ОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ НРАВСТВЕНОСТ И РЕЛИГИЯ

Версия за печат

 Нравствеността може да се изгражда и само чрез естествените духовни сили на човека. Чрез нравственото си чувство и съзнание човек може да прави разлика между добро и зло и чрез гласа на съвестта си и свободната си воля да следва доброто и да избягва злото, да се стреми към добродетелност и съвършенство.

Нравствеността може да е отделена от религията и дори някъде да процъфтява на автономна почва, но и тогава тя се подхранва от сокове, които извират от богоподобните дълбини на човешката душа.

Вярата в доброто винаги съдържа в себе си частица от вярата в Бога и може да се разкрие в пълнота чрез нея. “Аз – пише руският религиозен философ Владимир Соловьов – мога да върша доброто съзнателно и разумно само тогава, когато вярвам в неговото обективно самостоятелно значение в света, т.е. с други думи, когато вярвам в нравствения светопорядък, в Провидението, в Бога.” Видният датски моралист Мартенсен казва още по-определено, че във вярата в доброто и във всеотдайната служба нему се съдържа религиозен момент и скрита вяра в Бога. Той пише:”Ако някой каже:”Аз не вярвам в Бога, но вярвам в моя дълг”, и ако той при това извършва подвизи на самоотречение и самопожертвувание, които доказват, че тази му вяра е искрена, то ние от своя страна считаме такива хора за религиозно вярващи, доколкото в това тяхно съзнание за дълга изпъква жертвеникът на незнайния Бог /Деян.17:23/. По такъв начин безусловната вяра в дълга съдържа в себе си скрита вяра в нравствения светопорядък и в нравственото ръководство на света, дремеща вяра в божествения Промисъл”. Известните западни моралисти Роте и Навил отбелязват, че се срещат, особено между образованите съсловия, такива хора, които не носят в себе си твърдо и ясно религиозно убеждение; все пак за тях може да се каже, че те носят в сърцето си Бога, скрит от тяхното собствено съзнание, влиянието на Когото в тях се разкрива в тяхната честност и в техните обществени добродетели.

“Не обича ли Христос този, който обича Правдата?” – пита риторично руският религиозен мислител Алексей Хомяков. – “не е ли Негов ученик този, чието сърце е отворено за състрадание и любов? Не подражава ли на единствения Учител, явил в Себе си съвършенството на любовта и самопожертвувателността, този, който е готов да пожертвува щастието и живота си за братята си? Който признава светостта на нравствения закон и в смирението на сърцето си признава и своето крайно недостойнство пред идеала на светостта – не е ли въздигнал той в своята душа олтар на Този Проповедник, пред Когото се прекланя войнството на умовете небесни? На него не му достигат само знания, но Той обича Този, Когото не познава, подобно на самаряните, които се прекланяли пред Бога, без да Го познават? Или по-точно: не Него ли обича той, само че под други имена, като правда, състрадание, любов, самопожертвуване; накрая, всичко истинско човешко, всичко велико и прекрасно, всичко това, което е достойно за почитане, подражание, благоговение, всичко това – не са ли различни форми на едното име на нашия Спасител?” Този, който обича истината, обича Христа и напълно заслужава названието “анонимен християнин”.

Религията и нравствеността в своето съществуване и развитие така са свързани и обусловени, че една без друга са невъзможни. Както истинското благочестие води към добродетелност, така и истинската добродетелност води към благочестие. Религия без нравственост се превръща в суеверие, в празна мечтателност и в лицемерие. Вярата без съответни на нея нравствени дела е мъртва. Откъсната от религията, нравствеността запазва донякъде своята възвишеност, но тя загубва силните религиозни импулси и мотиви. Поради онтологичната сраснатост на народната нравственост с религията, всяко отслабване и разложение на вярата е водило след себе си като естествен неизбежен резултат разпускане на нравите и понижаване на нравствеността. Почти у всички народи упадъкът на религията и упадъкът на нравствеността се намират в тясна зависимост и вървят ръка за ръка. Религията в миналото е била, ако не единственият, то поне най-главният извор на нравствените ценности, най-мощният нравствено-възпитателен фактор и двигател на етичната култура. Дори и днес хората формират своите нравствени възгледи главно под влияние на своите религиозни представи или най-малкото на своето отношение – положително или отрицателно – към религията.

Нравствеността се нуждае от религията и я има за своя необходима предпоставка. Съдържанието на нравствеността може да бъде открито само чрез изследване на човешката нравствена природа и чрез вслушване в неподкупния глас на човешката съвест, но нейната сила се корени в религията, чрез нея съвестта винаги отново се изостря и очиства и придава безусловен характер на своите изисквания.

Нравственият закон за религиозния човек не е само категорически императив на нашата нравствена природа, но е и Божия свята и неизменна воля. Религиозната нравственост никога не носи чисто земен и човешки характер, а винаги е поставена в отношение с Божията воля и с вечността и оттук именно извират нейната авторитетност и динамичност.

Истинската религия нито е мислима, нито е възможна без нравствеността. Да се изпразни религията от нейното нравствено съдържание означава нейната пълна ликвидация: тогава тя не ще бъде същинска и истинска религия, не ще насища душата с духовна храна и не ще я води по пътя на нравственото съвършенство и на вечното спасение. Християнството, оставайки религия в пълния смисъл на думата и задоволявайки съвършено религиозната потребност на човека, съдържа в себе си най-висшия морал и по този начин задоволява в пълнота и нравствената потребност на човека. Иисус Христос се яви на света като религиозно-нравствен Учител и Обновител. Той извести на човечеството най-висшите морални ценности; тяхната възвишеност и сила извират от Бога като всесъвършено и всесвято лично битие. Църквата Христова е висш религиозно-нравствен институт;неин член може да бъде този, който не само изповядва християнската вяра в Бога, но също така живее съобразно с евангелските добродетели. Ето защо Църквата Христова през вековете винаги е била велика нравствена възпитателка на човечеството.