По-голямата част от болестите ни са по причина на греховете. Затова най-доброто средство за предпазване и изцеление от тях е да не грешим.
Трагедията на невярващите се състои в това, че човек никога не може да убеди себе си до край, че той е само животно. Против това въстава неговата собствена духовна природа. Тя му говори, че да отхвърляш Бога, по израза на един писател, означава „да подложиш на съмнение не достойнството на Бога, а достойнството на самия човек”, което се утвърждава само върху идеята за Божеството.
Думите „човек” и „смъртен” отдавна вече са станали синоними: смъртта е станала една от съществените характеристики на човешката природа и за нас тя е нещо не по-малко реално, отколкото животът.
Най-великите умове на човечеството беседват обикновено с нас като равни с равни, докато свещените писатели на Библията стоят винаги на недостижима висота, бивайки отделени от нас с такова разстояние, което никога не може да премине естественият човешки разум.
Нашият земен кръгозор е така ограничен, че често”не може да се каже: какво е това? за какво е това? защото всичко ще се открие в свое време” – утешава ни премъдрият Сирах /Сир. 39:22/.
Не, аз още не съм се научил да разпознавам и да нося своята вина. За това са ми необходими повече мъжество и смирение. Но може би някой ден все пак ще се науча.
За първи път видях митрополит Наум при публичната защита на доктората му на 20 октомври 2008 г. в аулата на Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Там бях привлечена от темата на неговия докторат: "Исихазмът в светогорското монашество през ХХ век". Защитата мина успешно, а коментарите на академичната общност върху този труд само засилиха още повече моето любопитство.