпитания. Но не всички хора излизат от тази школа по-мъдри, добродетелни и щастливи. Изпитанията нерядко не им принасят никаква полза.

Но какво е изпитание? Изпитанието е такова състояние, при което се проявяват твърдостта на нашата вяра, чистотата и твърдостта на нашите добродетели. Изпитание може да се окаже всеки случай на щастие и нещастие, особено на скръб, опасност, страдание и преследване. Не минава нито един ден без такива изпитания, защото ние постоянно сме длъжни да се борим не само с плътта си, със самите себе си, но и с другите хора.

Но защо Бог ни изпраща изпитания? За да ни научи на самопознание. Ние трябва сами да се запознаем със състоянието на нашето сърце, с твърдостта или слабостта на нашата вяра и добродетели. Колко много са хората, на които не им достига необходимото самопознание! Ние се хвалим с нашето търпение, мъжество, постоянство, честност. Но къде се разкриват тези добродетели, ако не в нужда, в опасностите, които ни постигат? Морето се очиства от бурите, а човек се усъвършенства чрез изкушенията.

Бог ни изпраща изпитания с блага цел, за да познаем сами себе си, да се предпазим от изкушения, да се укрепим в добродетели; затова трябва да имаме винаги пред очите си тази цел и, съобразно с нея, да извличаме полза от всяко изпитание.

Ако Бог допуска за нас страдания, то да приемем, че Той иска да ни изпита. Да приготвим душата си за изкушение, да се прилепим към Бога и да не отстъпваме, за да възрастваме в съвършенство/Сир.2:1-6/.            

Но да предположим, че в борбата с изкушенията претърпим поражение, - но и това може да бъде от полза за нас.Паденията ще ни научат на смирение. Виждайки немощта си в преодоляване на изкушенията, честите увлечения по съблазните и греховете, ние неволно ще започнем да мислим за себе си като за най-големите грешници, а мислейки  така, ще започнем да отправяме поглед към небето, търсейки помощ свише – ще изчезнат в нас самонадеяността, гордостта, самопознанието, и ще се появи чувството на самоунижощение, твърдата надежда на Божията помощ и на Неговото милосърдие.

Известно ви е, че в последните времена християните ще се спасяват чрез скърби. Нима ние сме изключени от този закон?

Няма друг път към царството Божие, освен тесния, кръстния път и ние сме длъжни да не униваме при болести и слабост, а най.вече да се радваме духом, да се утешаваме мислено, че Господ сега е се е приближил към нас, а по-нататък ще ни направи и Свои чада, ако до края Му останем верни, ако без ропот понесе всички скърби, които Той намира за нужно да ни изпрати. Трябва по-често да призоваваме Божието име, да заставаме пред Божието лице и да просим търпения, когато ни стане твърде тежко. Трябва да се предпазим от ропот. Неблагоразумният разбойник с ропота си не само усилил своите мъки и погинал навеки, а благоразумният със съзнанието, че приема съответващото на делата му, облекчил страданията си наследил Царството Божие.

Ако Господ е силен да ни запази и избави от всяка скръб, то защо праведникът трябва да претърпи много скърби? Такъв въпрос се ражда в душата , неутвърдена във вярата. Отговор ще ни даде божественото откровение. Словото Божие ни говори, че нашата скръб в ръцете на Божия промисъл е лекарство за изцеление и изправление на плътоугодната душа. Бог, желаещ спасението на всички, затова допуска много изпитания за праведните, щото в тези страдания душата да се очисти от греха и да се приготви за вечен живот,”защото, който е пострадал по плът, престанал е да греши”/1 Петр.4:1/.

Св. ап. Павел пише: ”Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема”. Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?”/Евр.12:6-7/. И нашият Господ Иисус Христос ясно учи, че животът ни е немислим без изпитания.” В света скърби ще имате”/Иоан 16:33/ - говори Той. Тези изпитания съставляват кръст, който всеки християнин трябва да понесе в своя живот: “Който иска да върви след мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”.

Врагът на човешкия род – дяволът – много често изкушава християнина /по Божие допущение/ с печал, скука, униние и малодушие, които често биват причина за страданията на човека.

Болестите отслабват страстите и човек идва в себе си.  И който понася болестите с търпение и благодарност, те му се вменяват вместо подвиг и даже повече… Заедно с това е нужно да вярваме и се надяваме, че, ако е угодно на Господа, човек да изпита върху себе си болест, то Той ще му подаде сила на търпение.

Със всички усилия трябва да се стараем да достигнем това, че да бъдем подобно на мъртви и слепи при всички скърби, клевети, гонения и обиди. Така се спасили всички праведници и са наследили вечно блаженство.

В минути на житейски изпитания лукавите помисли често предлага на християнина да остави трънливия път на кръстоносенето и да избере по-лесния път за промяна на житейските обстоятелства. “Грехът, който обладава цялото ми същество – пише св.Игнатий Брянчанинов – не престава да ми говори:”Слез от Кръста”. Уви! Слизам от него, мислейки да намеря правда вън от кръста – изпадам в душевно бедствие: поглъщат ме вълни на смущение. Аз, слизайки от кръста, оставам без Христа. И се моля на Христа отново да ме възведе на кръста… Както сам постъпвам, така съветвам да постъпват и моите братя.”

Св. Инокентий Московски ни съветва да просим от Бога не само да ни избави от настоящите бедствия, но повече да се молим за това, щото да ни даде сили да ги понесем.

