"Благодарен съм Богу за Неговия благ промисъл" - интервю с Видински митрополит Дометиан, продължение

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

- Ваше Високопреосвещенство, как приехте избора Ви за митрополит и как това ново служение промени вътрешния Ви и външния Ви живот?

- Бях І-ви викарий на Негово Светейшество Българския патриарх Максим от април 1983 г. до юли 87-а, когато бях избран за Видински митрополит и въдворен на тази катедра през август същата година. През всички години на послушание при Негово Светейшество аз имах възможността да се уча от този висок пример и да бъда в постоянния поток на благодатта на служението. Ден през ден архиерейски богослужби, защото храмовете и параклисите в Софийска епархия и празниците в църковния календар са толкова обилни и очаквани от вярващите! Негово Светейшество като архипастир и духовен отец беше така снизходителен да ми предоставя възможност да служа не само в София, но и в обширната епархия, по храмове и манастири, села и градове, а това са 9 духовни околии.

Всеки месец изготвяхме подробна програма и аз старателно се подготвях. Времето беше бурно и деликатно за църковно служение от гледище на атеистическата идеология. Често ни се налагаше да отговаряме пред „кесаря" за някоя „по-смела" наша постъпка, а ние изпълнявахме онова, което считахме за свой пастирски дълг: да способстваме за обновяване на храмове, да проповядваме открито и без страх словото на Истината. Не искам да отварям тази страница на изпитания, но и на поучителни спомени. Бяха отделни моменти, пък и Негово Светейшество винаги е заставал твърдо зад нас и това много ме е окуражавало да бъда праволинеен в служението си на Църквата.

Помагаше ми и ме ръководеше и опитът, който натрупах като протосингел покрай дядо Партений, както и напътствията на други високопоставени и ерудирани архиереи, като: еп. Николай Макариополски, ректор на Духовната академия, а известно време и председател на църковното настоятелство на ПКСХП „Св. Александър Невски", еп. Тихон Смоленски, първия ми ректор в Пловдивска духовна семинария дядо Йосиф Ню-Йоркски, предходника на катедрата на настоящия митрополит Йосиф, дядо Иларион, вечна му памет, който беше архимандрит и началник на Богослужебния отдел, когато аз бях главен секретар и имах възможност да съслужа и да общувам с него. Имаше и един отец архимандрит Василий (Трингов), също поучителен за мен в много отношения, както и други добри свещенослужители в столицата.

Но избирането ми за митрополит се оказа вододел. Да пребиваваш под покрова на Българския патриарх, нему да даваш отчет за своето поведение, за служението си и да се ръководиш от неговите мъдри и духовно зрели напътствия е едно, а когато всичката отговорност падна върху моите плещи - друго. Вече не си просто послушник. Изхвърчал си от спокойното гнездо и ставаш самостоятелен, правоправещ архиерей. Отговорността е огромна какви решения ще вземеш, какво ще предприемеш, за да отговориш на потребностите на поверения ти народ и свещенство, както и грижата затях.

Спокойното житие: отиваш, където те изпрати Светейшия, кажеш благо слово, радват ти се, връщаш се, докладваш, чуваш наставленията му... се замени с грижата за повереното ми лозе. А почвата не навсякъде в пределите на родна България е плодовита, често е камениста.

Не се оплаквам от своя дял. Бог ме изпрати във Видинска епархия, където трябваше да продължа делото на моите именити предшественици. На тази катедра са предстоятелствали екзарх Антим, бележита личност, държавнически и духовен гений, отличаващ се с мъдрост, щедрост, гражданска съвест. След него идва митрополит Кирил, който доизгражда втората по големина в България катедрала „Св. Димитрий", гробът му заслужено е до нея. След него - митрополит Неофит, един дългогодишен зам.-председател на Светия Синод, ерудирана личност с много творения, която обновява църкви и манастири, строи училища, детски градини... Отива си през 1971 г. на 103 г. След него идва дядо Филарет и в едни не леки за Църквата години обновява обители и храмове. Прекланям се пред тези личности! Винаги се просълзявам, когато трябва да говоря за тях. Аз съм наследник на това богатство и то задължава много. Храмовете, които са строени там през Възраждането и насетне, говорят за голямата вяра на този народ, въпреки че политическите процеси, борбите за идеологическо надмощие невсякога са били в полза на Църквата в този район. Манастирите по време на турското робство са били около 50 на брой в обширната тогава Видинска епархия от Враня насам. Сега голяма част от територията й е в пределите на Сърбия. В момента са осем - живи, действащи манастири. Слава Богу, продължаваме с дадените ни скромни възможности, но с много желание и любов, да доизграждаме това скъпо достояние. Особено в последно време, когато Бог ми даде по-спокойни старини и ме обгради с млади, дейни клирици и монаси.

