Много са подвизавалите се по българските земи светци, които от векове тачим и призоваваме и чиято памет e отбелязана в календара. Но Господ почита с венци не само страдалците от първохристиянските времена, а и ония, що са много по-близо до нас по време и по място и са изтърпели гонения и мъки не по-малки от древните. Ние знаем за тях от историята, ала не историята е тази, която ще ни приобщи към жертвената трапеза, която ще ни събере в храма и която ще ни укрепи във вярата. Знаците на светостта ни се дават свише, но е необходимо и нашето участие, нашето „Да бъде, Владико!", едно друго познание, та да изтръгнем светостта от дълбината на забравата, да бъдем причастни към нейния път, да разказваме за нея и да свидетелстваме за чудесата й.
Днес е ден на препотвърждаване на светост, заслужена пред Бога и известна на хората. Днес нашите мисли и молитви са отправени към подножието на Централния Балкан и към обителта на Светата Троица, засияла чрез мъченическия подвиг на сестрите, чиито нозе някога са докосвали тук земята и молитвени песнопения са се въздигали денонощно заедно с уханния дим от кадилата в храма. И наистина този манастир е като свещник, поставен на високо, така че светлината от него, озарила във времето на априлската кървава жътва нашата земя, да не загасва никога и да заблести отново, най-вече когато Църквата ни има нужда от нея.
Въпреки че не е древен, подобно на други, които през вековете прославят Господа на славянски език, девическият манастир „Света Троица" е съграден около 1830 година - тогава, когато православната вяра, като лоза, всекидневно брулена от иноверците, вместо да завяхва - укрепва, а мисълта за освобождение все повече обхваща душите и дава надежда. Десетилетия наред поставят себе си под закрилата на Светата Троица девойки от най-будните и най-просветени православни семейства - не само от Ново село (сега квартал на град Априлци), но и от съседните места. Новоселци са известни със своето усърдие - и към Църквата, и към добронравието. Наистина Ново село е място, достойно да отгледа и принесе на Всевишния одушевени жертви на правата вяра. Към угодните на Бога дела всеки заможен род е давал своя принос - и не само в пари, земи и дарения за поддържане на храмовете, на манастира, а и в избора на достойни йереи, които да полагат душата си за своите пасоми. И достатъчно е да споменем само двамата, получили от Спасителя светъл венец заради мъченическия си подвиг, та да бъдат възхвалени чрез тях всички свещеници, пазители на християнската вяра през многото години на робството.
С какви думи да опишем ревнителството на йерей Никола Барбуков, учител и презвитер с любомъдра душа, който много се потруди, за да завърши успешно учението си в Бесарабия. Той бе книголюбец, благополучен като учител, достоен като свещеник и възпита множество ученици; духовните му чада бяха най-действената част от Църковното тяло, а немалко от тях получиха и йерейство. Поп Никола е подобен на великия патриарх Евтимий, защото остана докрай да пази словесното си стадо; при това не бе безкръвен мъченик, но страдалец, умъртвен в страшни мъки без да се отрече от вярата си.
А с какви слова да наречем свещеника Георги Дългодрейски? Воин Христов, сякаш втори свети Георги, той се опълчи не само срещу мисления, а и срещу живия враг на Кръста. Не себе си защити новият страстотерпец в единоборството с агаряните, не себе си бранеше, не за себе си мислеше, а как да забави пълчищата зверове и да даде на слабите и безпомощните поне малко време, та да избягат или да се скрият от свирепите неверници. Дома Господен пазеше той и прие посичането като благодат, защото знаеше, че чрез него получава вечния живот.
Няма да ни стигнат силите, за да възхвалим и силата на крехките ония монахини - крехки по естество, но силни във вярата си. Свидетелството за техния живот и смърт са разказите, предавани от поколение на поколение в новоселските семейства. Не са много спомените, но благодатта от мъченическия им подвиг е като незрим светлик над земята и, дори и без да ги споменават, без да им се молят, те са застъпници на изпадналите в беда. Няма нужда от описания на тяхното битие, защото то е пред очите на всички, познаващи реда в православните обители. Сестрите живяха безбрачен и ангелски живот - в деяния и молитви, в общо дихание. Чрез общението си те бяха образец и поръчителство за добродетел на всяка една от тях. Те се молеха не само за своите души и за спасението и благото на ближните си, но и за онова, което тогава бе в сърцето на всеки българин - да се изпълнят Божиите съдбини и Отечеството отново да стане независима християнска държава. Възпитани от малки в благочестие и твърдо изповедание, поверени от близките си на Бога и на Богородица, Христовите невести смирено и всекидневно носеха сладкото Христово иго. Всяко тяхно добро деяние - както молитвено, така и ръкоделно - прибавяше елей в лампадите, с които те да посрещнат Жениха и да влязат с Него в Царството Господне. Игуменката на манастира по това време е Сусана, дъщеря на кмета на селото, бореца за вяра и род Цонко Сомлев. Тя достойно носи бремето на настоятелството, грижейки се сестрите да пребивават според съставения за тях на Света гора Атонска от йеромонах Спиридон устав.
