СПОРТ И ПРАВОСЛАВИЕ

Версия за печат

ХХХ летни олимпийски игри са в разгара си. "Светът отново е спорт", според популярната реплика, и ние не можем да останем непричастни към темата.

Откакто съм редактор на новините в централния екип на Официалния сайт на БПЦ през ръцете ми ежедневно минават много новини. Противно на ширещите се критики от страна на светските медии БПЦ се оказва една много дейна Църква във всички области на живота. Тя присъства в болниците, в училищата, в университетите, в затворите, в близко взаимодействие е с армията, държавните и местните власти, културните институции, освещава трудовете на хората, заети във всички сфери на икономиката и стопанството на страната... Оставам с впечатлението, че единствената област на живота, в която Църквата ни отсъства е.... спортът. Изключение правят само една-две новини. Това ме накара да се запитам: съвместими ли са спортът и Православието? Може ли човек да бъде добър християнин и същевременно да се занимава със спорт?

Онези православни християни, които обичат спорта, ще кажат: що за въпрос, разбира се, че са съвместими! Какво пречи спорта на молитвата, на духовното подвизаване!? Нима физическите занимания, здравето и добрата спортна форма са пречка за спасението? И ще са прави. От духовна гледна точка няма особена разлика дали копаеш леха или правиш гимнастика, дали носиш камъни или вдигаш тежести, щом заниманието не ни пречи да си повтаряме „Господи, помилуй!” или щом можем да подхождаме към него с молитва Бог да благослови трудовете ни, щом можем да благодарим на Бога за здравето и телесните сили, с които ни е дарил и за резултатите, които сме постигнали. Заниманията ни със спорт не би трябвало да са пречка за спасението ни. Особено ако главната цел във всичките ни занимания и усилия е възпитанието и здравето на собствената ни душа.

Физическото здраве е ценен Божи дар и нехайното отношение към него може да се окаже сериозна пречка да се трудим в попрището, в което Бог ни е поставил и да сме в пределна мяра полезни на своите близки и обществото. Така че, доколкото спортът и физкултурата способстват за доброто ни физическо състояние, хармонично развитие и добър тонус, Църквата одобрява и подкрепя заниманията с тях. Свети Игнатий Брянчанинов казва, че е позволено да търсиш от Бога изцеление при твърдо намерение да употребиш възвърнатото здраве в служение Богу, а не в служение на суетата и греха. Иначе казано: да поддържаш тялото си здраво и в добра спортна форма за православния би имало значение само, за да може той още по-добре и повече да служи на Бога и на ближните, вместо да сме в немощ и в тежест на другите.

Физическото здраве и сила са важни за един мъж и една жена и за да родят здрави деца и да се грижат добре за семейството и да изпълняват добре служебните и обществените си задължения, и да помогнат на всеки, който се нуждае от помощ. Заниманието с любимия спорт може не само да ни поддържа физически здрави и бодри, но и да ни вдъхновява за живота, за работа, учение, общуване и молитва.

Аскетиката, християнското подвизаване, лежи на разбирането ни, че душата и тялото у човека представляват едно цяло, това, което става в душата се отразява на тялото; а онова, което става с тялото се отразява на състоянието на душата. Затова и в книга „Притчи Соломонови” се казва: „бой се от Господа и бягай от злото: това ще бъде здраве за твоето тяло и храна за твоите кости” (3:7-8). Умереността, събраността на душата са немислими без самодисциплина и ред в телесния ни живот. Възпитанието на душата е пряко свързано с възпитанието на тялото и обратното. Физическите усилия имат важна роля в хармоничното развитие на личността и в преодоляването на греховността, защото възпитава у душата ценни качества като целеустременост, упоритост, търпение и т. н. За жалост съвременния живот, особено в градовете, развитието на техниката и новите технологии, е насочен към избягването на каквито и да е физически усилия и почти единствената възможност за физическа активност на градския човек остава заниманието със спорт.