Моят викарий, Величкият еп. Сионий, една високо ерудирана и дълбоко предана на Църквата личност, откакто е при мене, ме отменя в много отношения: в усилията по обновяването и възстановяването на църкви и манастири, в съхраняването на иконното и историческото ни богатство, пое голяма част от срещите, от епархийските църковно-просветни ангажименти и др... Младият ми протосингел архим. Антим пое голям дял от нелеките ми финансово-стопански и административни задължения. Другите, така усърдни в служението си всеки на своя пост, отци и братя, като архим. Поликарп, игумените и пр. Аз, разбира се, гледам да съм им полезен със своя зрял опит в общото наше служение на поверената ми епархийска църква. Може би тук е мястото да отбележа, че през последните години, след демократическите промени, общественото съзнание се обогатява духовно, хората възрастват във вярата и се възвръщат традициите за дарителство на храмове, параклиси и подпомагане на просветните инициативи във Видинска епархия. С радост ще отбележа, че бяха построени и осветени три големи храма и десетки параклиси, както и  Бдинският манастир във Видин, с монаси-населници и редовен манастирски живот и просветна дейност. Предстои възстановяването на древния Албутински скален манастир „Възкресение Христово" и Епархийското училище във Видин с перспектива то да се превърне в учебен и културно-просветен център за младежите във Видинска епархия.

- Интересно ми беше как се съчетава монашеският подвиг с административните, стопански, финансови и ръководни задължения, които има архиереят, но сега разбирам, че двете неща са свързани - без монашеския подвиг не бихте имали духовните сили, нужни, за да носите своя управленчески кръст.

- Това е една симбиоза в архиерейското служение. Архиереят е монах, той продължава да изпълнява своите монашески обети и задължения, но трябва да прилага придобитите духовни дарове в една, вече нова обстановка, различна от манастирската, в една нова „пустиня" на подвизаване, която има своите изкушения, каквато е светът. Архиереят е и общественик. Особено в наше време, при силата и влиянието, което имат медиите на локално и национално ниво. Канят ни непрекъснато за интервюта, за различни обществени събития, годишнини, празници, в училища, институции... Всеки търси в своите начинания гласът и благословението на Църквата.

Ние сме над политическите пристрастия. За Църквата всички са чеда Божии независимо от политическите им убеждения в съвременната демократична обстановка. Слава Богу,  винаги съм се радвал на едно благородно отношение и подкрепа от страна на местната власт, на почит към мен, като представител на БПЦ, архиерей, който се старае да си изпълнява дълга към повереното му паство с добра съвест. Аз не съм имал конфликт с гражданските власти във Видинска епархия. Удостоен съм с почетно гражданство на  Видин, Лом, Кула, Монтана, Берковица... - това са градове със стара история и слава. Колко са почетните граждани на един град? И там, сред най-достойните люде, да се вписва и името на един български архиерей, е чест както за моята скромна личност, така и за епархията и родната ни Православна църква. Благодарен съм Богу за Неговия благ промисъл, за това, че ме насочва и пази в служението ми! Естествено, човек може да има и пропуски, но има и начин за изправление: да подлагаш своята съвест ежедневно на изпитание, на изповед, на преоценка на личното поведение и да предпочетеш онова, което е в полза на Църквата, Бога и обществото, защото не може човек да служи на  двама господари. Ето това евангелско правило е едно от правилата на благодатното архиерейско  служение: „Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да слугувате на Бога и на мамона" (Мат. 6:24) А нашият Бог в Неговата троичност е Повелителят и Творецът на всичко видимо и невидимо. Той е нашият благ Промислител, Път, Истина и Живот.

- Ако се върнете назад във времето, кои са най-трудните моменти от Вашето архиерейско служение?

- Трудности от личен характер, както Ви казах, в моето скромно служение не съм имал. Като архиерей се радвам на добро отношение и от вярващия народ, и от свещенството, от игумените на светите обители, от гражданската власт.... Аз съм облагодетелстван в това отношение. Но ми е мъчно, когато като епархийско началство не съм в състояние всякога да удовлетворя личните материално-финансови потребности на някои свещенослужители от по-бедните селски енории.

