Духовният будител св. Пимен Зографски (чества се на 3 ноември)

images.jpg

Зог­раф, мо­нах и ле­чи­тел, ар­хи­тект и стро­и­тел от края на ХVI и на­ча­ло­то на ХVII в., св. Пи­мен Зог­раф­с­ки е ос­та­вил бо­га­то нас­лед­с­т­во в цър­ков­но­то из­кус­т­во. Бли­зо че­ти­ри ве­ка са из­ми­на­ли от вре­ме­то, в ко­е­то мо­на­хът Пимен от Зог­раф­с­кия ма­нас­тир е въз­ста­но­вя­вал изос­та­ве­ни и раз­ру­ше­ни хра­мо­ве в Со­фийс­ка епар­хия и ги е из­пис­вал. Сте­но­пи­си, ико­ни, из­пи­са­ни от не­го и сле­дов­ни­ци­те му, ко­и­то ста­ва­ли все по­ве­че по дъл­ги­те му пъ­ти­ща от Зог­раф­с­кия ма­нас­тир до Со­фийс­ка епар­хия, до Ви­дин, До­рос­то­ло-Чер­вен­с­ка епар­хия, Че­ре­пиш­кия и Су­хо­дол­с­кия ма­нас­тир, вдъх­ва­ли вя­ра и упо­ва­ние на сто­ти­ци хрис­ти­я­ни. Све­те­цът въз­раж­да от пе­пе­ли­ща­та раз­ру­ше­ни, изос­та­ве­ни цър­к­ви и ма­нас­ти­ри, съ­би­ра мо­на­си за въз­ро­де­ни­те све­ти оби­те­ли, уче­ни­ци, с ко­и­то за крат­ко вре­ме ук­ра­ся­ва хра­мо­ве­те.

Де­ло­то на св. Пи­мен Зог­раф­с­ки е все още не­дос­та­тъч­но из­с­лед­ва­но и до­ри се ос­пор­ва от ня­кои ис­то­ри­ци и из­кус­т­во­ве­ди, но то бе­ле­жи един бо­гат ду­хо­вен и твор­чес­ки път. Важ­но е и за съв­ре­мен­ни­ка да се приб­ли­жи до ця­лос­т­ния об­раз на ду­хов­ни­ка, мо­на­ха от Зог­раф­с­кия ма­нас­тир и тво­ре­ца, до под­ви­га му от края на ХVI и на­ча­ло­то на ХVII в., из­ра­зен чрез де­ло­то, съх­ра­ни­ло бъл­гар­с­ка­та цър­ков­на ар­хи­тек­тур­но-стро­и­тел­на и ико­но­пис­на тра­ди­ция, и то в ус­ло­ви­я­та на ед­но ино­вер­с­ко вла­ди­чес­т­во.

Св. Пи­мен Зог­раф­с­ки дос­ти­га по свой на­чин до ве­ли­чи­е­то на бъл­гар­с­кия дух, жив и дейс­т­вен след три ве­ка ос­ман­с­ко вла­ди­чес­т­во ­ дух, кой­то тряб­ва да бъ­де въз­ро­ден и изя­вен. И той пос­ти­га то­ва, ув­ли­ча свои уче­ни­ци и сле­дов­ни­ци на “пол­зу ро­ду”. Св. Пи­мен Зог­раф­с­ки за­пал­ва угас­на­ли­те ду­хов­ни ог­ни­ща в своя ро­ден край ­ Со­фийс­кия, въз­с­та­но­вя­ва ста­ри, гра­ди и сте­но­пис­ва но­ви хра­мо­ве, съз­да­ва шко­ла от свои уче­ни­ци и сле­дов­ни­ци, раз­т­ва­ря ши­ро­ко вра­ти­те, тра­си­ра пъ­тя за цър­ков­но­то из­кус­т­во на ХVIII и ХIХ в.

В жи­ти­е­то му че­тем: “Х­рис­ти­я­ни­те ка­то ов­ци без пас­тир ид­ва­ха с хи­ля­ди при не­го, ка­то при свой пас­ти­р... И ка­то об­хо­ди ця­ла­та Со­фийс­ка стра­на ­ той, Пи­мен, съг­ра­ди по се­ла­та и гра­до­ве­те 300 цър­к­ви и 15 ма­нас­ти­ра, из­меж­ду ко­и­то и Че­ре­пиш­кия ма­нас­тир, кой­то е на ре­ка Ис­кър, об­но­ви и бра­тя мно­го съб­ра, пос­та­ви им игу­мен и всич­ко по об­ра­зе­ца на об­ще­жи­ти­е­то на Зог­раф­с­кия ма­нас­тир ус­т­рои.”