От къде тогава идва негласното убеждение у мнозина православни християни, че заниманията със спорт са несъвместими духа на Православието? Вероятно с това, че спортът се свързва с тялото и физическата страна на човека, а тя никога не е била от първостепенно значение за християните. От първостепенно значение е състоянието на душата и вниманието на човека трябва да е съсредоточено върху отстраняването на слабостите и недостатъците й и нейното укрепване и развитие. Но спортният талант е способността да преодоляваш природните си възможности, ограниченията, които тялото ти налага, като с търпение, усърдие и воля развиваш тези възможности, а това е по-скоро във сферата на духовното. Талантът е способността да видиш света в перспективата на Вечността, а в тази перспектива нещата, на които обикновено човек държи стават маловажни, губят значение, а други, за които сме нехаели, добиват неимоверна важност и непреходно значение. Това определение важи и за спортния талант, който няма никаква стойност, ако не ни прави по-добри хора.

Спортът е част от живота, от човешката история и култура, която не е еднозначна. В него могат да намерят добра почва и доброто и злото. Независимо дали се занимава със спорт, физически, умствен или творчески труд, човек може да е мотивиран от корист, жажда за власт, слава, надмощие над другите или да е мотивиран от нещо положително и градивно: да достави радост и добър пример на хората или да надвие леността и страховете си и развие в себе си най-ценните човешки възможности.

Във всяко занимание, от първостепенно значение за духовното развитие на човека е философията на заниманието, на което той посвещава усилията, времето и вниманието си. Така че при заниманията със спорт за християнина е важно дали е воден от ценни от християнска гледна точка цели и мотиви.

Ако заниманието със спорт се превръща в самоцел, ако целта преимуществено е постигането на красиво, силно и привлекателно тяло, или постигането на високи спортни постижения и победи на всяка цена и със всички средства, то в това, разбира се няма нищо полезно за душата. То преследва суетни и низки цели и освен че подхранва душевни страсти като: алчност, славолюбие, властолюбие и т. н. , прибавя и греха на пилеенето на време, което ни е премерено и което Бог ни е отредил за постигане на спасение, за служение на Бога и на ближните, а не за суета и празност.

Вероятно негативното отношение на православните християни към спорта се дължи и на факта, че спортът се свързва с езическия свят и култура, важен дял от която са представлявали спортната надпревара и зрелищата, които в онзи си вид са събуждали най-низките страсти у зрителите.

Не е тайна, че олимпийските игри водят началото си от антична Гърция като част от култа към езическия бог Зевс, че планината Олимп, чието име носят се е считала за обиталището на боговете.

Голяма част от т. нар. „източни бойни изкуства” са част от практики, мислене и духовност чужди на християнството. Но съвременният спорт, както и съвременната медицина, театър са много далече от своите религиозни корени и философия. Днешните спортисти в голямата си част се захващат с един или друг спорт без да имат за цел поклонението на един или друг езически бог. За съжаление, наблюдателите и критиците на съвременния професионален спорт забелязват, и сами отчитат, други негативни явления, които сериозно смущават християнското съзнание. Днес спортът все повече се комерсиализира, превръща се в инструмент за огромни печалби, а когато залогът са милиони и милиарди долари, спортната доблест и високите идеали отстъпват на заден план.

Спортистите се превръщат в скъп продукт, в който са вложени много средства и от които се очаква голяма възвръщаемост. Високите спортни постижения, рекордите и победите се постигат с цената на безмилостна експлоатация на спортистите в резултат на които много от тях приключват спортната си кариера като инвалиди и духовни развалини. Те се подлагат на всевъзможни експерименти за повишаване на тяхната продуктивност и успеваемост. След падането на комунистическите режими в ГДР и СССР излязоха наяве ужасяващи факти от големия спорт. Но в демократичните страни положението едва ли е по-различно, щом залогът са многото пари. Сигурно не е далече времето, когато и генетиката ще бъде впрегната в тази индустрия (или вече е дошло?).

