Ревностен учител в Словото Божие

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

Монах Павел е роден на 20 декември 1933 г. в с. Трояново, Старозагорско. Завършва Софийската духовна семинария в Черепиш, а след това и Духовната академия в София през 1957 година. В продължение на 13 години е служител на Старозагорска митрополия като певец и библиотекар. След тригодишна езиково-богословска специализация в Швейцария, от септември 1976 г. е назначен като преподавател по Стар Завет в Софийската духовна семинария, където остава до пенсионирането си през 1996 година. Преподавал е още хорово пеене и френски език. От 1996 до 2006 г. е певец към храм “Св. Илия” в столичния квартал “Дружба”. Приема монашеско пострижение на 5 март 2010 година.

Съвсем наскоро към братството на Бачковската света обител се присъедини още един монах ­ Павел ­ дългогодишният преподавател по Свещено Писание на Стария Завет г-н Желязко Тенев. Това събитие получи широк отзвук в нашата Църква, тъй като немалка част от настоящите свещенослужители, монаси и архиереи у нас са възпитаници на г-н Тенев от Софийската духовна семинария, а по-старото поколение църковници пък са негови дългогодишни познати и съратници.

За него отдавна се говори, че е венчан за Църквата, че й е посветил живота си. За този посветен на Църквата живот разговарям с новия монах Павел часове след пострижението му. Не спирам да се удивлявам на пределната откровеност, с която ми говори за живота си и най-съкровените си чувства и мисли, за да се поуча от опита и грешките му. И си мисля, че той ще си остане педагог, в най-добрия смисъл на думата, до края на отредените му от Бога дни и няма да спира да ни учи и с грешките и лутанията си, със своята чувствителност, с умението си да се посвещава на всичко, което Бог му отрежда като послушание, и с пословичната си откритост и липса на притворство.

Впрочем, той е посветен на Църквата от самото си раждане, от “майчина утроба”. От онези деца е, които са измолени от Бога с много сълзи. Преди него родителите му губят момиченце на няколко месеца и новородени близнаци. После дълго нямат деца. Раждат Желязко в напреднала възраст, съвсем по библейски. Той е малък, хилав ­ никой не вярвал, че ще оживее. Майка му измолвала от Бога всеки ден от живота му, докато сам не започнал да се моли. Помни я сведена пред домашния иконостас как с часове се кръстела припряно и нареждала тихо своите молитви. Това се е отпечатало дълбоко в детското му съзнание. Както и един друг неясен, но ярък спомен ­ от църквата “Св. Богородица” в Стара Загора.

Дошли с родителите му в града от родното му село Трояново, Старозагорско, на гости у близко семейство. Силно го впечатлил един духовник с було на главата, който стоял на владишкия трон (вероятно Старозагорският митрополит Павел, чието име получи при пострижението си). Впечатлен бил и от мощния глас и фигурата на църковния псалт бай Георги, когото наследява на клироса години по-късно. Бил 3-4 годишен, но в сърчицето си закопнял да бъде като тях.

- Значи оттогава сте свързан с името на митрополит Павел? Митрополит Галактион знаеше ли за този случай, когато Ви даде монашеското име? -­ питам го.

­- Не знаеше. Но аз винаги съм обичал митрополит Павел и св. ап. Павел и дори съм се шегувал, че съм “цивилният монах Павел”.

Когато скоро след това майка му, болна от рак, тръгнала за тежка операция и роднините му шушукали, че може и да не се върне жива, той в детската си простота прави на двора хлябове на приношение от кал, украсява ги с по едно забито в средата кокоше перо и покрил главата си с кърпа, като онзи старозагорски духовник, занареждал: “аки таки, аки таки” ­ неговото детско “пак и пак с мир на Господа да се помолим”.

От седемгодишен започнал да помага на селския свещеник в храма ­ нали бил обещан на Бога. Идеята за монашество преминава като нишка през целия му живот, но за отправен момент счита своето юношеско обещание пред Бога да стане монах.

Постъпва в Пловдивската духовна семинария, която по това време се помещавала в Бачковския манастир, но учили само два срока и крилото, в което се помещавала семинарията (при църквата “Св. Николай”), изгоряло и разпуснали семинаристите в безсрочна ваканция. Времената били смутни, антирелигиозната пропаганда набирала сила, на Църквата не се гледало с добро око. Останал в родното си село, откъснат от средата на съучениците си от семинарията, преподавателите и монасите. Бившите му съученици и приятели се срамували да общуват с него ­ с “попа” ­ и го отбягвали. Останал сам в пълна безизвестност за бъдещето си, с попарени надежди. Уплашен, притеснен за неясното си бъдеще, не намирал покой ни денем, ни нощем. Наближавал светлият празник Рождество Христово. Заел се да почиства църквата. Почистил дантелите от паяжини, лъснал пода...

