ПЛАМЪЧЕТО НА НАДЕЖДАТА

Версия за печат

Когато в полунощ камбаните тържествено известиха Възкресение, по улиците се  разля море от малки, тръпнещи светлинки. Богомолците, които отдалеч приличаха на поток от тъмни сенки, крачеха  тихо и предпазливо, носеха към къщите си малките великденски свещици, без да откъснат поглед от колебливото пламъче. Светлинките примигваха като малки звездици в християнскзта нощ и хвърляха неравни петна наоколо.

Не иде едно такова малко пламъче от малката   восъчна   свещица, а иде от много далече — от свещения град Йерусалим, дето е Гробът Господен. Там, над Гроба, се е родило то, ко­гато Христос е възкръснал, и затова го пазят вече тол­кова века богомолците и не откъсват сега поглед от него, а светлината му е топла милувка за душата им и радост и щастие за всеки дом.

Божие  пламъче  е  то   и  свети   направо  в сърцата на хората.

Един мъж, сам и угрижен, се е привел над свое­то пламъче и крачи по средата на улицата. Колкото по-нататък отива, толкова по-малко хора остават около него. Я той все върви, остава съвсем сам, излиза на край града, и пак върви по пътя през полето, към най-бедняшките къщурки, извън града.

— Христос  възкресе . . . — мисли  си  този  мъж. А дали  сега и в Саръчево е ударила  селската кам­бана?  Дали  сега и  моите   братя и сестри  в Саръчево вървят като мене,  със свещици  в ръка,   или вече им е забравено да служат на Бога? Колко хубаво беше там преди години. Ние бяхме деца, а там беше родне, бъл­гарска земя. На Възкресение се събирахме всички сел­ски  деца,  палехме   огньове,  греехме  се  и  чакахме  да ударят клепалото ...

И той разтваряше още по-широко очите си, а те бяха влажни и тъмии. Той се взираше като унесен в малкото пламъче, а то мигаше към него и го облива­ше с немощна светлина.

О, това великденско пламъче, което той крие в шепата си като скъп дар от Бога - то не е като дру­гите. То мъждука, подскача, смалява се около восъчни­те сълзи на края на свещицата, после пак пораства, за­кръглява се, оглежда лицето на мъжа, хвърля светлина наоколо и пак се връща навръх свещицата. После на­ново оживява, изправя се нагоре и се оглежда.

Мъжът го гледа унесен. По лицето му се разлива вътрешна светлина. В гърдите му се ражда някаква голяма надежда. А пламъчето го гали и шепне:

— Пусни ме, пусни ме да ида по света, искам да тръгна, да обиколя навред да разнеса твоята надежда в хижите на бедните и в къщите на богатите, да я из­викам пред възрастните и пошепна на ушите на деца­та, да я вдигна като знаме над градовете и да я влея като молитва в сърцата на селяните.

—  Иди! — отвръща с присипнал   глас   мъжът. — Иди! Пламъчето,  малкото   бледо великденско пламъче се откъсна  от сълзата   накрай   свещицата,  надигна се към очите на мъжа и пак му заговори:

—  Отивам.  Догодина  ме   потърси   пак  през тази нощ, пак в този храм. Дано тогава не ме пратиш вече да обикалям — дано до  тогава надеждата ти се сбъдне.

И пламъчето се понесе по села и градове. То търсеше хората, огряваше за миг сърцата им с топлата си светлина, запалваше в тях радост и на­дежда и им нашепваше:

— Божият син Иисус Христос възкръсна тази нощ. После пламчето отиде по чужди страни — там да разнесе своята надежда. И вече не се върна. Защото там то угасна в сълзите на новите милиони роби.