Душата е вечност сред стени на тление,
едничка надежда за възкресение,
а как жално се моли за нашето прозрение
в този свят на мъртво утешение.
И не чуват повечето съществуващи,
сърца студени и със смърт пируващи.
И не виждат, те са някак отсъствуващи,
лениво в свойто ежедневие зимуващи.
Ах, дано озари ги слънцето на Любовта
и ги изкопчи от сегашната тъма
преди прегръдката тежка на Смъртта
да ги удави в дълбините на света.
Дано, защото има винаги надежда една,
а безбройни и различни са нейните лица.
Понякога всичко започва с подадена ръка
и щастливо завършва с покайна сълза...