Човек може много силно да страда, но ако тези страдания, изпратени му за изпитание, подбуждат в него злост и ожесточение, ако той не се смирява и не ги понася  търпеливо, с покорност, благодарейки на Бога за изпратеното му единствено верно средство, което може да го доведе до блажените обители,а възбужда в себе си гняв, раздразнение, ненавист към всичко окръжаващо го, произнасяйки слова на отчаяние, а може би даже на проклятие към причините, предизвикващи тези страдания – то само ще усили своята греховност, прибавяйки към старите, неизкупени с тези страдания грехове, още  един от най-ужасните грехове – противенето на Божията света воля.

Трябва да търпим от другите всякакви скърби и всяка обида с благодарност, да не си спомняме никакво зло. Да помним, че ни оскърбяват не братята, а бесовете: подстрекават ни да вършим пакости и ни водят към душевна погибел, стараят се да ни отвлекат от Бога. 

Когато ни сполетят неприятности, когато станем обект на сплетни, то по-добре е да мислим, че това ни е сполетяло поради нашите грехове и за наша полза, по воля Божия. Да потърпим заради Господа. Но да си мислим, че не си струва да обръщаме на това внимание, че е нужно да бъдем над всичко това, над тези сплетни, това е светска мисъл, нехристиянска, в нея има горделивост, а не християнско смирение, презрение, а не търпение заради Бога.

Да носи кръста, т.е. скърбите, не е участ само на християнина: тях ги носи и християнинът, и нехристиянинът, разликата е в това, че за единия служат като лекарство и средство за наследяване на Царството Небесно, а на другия за наказание и възмездие. За едни кръстът от време на време става по-лек, по-сладостен и, накрая се превръща във венци на вечна слава, а за други става по-тежък и по-горестен, докато преминат там, където ще страдат вечно и безотрадно.

Често, например, когато боледуваме ние просим от Бога здраве, когато сме в крайна бедност искаме доволно препитание, обаче не получаваме просимото. Причината за това неизпълнение се заключава не божествената неблагост, но в нашата развратена природа, в това че ние съвсем не умеем да се ползваме от божествените дарове: ние искаме дара на здравето , за да го употребим повече като средство и оръдие за житейски удоволствия, към придобиване и умножение на разкоша, а най-малко, за да го посветим на служение на Господа и в полза на нашите ближни.  Искаме да употребим даруваното ни имане за удовлетворяване на различни наши прищявки, а не за да прославим Бога и да помогнем на ближния.      

Най-главното за нас е да се научим на търпение и смирение: със смирение ще победим всички врагове – бесовете, а с търпение – страстите, воюващи в душата и тялото.

Трябва да помним, че ропотът и малодушие също са кръст; кръст, макар също голготски, но кръста на отхвърления разбойник.

Една от степента към съвършенство – това е безропотното и с благодарност понасяне на всички скърби, възгледа за тях като средство за духовно усъвършенстване и очистване от греховете.

За всичко трябва да благодарим на Бога, даже при неуспех. Защото ако не би имало помощ свише, то делото би могло да свърши още по-зле.

Ние гледаме на Кръста Христов и четем за Неговите страдания, а сами не понасяме нито една обида.

Спасението, според св.Иоан Златоуст не се състои само в това да не вършим зло, но и в това сами мъжествено да търпим злото.

Страдащите, боледуващите, скърбящите с покорност пред Бога, благодарящите, понасящите своето скръбно житие – също са мъченици, за които са приготвени такива блага и радости, пред които настоящите скърби не струват нищо.

Вярващият притежава множество благодатни средства за своето изцеление, утешение, освещение. Изповед, св.причастие, богоявленска вода, нафора, свети мощи, чудотворни икони, помазване с осветен елей, кръстно знамение, четене на Словото Божие, усърдна молитва, посещение на храма Божий, призоваване на помощ на светиите и ангела хранител, честото произнасяне на името Иисусово – всичко това за вярващия е велико пособие в мъка, в униние, при болест, при нападение от враговете. А колко малко от християните прибягват към тези средства за свое духовно утешение!

Когато ни връхлети беда трябва да решим как да я понесем – по-християнски или не по-християнски – все едно да я претърпим е неизбежно, така че по-добре по-християнски. Роптанието не ни избавя от бедата, а само я отежнява, а смирената покорност пред Божия Промисъл и благодушието отнемат тежестта от бедата. Трябва да осъзнаем, че ако Господ реши да постъпи с нас според цялата Си правда, то едва ли би ни пратил такава беда. Преди всичко трябва да се молим и милостивият Господ ще ни даде сила на духа.

Изкушенията са нужни, за да се открои нашата твърдост или слабост във вярата, порочността или чистотата на нашето сърце, на кого се надяваме – на бога или на хората, кого обичаме повече – себе си или Бога?

Колко са християните , които казват, че вярват в Бога, а на практика не вярват? – пише св.Иоан Кронщадтски. – Колко уста немеят, когато е нужно да се защити в обществото славата Божия и Неговите светии, на които нанасят хули синовете на този век? Някои мълчат, когато е нужно да се поддържа разговор за бога или когато е нужно да се спре някакво безчиние. Мнозина говорят: вярвам в Бога, а когато ги сполети беда, напаст, изкушение, изпадат в малодушие, униват, понякога роптаят и къде се дява тогава тяхната вяра?

Изкушенията утвърждават, очистват и вразумяват човека в истината, утвърждават го, защото вярата се изпитва чрез нещастието, очистват го, защото Лекарят Христос, за да извлече от човека смъртоносната отрова на гордостта и любовта към света употребява различни житейски бедствия. Изкушенията вразумяват, защото колко слабо и нищожно е всяко светско утешение, ние не можем да разберем иначе, освен чрез изкушенията. Сам нашият Спасител благоволил да се състезава с дявола в пустинята и победил неговите изкушения, за да ни утвърди в борбата с тях. Христос слязъл първо в ада, а след това се възнесъл на небето; така и човек слиза първо в ада на изкушенията, за да се въздигне.