Обединение

Версия за печат

„Пътят към храма е определен от богоизбраничество, но не за да ходим горди по улицата, а да създава у нас отговорност към Бога.” Павел Павлов

Неведоми са пътищата Господни. Някои са трънливи и опасни, ала други са лесни и приятни за преминаване. Въпреки това обаче те са благословени от Неговата светлина, която винаги води до спасението. Нашият път към храма бе вече осветен и всички ние, насочвани от Божиите ръце, решихме, че е време да постигнем единение между нас, за да се почувстваме наистина Църква.

Под звуците на клаксоните, идващи от колите на завършващите абитуриенти, ние отново се събирахме, този път пред храм „Св. Седмочисленици”. На площада пред църквата гъмжеше от хора и малки деца. Да не забравяме и гълъбите, които като нестихващи вълни ту литваха в небето, ту, правейки обиколки около нас, кацаха и започваха да кълват трохите, подавани от малчуганите. Постоянно се чуваха веселите възгласи „1, 2, 3...12! УРАА!”, наддавани от абитуриентите. През главата ми преминаха странни мисли. След два дни и аз съм абитуриент. Една усмивка плъзна по лицето ми и аз погледнах към куполите на храма. Над нея висяха мрачни облаци, предвещаващи хладно време и дъжд.

Когато се събрахме, се огледах. Бяха дошли нови хора, но за съжаление липсваха и много от познатите. Наброявахме едва 17 души.

„И все пак е доста добре, очакваше се да дойдат по-малко”, помислих си аз.

Този път срещата се състоя в апартамент, принадлежащ към църквата „Св. Седмочисленици”. Изкачихме витите стълби с притаен дъх, само за да се открие прекрасната обстановка на уютен тристаен апартамент. Наоколо имаше доста столове и две маси, на една от които стояха наредени детски рисунки на светци. На стената висяха светите изображения на Богородица с Младенеца, а в ъгъла ни гледаше снимката на възрастен свещеник.

- Изглежда мястото е достатъчно, не е нужно да слизаме долу в по-голямото помещение. – каза презвитера Валя.

Миряните насядоха по столовете и всички зачакаха отец Ангел Ангелов и специалния гост, поканен да присъства на тази среща – гл. ас. по богословие Павел Павлов.

Не след дълго и двамата дойдоха. Отново видях смирения свещеник и този непознат богослов. Както винаги, облечен в своето черно расо и с големия православен кръст, висящ на гърдите му, свещеникът поздрави и благослови. На мига гостът се представи и дори помоли останалите да сторят същото. И въпреки че се познавахме, отново се представихме. Този път обаче се опознахме по-добре. „Ставаме по-близки!” ми мина през мисълта.

- Църквата е много по-широка, отколкото ние си мислим. В нея има място за всички.

Така първата организирана православна среща в София бе открита от Павел Павлов. Самата беседа продължи много дълго, ала с всяка изминала минута аз все повече се уверявах колко мъдрост се крие в този човек! Отворих тефтерчето си и просто започнах да си водя записки за всяка мъдрост, която богословът казваше.

- В Православието живот и вяра не могат да бъдат разделени.

Заслушани в словата му и историите за неговото детство как баба му приготвила просфора преди св. Литургия, всички почувстваха уюта на събранието. Аз погледнах през прозореца зад мен – слънцето бе изгряло иззад облаците и сега залязваше. На един простор висяха дрехи и хавлии, върху една от които имаше нарисувани коте и слонче. Те се поклащаха от лекия нощен вятър и събуждаха спомени. Веднага след това погледът ми се спря и на детските рисунки. Колко красиви и чисти бяха те! Чак тогава схванах истинския смисъл на иконата – тя е изображение, което трябва да изобразява светеца, но не като идол, а като прозорец, прозорец, който свързва Небесното царство със земята. А кой прозорец може да е по-чист от детския такъв?

Мислите ми бяха прекъснати от разказа на Деси, една от участничките в срещата.

Разказа за един неин колега, който чрез силната си вяра и смирение, е свидетелствал за Христа. В началото на Деси й правело особено впечатление как той се молел преди хранене, и то на публично място, което би смутило повечето хора. Но после! С духовните си очи тя е съзряла красотата на молитвата, което оставило отпечатък в съзнанието й завинаги. Отпечатък остави и в моето съзнание. Тази история ме порази, но ме и натъжи. Аз не бях виждал такива хора и това не бе случайно! Осъзнах, че в наши дни те просто липсват. И напук на тези мисли, Павел Павлов изрече поредната мъдрост:

- Църквата трябва да твори личности, за да може всички да пребъдем.

Разговорите преминаха плавно от разкази от миналото към ролята на св. Литургия. А Литургията, както научих от отец Ангел, „е съчетание между небесната и земната Църква”.

По време на разговорите не спираха да идват нови и нови хора. Скоро стаите се препълниха.

Изводът, който си направих, бе от изключително значение. „В тези времена всеки човек е важен, но очевидно е, че младите хора са това, което следва” (Павел Павлов). Всичко започва отначало. Няма ги вече онези времена, когато хората са криели вярата си. Няма ги гоненията от древния Рим, няма го комунистическият режим, няма ги войните. Всичко започва отначало. Нещата са по-спокойни и за разлика от миналото, настоящето може да промени бъдещето.

Срещата завърши с песен към Св. Богородица и с прекрасните думи на отец Ангел, от които ме полазиха тръпки:

- Променете нещата по много по-прост начин – бъдете честни!

А, да, да не забравя и заключителните слова на презвитера Валя:

- Следващият път ще трябва да ползваме помещението по-долу. Този апартамент стана тесен! – чуха се смеховете на всички и отново настана движение.

Както и на миналата работна среща, така и след тази последва почерпка. Аз, разказвачът на това лично впечатление, трябваше да си тръгвам и не останах за почерпката. Въпреки това останах доволен. Колко поучителна бе тази беседа! Тръгнах си със смирено сърце и щастлив от факта, че мога да бъда част от Църквата. А навън нощта бе почти настъпила и оранжевата луна хвърляше бледото си сияние над бързащите за дома хора. А последните птичи песни замираха в безкрая.