В какво вярваме

Една млада жена отправила в писмо въпрос към свети Николай Велимирович защо в Евангелието не се говори за щастие. „Нима в Евангелието има нещо, за което да се говори повече, отколкото за щастието? Струва ми се, че Евангелието може да бъде наречено „Книга на щастието"...  Вероятно те е смутило това, че в Евангелието не се споменава изрично думата „щастие". Но вместо нея са употребени други думи като: блаженство, радост, веселие, рай, спасение, вечен живот.

За съвременния човек е трудно да приеме Библията непосредствено, такава, каквато е, в пълнота. Без съмнения, съпоставяне, умуване... За да разберем Библията, ни се налага да извървим дълъг път в лутане, да преживеем много, да се сблъскаме с големи трудности и разочарования, да се смирим - и едва тогава Тя ни заговаря на своя тайнствен език, докосва сърцето ни и ни преобразява. Какво пречи на съвременния човек да достигне до Евангелието?

В историята на България има упоменаване за група монаси-исихасти, за които въз основата на съвременни данни може с увереност да се говори, че са принадлежали към учениците на преподобни Григорий Синаит. Парорийската пустиня след кончината на нейния основател, поради турските нападения, прекратила своето съществуване. Монасите-исихасти били принудени да се разпръснат на разни страни. Мнозинството от тях останали в България, където те се поселили в труднодостъпни места.

Една от първите славянски страни, възприела исихазма, е България. Разпространението на исихазма в тази страна започнало с пребиваването на великия учител на безмълвието свети Григорий Синаит, заложил тук основите на умната молитва. Четирите лаври, основани от него в Парория през ХІV век, станали огнища на духовността не само за България, но и за всички южнославянски народи. Тук преподобният събрал голямо множество ученици, предимно от славянски произход.