Дос­ти­га и до ра­зо­ре­ния Су­хо­дол­с­ки ма­нас­тир в За­пад­на Ста­ра пла­ни­на, бли­зо до град Кня­же­вац (ос­та­нал днес в пре­де­ли­те на Сър­бия). В над­пи­са на ма­нас­тир­с­ка­та цър­к­ва се че­те: “С из­во­ле­ни­е­то на От­ца и с по­ма­га­не­то на Си­на и из­пъл­не­ни­е­то на Св. Ду­ха из­пи­са се то­зи храм “Рож­дес­т­во Бо­го­ро­дич­но” за­поч­на се през ме­сец юли и се за­вър­ши през ме­сец ав­густ при нас­той­ни­ка йе­ро­мо­нах Пи­мен в лето 7113 (1606 г.) Ву­ко­мир и Па­вел (кти­то­ри)”.

В сво­я­та “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” мо­на­хът Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки от­бе­ляз­ва, че след опо­жа­ря­ва­не­то на Че­ре­пиш­кия ма­нас­тир от ос­ман­ци­те, мо­на­си от Су­хо­дол­с­кия ма­нас­тир дош­ли и взе­ли нет­лен­ни­те мощи на мо­на­ха-стро­и­тел, ва­я­тел и зог­раф, про­по­вед­ник на род­ния бъл­гар­с­ки език, из­пис­вал и над­пи­си­те на въз­с­та­но­ве­ни­те цър­к­ви на бъл­гар­с­ки език.

Въз­с­та­но­вя­ва­не­то на раз­ру­шен и изос­та­вен храм за един ме­сец оз­на­ча­ва уме­ла ор­га­ни­за­ция под ръ­ко­вод­с­т­во­то на мо­на­ха Пи­мен. Поз­на­ни­я­та, уме­ни­я­та му са ши­ро­ко­об­х­ват­ни, но и вдъх­но­ве­ни от въз­раж­да­не­то на ста­рия гра­деж, съх­ра­нил хрис­ти­ян­с­ка­та ду­хов­ност през ве­ко­ве­те. Поз­на­ващ в дъл­бо­чи­на про­це­си­те на из­г­раж­да­не и сте­но­пис­ва­не, за­ко­ни­те на при­ем­с­т­ве­ност­та и по­ве­ли­те на вре­ме­то, той не жа­ли си­ли и вре­ме за бър­зо­то въз­с­та­но­вя­ва­не на хра­ма. Той е част от бъл­гар­с­ка­та об­щ­ност, ли­ше­на от све­та­та оби­тел и очак­ва с тре­пет и не­тър­пе­ние ней­но­то въз­раж­да­не. С въз­с­та­но­вя­ва­не­то на все­ки храм мо­на­хът Пи­мен учас­т­ва във въз­раж­да­не­то на хрис­ти­ян­с­кия дух на бъл­гар­с­кия ет­нос, в ут­вър­ж­да­ва­не­то му в кул­тур­но­то прос­т­ран­с­т­во на Бал­ка­ни­те.

Сто че­ти­ри­де­сет и че­ти­ри го­ди­ни след кон­чи­на­та на св. Пи­мен, мо­на­хът от Хи­лен­дар­с­кия ма­нас­тир Па­и­сий въз­раж­да спо­ме­ните за тво­ре­ца на стра­ни­ци от сво­я­та “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка за на­ро­да и за ца­ре­те и за све­ти­и­те бъл­гар­с­ки и за всич­ки­те де­я­ния и съ­би­тия бъл­гар­с­ки” (1762 г.). “С­ве­ти Пи­мен пре­по­доб­ни при­ел в Изог­раф (Зог­раф) мо­на­шес­т­во и пре­жи­вял мно­го го­ди­ни в Изог­раф. Бил ико­но­пи­сец, во­дел свет жи­вот, но тай­но от хо­ра­та. Прик­ри­вал се мъд­ро и из­кус­но пред хо­ра­та. Пос­ле на­пус­нал Св. Го­ра и до­шъл в Со­фийс­ка епар­хия. През тия го­ди­ни тур­с­ки­ят цар дал сво­бо­да на хрис­ти­я­ни­те да пра­вят чер­к­ви. Тоя све­ти Пи­мен се гри­жел, тру­дел се и нап­ра­вил мно­го чер­к­ви и об­но­вил ма­нас­ти­ри­те в Со­фийс­ка­та епар­хия, от­там бил ро­дом.” Жив бил сред бъл­гар­с­ки­те мо­на­си на Све­та Го­ра спо­ме­нът за мо­на­ха Пи­мен, кой­то бил вещ в ма­нас­тир­с­ко­то стро­и­тел­с­т­во, в из­пис­ва­не­то на ико­ни, в сте­но­пис­ва­не­то на хра­мо­ве.