В нощта преди Рождество Христово сънят му бил неспокоен. Сепнал се, събудил се. Било ясна звездна нощ. Не знаел колко е часът ­ в онези времена по домовете на обикновените хора нямало часовници. Излязъл от дома си и неспокойният му дух го завел в храма, напалил печката, за да се затопли за празника и от топлината задрямал. Пробудил се по някое време. Все същото звездно небе покривало селото. Загледал се и една звезда му се сторила по-особена, ярка и голяма и сърцето му се оживило едновременно от ридание и радост ­ почувствал пасхалната радост, почувствал, че Христос се ражда, че тази звезда му дава знак за настъпващото Рождество. Обзело го силно вълнение. Коленичил в храма пред иконата на Господ Иисус Христос и дълго се молил.

­ - Чувствах се щастлив и блажен, когато се моля. От малък имах дар на молитва. Сутрин и вечер четях молитвите от детския молитвеник, който ми бе дал селският ни свещеник. Бях си залепил на един зелен картон всички книжни иконки, които ми бе подарявал и това беше моят иконостас.

В онази вечер изживях такава силна молитва. Въпреки че бях 14-годишен и навлизах в пубертета, а в тази възраст молитвата става разсеяна, тогава чувствах истинското богообщение: лекота, забрава ­ когато душата чезне и ликува в Бога и не иска да се отдели от Него, а да си остане вовеки така ­ в прегръдката на Божията Любов и милост.

Той не помни за какво се е молил. Помни усещането за молитвата и думите си: “Господи, когато порасна, искам да Ти служа като монах” ­ думи, които винаги е чувствал като даден пред Бога обет и които при всички обстоятелства му напомняли за даденото пред Бога обещание.

А животът му бил доста бурен. След като завършил семинарията в Черепиш (където обединили СДС и ПДС), постъпил в Духовната академия в София. Като студент имал своите младежки любовни истории. Когато завършва, става служител на Старозагорска митрополия и певец в същия храм, в който православното богослужение грабва детското му сърце. После Светият Синод го изпраща за три години на богословска специализация в Швейцария. Там той слушал лекции от всички курсове, двойно надхвърлил изисквания от студентите норматив.

­- Исках да разбера, да попия в максимална степен познанието, което могат да ми предложат, и видях колко елементарно и далече от Истината е протестантското богословие. Впрочем онова, което преподават на своите студенти е по-скоро хуманизъм, социология, психология, политика, отколкото богословие.

За да потвърди думите си, ми дава два примера от лекции на професора им по догматика по два от основополагащите за християнската догматика въпроси: “Дали Мария е родила като девица от Светия Дух, или някой римски войник я е изнасилил, това не е важно ­ казвал професорът,­ важно е учението на Христос, идеите, които Той ни разкрива, а те са: мир между народите, благоволение между хората и социалните елементи, застъпени в Евангелието”. Казвал още: “Дали Христос е възкръснал, или Неговите ученици са откраднали тялото Му, това не е важно. Важна е идеята, която се разкрива в учението за възкресението: че животът побеждава смъртта, че доброто побеждава злото”.

Когато в края на лекционния курс 22-годишният професор по догматика поискал студентите да изразят впечатленията си на голямо бяло табло и всички започнали да пишат мненията си, г-н Тенев нарисувал Светия Дух във вид на гълъб и потока на благодатта и Откровението слизащ надолу. Нарисувал и две патици, които плуват срещу течението и едната казва на другата “Je pense...” (Аз мисля...). С това изразил отношението си към протестантското богословие.

­- Цялото Писание ни учи, че Истината, Откровението се разкрива от Светия Дух на чистите по сърце, а техните богослови не казват: “В Свещеното Писание е казано...” или: “Светите Отци, въз основа на Свещеното Писание и Предание казват...” Протестантското богословие е под знака на “Аз мисля...” Затова и има толкова разклонения на протестантството, колкото и богослови. Колкото “патки”, толкова и религии.

Връща се в България през 1975 г. преди Бъдни вечер. Заварва близките си насядали около печката. Казва “Добър вечер!” ­ никой не става да го посрещне, не го разпознават. Баба му била на 93 г. ­ с атрофирали след фрактура крака, баща му ослепял от глаукома, майка му ­ с тежка форма на склероза. И тримата в окаяно състояние. Започва неколкомесечно разкарване по болниците, прегледи, лечение, лекарства, за да ги укрепят доколкото е възможно.

През септември 1976 г. става учител в семинарията в Черепиш, но пътува в края на всяка седмица до родното си село да се грижи за близките си. Всеки четвъртък след часовете потеглял към Трояново, а в неделя по обед тръгвал обратно. Пристигал в семинарията в 2 през нощта, а в 5 ч. ставал, за да буди момчетата за богослужение и занятия. Бил постоянно сред учениците. И през свободното си време се занимавал с тях, разговаряли. Държал учениците да четат самото Свещено Писание, а не за Свещеното Писание, за да навлязат в духа и атмосферата на библейския текст.

- А не сте ли искал да си създадете свое семейство? - ­ питам.

­- Дядо ми, родителите ми държаха да се оженя и да продължа рода. Три пъти съм бил на път да се оженя, но всеки път нещо ми пречеше.