Изпитанието на свещениците и монахините, чието мъченичество днес честваме, започва, когато на 1 май 1876 г. на връх Бабан е даден сигнал за бунт. Опиянението от полъха на свободата вдигна на крак хората и още на следващия ден ръководителите обявиха Новоселската република. В няколкото дни на тържество камбанен звън оглася котловината, а молебните песнопения приканват всички да изживеят мига на земната радост, но и да призовават Господа на силите да им бъде помощник в настъпващите скърби.
В следващите дни християните се опитват да се организират и да дадат отпор на агаряните. Неочакваният студ и снегът измъчва четниците на Цанко Дюстабанов, а гладът отслабва силите им. И тук тридесетте монахини от „Света Троица", прибавяйки към молитвите и служението си с крепкостта на своята богоугодна всеотдайност, не дават сън на очите си, нито дрямка на клепачите си, но едни се редуват в готварницата и хлебарницата, а други се грижат за недообутите и недооблечени момчета, събирайки всичко, що може да им послужи за одежди - плетени от тях чорапи, шаеци за навои, топли фланели... И, предусещайки близката среща с Жениха, те повтарят думите на Псалмопевеца: „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми..." (Пс. 56:8).
В това време около Севлиево и Плевен се събира войска, ала не редовни войници, които да се сражават само срещу въоръжените, но да не посягат на невинните. Приижда и се умножава богомерзко сборище абази и черкези. Като прибавят към природната си демонска суровост заповедите на предводителя им триждипроклетия Дели Неджиб ага, те, обхванати от изстъпление и желание да убиват, плъзват като скакалци, предавайки на смърт и поругание всичко живо, което застигат по пътя си.
Част от жителите, известени за настъпващия башибозук, се укриват в планината, други тичат панически към полето, а част от новоселските къщи вече са обхванати от пламъци. Повечето от инокините обаче остават в обителта. Напразно се надяват те, че ордите не ще посмеят да я осквернят. Свещеникът Георги Христов, залостил се в горния етаж на една от манастирските сгради, се опитва да забави врага и да даде време поне на някои от бягащите да се спасят. Там го съсичат къс по къс нахлулите през манастирската порта побеснели черкези.
Последното прибежище на част от монахините е църквата. Една от тях не успява да влезе заедно с другите и е посечена с ятаган на прага на храма. За сетните мигове от земния живот на новите мъченици знаем от потресните разкази на четири от оживелите след непоносими страдания инокини. До края на живота си те преживяват своето унижение и поругание и облажават ония техни сестри, които са се преставили тогава. Богомерзките неверници стрелят през прозорците и улучват няколко от сестрите. После влизат в църквата и започват да секат когото сварят - и живите, и издъхващите. Пред олтара и вътре в него намират смъртта си майка игуменка Сусана, още шест монахини и една мирянка.
Надругателствата над невинните жертви според свидетелствата са нечовешко жестоки. Когато започват да събличат дрехите на всички наред и виждат, че една от сестрите е още жива, демонските слуги я ослепяват и задушават, натъпквайки очите и устата й с хоросан. Бесните и озлобени оръдия на дявола се отдават на грабеж и насилие не само в църквата и манастира, но и навсякъде в селището. И така за съсипаното по допущение на всесилния промисъл огнище на българската православна вяра се сбъдва казаното: "Проляха кръвта им като вода около Йерусалим и нямаше кой да ги погребе: изоставиха труповете на рабите за храна на птиците небесни и телата на преподобните ти - на земните зверове."
Но това, което става в Ново село, е дори по-ужасно - агаряните не само оскверняват телата на жертвите си. В манастирската църква те насичат на трески иконите, разграбват всичко и накрая започват да палят и светата обител, и къщите, така че да не остане какво да се погребе и оплаче, а навсякъде да се възцари мерзостта на запустението. Но в храма огънят не унищожава докрай мъченическите останки, за да може по-късно сухите кости да проговорят на всеки, който ги погледне с вярващи очи и се преклони пред техния подвиг. И свидетелство на думите ни е костницата на възстановения от пепелта манастир „Света Троица", където човек усеща незримата духовна сила и Божията благодат, струяща от останките - светите мощи - на мъчениците.
И нека от днес нататък на 9 май, в деня на тяхната страдалческа кончина, да ги призоваваме с имената им, та да имаме и тяхното свето застъпничество: вие, новомъченици инокини Сусана, София, Елисавета, Ефросиния, Христина, Калиста и Екатерина, и ти, Сусана Чорбаджиева, която приживе не успя да се присъединиш към сестрите, но чрез кръвта си получи място в техния лик, и вие, новомъченици йереи Никола и Георги, двоица състрадалци и съименници на Софийските мъченици, заедно с всички други, пострадали за вяра и род, чиито имена Господ знае, защото всички те са при Него във вечния и безкраен живот, молете Светата Троица, призовете св. Богородица и всички светии и ни дайте сили да запазим вашата памет, та да бъдете споменавани в бъдните поколения и навеки. Амин.