Аз зная майка богобоязлива,
света жена, огряна с вяра жива -
утеха ней в живота и заслона.
Тя заран, вечер моли се и пали
кандилце, тихо като Бога фали
пред старата икона.
Светиня вехта, образ мил, чудесен,
един из сред пожарите изнесен
и от елмазена по-скъп корона!
На сладки спомени хранител мили!. . .
Пет поколения са се молили
пред старата икона.
Към пламъчето, що блещука, мига,
тя очи, често насълзени, дига
с молитва тиха, де трепери стона
и нейния дух в неземний мир се носи,
утеха, лек, душевна сила проси
пред старата икона.
С глава склонена и чело смирено,
на вярата с лучите озарено,
тя сеща се на Бога тук пред трона.
Тя моли се в тревоги и неволи,
и в мигове на радост пак се моли
пред старата икона.
В таз къща има Бог! Със небесата
чрез нишка тайна слива се душата. . .
И сякаш дъха бледната Мадона!
И благ мир лей лицето воскоцветно
свето, кат гледа кротко и приветно
от старата икона!
О душо благородна и висока,
сродена с Бога, с вечността дълбока,
огряна с вяра - фар във небосклона, -
чело прекланям, трепет ме обфаща,
като те видя, права и моляща,
пред старата икона!
На век безверен чада изсушени,
отровени от знанье и съмненье,
в живота бурни без компас, подслона -
не знаем ний молитвата гореща -
утехата й, що тая майка сеща
пред старата икона!
Блуждаем без олтар, без Бог, без вера,
в гърди без обич, ледни кат мермера,
в лъжата светска роби на Мамона,
и наший дух, що отрицанье трови,
не вярва ни в кумирите си нови,
ни в старата икона. . .
София, 1899