Спортът и високите спортни постижения са оправдани тогава, когато човек побеждава самия себе си, своята човешка немощ и ограниченост, когато побеждава своята леност, униние, неорганизираност, страхове, липсата на постоянство, търпение, целеустременост. Но в големия спорт днес всичко това се измества от по-добре или по-зле разчетена система за допинг, за прием на стимулиращи препарати и хормони по време на тренировки и по-умело заобикаляне на допинг-контрола при състезания. Така погледнато, спортните състезания се превръщат по-скоро в надпревара между спортни лекари и фармацевти, отколкото между силни телом и духом спортисти.

И може би тук е мястото на Църквата – да предложи алтернативата на онова, което предлага светът и неговите страсти по отношение на спорта; да припомни кое е най-важно за човека и какъв би трябвало да бъде спортът, за да не пречи, а да помага за постигането му.

Нравствената ценност на личността зависи от това накъде е насочена силата на волята му. Борбата с греховните привички изисква твърдост и постоянство. Добрият, но слабоволев човек трудно би постигнал нещо в духовно отношение. За християнина е важно да има силна и решителна воля, твърдо насочена към доброто към изпълнение на Божиите заповеди и благото на ближния. На човек, който няма нужната дисциплина и организираност, а е разпилян и непостоянен, не могат да разчитат, нито другите, нито той самият. В Свещеното Писание за такъв човек се казва, че е „тръстика люлеена от вятъра” (вж. Мат. 11:7). А заниманията със спорт, особено от ранна възраст, принципно способстват възпитанието у човека на самодисциплина и силна воля.

Някои видове спорт, особено колективните могат да бъдат истинско училище за духовен живот: да ни научат не само на търпение, постоянство, дисциплина, издръжливост, но и на хармонично взаимодействие с другите: на екипност в постигането на целите, на съработничество, да ни научат, че всеки има различни качества, способности и възможности, различни дадености, но че всеки е нужен и полезен за останалите, ако знае своето място в колектива, ако изпълнява съвестно възложените му задачи, ако се себераздава за общия успех, за другите и същевременно цени уважа способностите и позициите на другите. Тези спортове могат да ни научат как да се доверяваме и да разчитаме на другите и същевременно да бъдем хора, на които другите могат да разчитат.

За съвременния градски човек спортът може да бъде средство да се справи с леността, с духовната пустота и с греховните помисли, които се пораждат от тях. Разумното занимание със спорт възпитава характера в твърдост, целеустременост, умение да владееш себе си в екстремни ситуации и да преодоляваш мъжествено неизбежните жизнени трудности, развива силата, вариативността и издръжливостта. Обратно на това духовната празнота, безделието и леността разслабват както тялото, така и душата.

Спортът ни помага да преодоляваме своите страхове и немощ, своята нерешителност, своята склонност да казваме „не мога” и да се отказваме. Спортът учи душата на съсредоточеност, целенасоченост, активност

Спортистите са по своему аскети. Те се отказват от много неща, те са дисциплинирани, със силна устойчива воля, която с добри пастирски грижи може да бъде насочена в руслото на християнската вяра и да направи чудеса.

Кое е по-православно: да пориташ футбол с приятели, да поиграеш волейбол, тенис, да потичаш в парка или да се търкаляш на дивана с благочестива книжка или да прекараш часове наред в православните форуми? Трудно е да се даде еднозначен отговор. Четенето на православна литература и общуването с православни, разбира се, е нещо добро и полезно, но и в това трябва да има разумна мяра. Защото в тези, на пръв път поглед добри занимания също могат да намерят добра почва леността и празността.

Християнинът във всичко трябва да има баланс, да търси „средния път”. Православните християни могат и трябва да се занимават със спорт в разумна мяра за слава Божия, тоест в съгласие с призива: „И тъй: ядете ли, пиете ли или нещо друго вършите, всичко за слава Богу вършете” (1 Кор. 10:31).

И ако целта на всички наши занимания и усилия е възпитанието, здравето на собствената ни душа, то тези слова могат да ни бъдат онзи вътрешен ориентир, който ще ни пази да не се отклоняваме ни надясно, ни наляво, а да следваме своята главна цел – спасението на душата.