След няколко сериозни връзки г-н Тенев не успява да се ожени: в онези атеистични времена не било лесно за едно момиче да се омъжи за семинарист и да стане попадия. Не само не било никак престижно, но и много врати и възможности били затворени за свещеническите съпруги и техните деца в онези години. Последната му сериозна връзка е, когато надхвърля 40 години. Глупаво недоразумение, объркване в Пощата, осуетява неколкогодишната му сериозна връзка. Едва след 16 години случаят се изяснява, но вече е късно. Вече отдавна е разбрал, че не му е отредено да има семейство.

През годините получава и няколко предложения от влиятелни архиереи за бърза научна и църковна кариера.

­- Не съм гонил кариера ­ връща се към тези случаи днес. ­ Това не ме привличаше. Чувствах се полезен там, където Бог ме е поставил. Моят предмет ­ Свещено Писание на Стария Завет ­ е един от базовите в семинарията и аз чувствах като свой дълг да остана там, да водя тази важна дисциплина и да посветя времето си на тези момчета. Винаги съм възприемал училището, класните стаи като едно ателие за формиране на човешки души. Църквата в онези времена имаше остра нужда от добри свещеници и аз считах за свой дълг да формирам хора ревностни, с църковно съзнание и правилна вяра. Сигурно 90 % от моите ученици станаха свещеници. Добри свещеници. Благодаря на Бога за това!

­- Носили ли са Ви достатъчно удовлетворение Вашите ученици, за да не съжалявате за годините, които сте им посветил?

­- Да. Да. Определено. Дано и те си спомнят за мене със същото добро чувство, с което аз си ги спомням.

­- Означава ли това, че възприемате тези години, от даването на обета до пострижението Ви, като изпълнение на Божията воля за Вас, а не като отклонение от нея?

­- Мисля, че никога не съм се отклонявал в служението си от своето посвещение на Бога и на ближните си, от служението, което Бог ми е възлагал в един или друг етап от живота ми. Отклонение от Божията воля е не служебното положение, което заемаме, а по-скоро нашата греховност. Аз съм като всеки човек ­ човек грешен и в дадени периоди в живота си съм живял доста безпътно.

Монах Павел ми разказва един случай, който въпреки изминалите години, още пълни очите му със сълзи. Майка му идвала понякога в града да му донесе продукти от село. Дошла веднъж, изглежда вече е била сериозно поразена от склерозата, защото часове наред се лутала в града с багажа и чак следобед се опомнила и намерила квартирата му. Било късно да се връща и той настоял тя да остане да преспи в квартирата му. Вечерта излязъл за нещо, срещнал някого и цяла вечер бил с приятели ­ имал си своя компания ­ момчета, момичета. Прибрал се чак призори и намерил майка си да го чака седнала на стола. Бил забравил за нея.

-­ Още ми тежи това. Имал съм много грешен живот. Не го крия. Но все нещо ме е отрезвявало. Все нещо ме теглеше встрани от монашеството: желанието на близките ми да се оженя, да продължа рода, дългът ми към учениците, личните ми колебания..., но съвестта ми винаги ми е напомняла онзи мой обет: “Ти обеща! Ти даде обет!”

След пенсионирането си г-н Тенев става клиросен певец в столичния храм “Св. пророк Илия”. Преди пет години заявява желанието си да приеме монашество в Бачковския манастир пред игумена на обителта Агатоникийски еп. Борис, но тогава го връхлитат болести. Масивен инфаркт, инсулт, бронхопневмония. Претърпява и тежка сърдечна операция. Молитвата му е: “Господи, да бъде волята Ти!” Възстановява се, макар и трудно. Игуменът проявява търпение, помага на бъдещия брат на обителта за хирургическата операция, а когато укрепва здравословно го приема в манастира с любов и внимание. Монах Павел се възхищава от този сърцат мъж, който работи наравно с работниците в манастира и се грижи за убогите и отхвърлени от света хора.

­- Св. ап. Павел казва за себе си: “Бог ме е избрал от майчина утроба”. Силно вярвам в Божия промисъл и че Бог ме е избрал да Му служа от раждането ми. Сълзите ми сега не са за пропуснатите възможности. Ще ми се да вярвам, че не съм Го разочаровал, че съм следвал Божията воля за мене, че няма да се окажа безплодна смоковница. Само едно ми е липсвало през всичките тези години ­ служението пред Престола Божий. Ще съм благодарен Богу, ако ми даде сили и дни да служа св. Литургия пред светия Престол като йерей.

След пострижението игуменът Агатоникийски еп. Борис изрази своята радост, че от днес многобройните поклонници на обителта ще имат в лицето на новия монах мъдър наставник в словото Божие и благопожела на новия монах дълги години, по примера на св. ап. Павел, дръзновено и неуморно да преподава и в новото си поприще на жадуващите души Божието слово, мъдростта и познанията, които е придобил в десетилетията благодатен живот в Църквата и служение Богу и на ближните.

А в кондиката на светата Бачковска обител бе записано: “Изпълни се по Божия милост и под покрова на Майката Божия отколешното желание на този ревностен учител на словото Божие, образцов богослов и усърден църковник да приеме ангелски образ”.

Снимки: Атанас Димитров