В жи­ти­е­то на св. Пи­мен Зог­раф­с­ки, пи­са­но от не­го­вия уче­ник Пам­фи­лий ­ мо­нах от Атон, съп­ро­вож­дал учи­те­ля си до края на дни­те му, че­тем: “То­зи све­ти Пи­мен (в ми­ре Па­вел) бе от гра­да Сре­дец... Ка­то ста­на на два­на­де­сет го­ди­ни, по­чи­на ба­ща му, а май­ка му­... да­де мом­че­то на ду­хов­ния отец То­ма ико­но­пи­сец, кой­то слу­же­ше при цър­к­ва­та “Св. ве­ли­ко­мъ­че­ник Ге­ор­ги”. При то­зи ду­хов­ник той пре­ка­ра шест го­ди­ни... И за­ми­на сет­не той на Атон­с­ка­та го­ра. Там об­хо­ди всич­ки ма­нас­ти­ри и ос­та­на в Зог­раф­с­кия ма­нас­тир меж­ду сво­и­те съп­ле­мен­ни бра­тя бъл­га­ри... Тук ос­вен слу­же­ние в цър­к­ва, на све­ти­я­та бе въз­ло­же­но и ма­нас­тир­с­ко­то стро­и­тел­с­т­во... ка­то не прес­та­ва­ше и ико­ни на све­тии да из­пис­ва... Пос­ле се от­п­ра­ви све­ти­я­та с уче­ни­ка си Пам­фи­лий на път за Оте­чес­т­во­то.”

През 1596 г. св. Пи­мен въ­зоб­но­вя­ва и из­пис­ва хра­ма на Ку­ри­лов­с­кия ма­нас­тир “Св. Йо­ан Рил­с­ки”, раз­по­ло­жен в не­пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до Со­фия. В Слив­ниш­кия ма­нас­тир на Прес­пан­с­ко­то езе­ро той из­пис­ва об­ра­зи­те на св. Сед­мо­чис­ле­ни­ци: пър­во­у­чи­те­ли­те св. Ки­рил и Ме­то­дий и уче­ни­ци­те им св. Кли­мент, На­ум, Го­разд, Ан­ге­ла­рий, Са­ва, как­то и св. Ни­ко­лай Но­ви Со­фийс­ки.

Све­тец-зак­рил­ник на Со­фия, св. Пи­мен ос­та­вя чрез сте­но­пи­си­те си об­ра­зи­те на со­фийс­ки­те свет­ци от сре­да­та на ХVI в., но не заб­ра­вя и зак­рил­ни­ка на це­лия бъл­гар­с­ки на­род ­ св. Йо­ан Рил­с­ки, чий­то об­раз из­пис­ва в Сес­лав­с­кия, Ку­ри­лов­с­кия и Че­ре­пиш­ки­я ма­нас­тир.

В пос­лед­ни­те два­де­сет и пет го­ди­ни от жи­во­та си мо­на­хът, бъл­га­ри­нът Пи­мен оби­ка­ля хра­мо­ве и ма­нас­ти­ри от Атон­с­ка­та Све­та го­ра до Со­фийс­ка­та и до Ви­дин­с­ка­та епар­хия, от До­рос­тол­с­ка­та епар­хия до бре­го­ве­те на Прес­пан­с­ко­то езе­ро, за да въз­с­та­но­вя­ва раз­ру­ше­ни хра­мо­ве и да ги сте­но­пис­ва.

В сво­я­та “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­ка” мо­на­хът Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки пос­та­вя Пи­мен сред “п­ро­си­я­ли­те бъл­гар­с­ки свет­ци”, по­вяр­вал в си­ла­та, в ду­ха на своя по­ро­бен на­род. Со­фийс­ки­ят све­тец, вдъх­но­ви­те­лят, проп­ра­вил път и за Хи­лен­дар­с­кия мо­нах Па­и­сий, ос­та­вя след се­бе си въ­зоб­но­ве­ни цър­к­ви и ма­нас­ти­ри.

Мо­на­хът Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки в сре­да­та на ХVIII в. от­бе­ляз­ва в сво­я­та Ис­то­рия: “След мно­го го­ди­ни на­ме­ри­ли не­го­ви­те све­ти мо­щи в гро­ба це­ли и нет­лен­ни и би­ли пре­не­се­ни във Ви­дин­с­ка­та епар­хия в Су­хо­дол­с­кия ма­нас­тир”. Пи­мен Зог­раф­с­ки е ка­но­ни­зи­ран за све­тец и па­мет­та му се чес­т­ва на 3 но­ем­в­ри.