Нашият край от години страда от силна безработица. Хората, останали без поминък след закриването на заводите и предприятията, тръгнаха по света да изхранват семействата си. И ако някога Видинска епархия е имала над 250 000 граждани християни, сега не са повече от 180 хиляди и то предимно възрастни хора, на социални помощи и пенсии, които разчитат за издръжката си на своите чеда, емигрирали в по-големите центрове на страната и в чужбина: в Испания, Гърция, Кипър, Италия, САЩ.... Това са хората, които биха били активната част от продуктивната и свежа струя в епархийската ни църква. Цели села, някога заможни, с големи благолепни храмове, сега са обезлюдени. Пустеят домовете, пустее и храмът, и училището, и читалището, и улиците. Затрудненията, които изпитва целият ни народ, най-тежко, според статистическите данни, се отразяват на Северозападния край на България. Там е най-големият демографски срив, а той се отразява пагубно и на стопанския, и на културния живот, на образованието, разбира се, не на последно място и на църковния живот. От тук идват нашите затруднения да организираме по-нормален църковен живот, да имаме нови, млади, високообразовани свещеници. Какво можем да предложим на един млад човек и семейството му при тази ситуация, обстановка? Как да издържа семейството си, къде да учат децата му, на какво поприще може да разчита съпругата му? Как да му осигурим прилично съществуване, като и минимална заплата сме затруднени да предложим? Преди години заварих 130 свещеници, сега са намалели наполовина, на 70.

Ето това ми създава особена грижа и огорчения. Това са най-тежките моменти в моето служение, когато като архиерей, като духовен отец, не мога да осигуря нормалното и най-необходимото за чедата си, в очакване на по-добри, дай Боже, времена.

Затова бих желал нашата Църква, освен единство в светата Евхаристия,  във вярата и традициите, вбъдеще да възстанови отново и братското разбиране и подкрепа в материално отношение, за добро свидетелство пред света.

- Имате предвид по-богатите епархии да подпомагат по-бедните? Кога се разпадна централизираната финансова система в БПЦ?

-  С началото на разкола, 1991-2 година. Но това е друга страница, която не бих искал да отварям.

- Всъщност, като Ви попитах за тежките моменти в служението Ви, очаквах да ми кажете за разкола.

- По принцип Съборната Църква е Богочовешки организъм - свята и непорочна. Но ако говорим за разкола, той е едно трагично явление в историята на БПЦ, плод на човешкото несъвършенство и породено от непослушание към чиноначалието на хора, поддали се на властолюбие и стремеж към лична изгода.

Червей на раздора, който поразяваше тялото на Църквата ни. Като гнилоч, унищожаващ кошера, в който има определена дисциплина и ред. Отстъпление от канона, традициите, единството. Аз не бих искал да приемам ролята на съдник - Бог е праведният Съдия. Но св. Йоан Златоуст в прозрението си за греха на разкола бе казал, че и кръвта на мъченичеството не може да умие този грях и останалите в него без покаяние.

Разколът се отрази пагубно на цялостния живот на Църквата ни. Порази я във всяко отношение: в духовно, в послушание, братска любов и доверие, финансова дисциплина, авторитет пред обществото... Но да не завършваме в такива мрачни краски, защото Бог поругаван не бива. Бог е велик и всесилен.

- Какво Ви дава оптимизъм и сили да продължите служението си с неотслабваща воля и усърдие? Освен вашите многобройни чеда, за които вече споменахте.

- Вярата в могъществото и благостта Божия. У мене оптимизмът винаги се е основавал на думите на Спасителя: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат" (Лука. 21:33). И ако ние, човеците, в своите немощи грешим срещу Църквата й рушим, то Спасителят е Главата на Църквата и вратата адови няма да и надделеят. Силата на непреходното Божие Слово и благодатта Божия ме обновяват духовно, дават ми сила и дръзновение да продължавам напред, да върша каквото е по силите ми и да не губя надежда. Независимо от нашите падения и ставания, Църквата е пазител и крепило на Истината. Кой може да ни попречи да бъдем в благодатните двори на Църквата, да бъдем в спасителния и кораб, чийто кормчия е Сам Господ Иисус Христос, а Божията Майка е разперила своя покров над цялото човечество! Светостта на родните и общоцърковни светии, техният пример, подвиг, молитвената им сила са нашата пътеводна звезда. За нас остава само да се трудим усърдно, с търпение и вяра всеки в попрището, на което Бог ни е призовал, колкото и скромни и незначителни да ни се струват нашите трудове. „Не бой се, малко стадо"! (Лука. 12:32) Нека утехата ни да бъде в Господните слова: „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си!" (Мат. 25:21).