Нещо недвусмислено умира,
Секундите изяждат всеки порив,
Животът се изплъзва, дъхът спира,
Mисли за абстрактното се борят...
Умората от вчерашното утре,
протегнала ръце да ме прегърне -
Минутите, разцепени в очакване,
Отлитат безпризорно...незагърнати...
Чувствата размекващо се стапят
в бледожълти восъчни следи,
отмерено безсилието им капе
по покрива на идващите дни...
Отварям пак самотната си стая
Въздухът е тежък...всичко спи
Не мога и нощта да прилаская -
омръзна и от задух... и сълзи.
Лягам...уморих се да руша...
Омразата.... оставих я на прага.
Вината със любов ще заглуша -
превръщам се във рицар
...но без шпага...
И странно...някой сякаш ме видя -
изхвърлена отломка...разрушена...
Прошепна като в сън: „Не си сама!
Стига да поискаш...си спасена!”
Усетих как от пръст ме съживи,
докато във молитва се изплаках...
„Прости ми, Боже, моля те, прости,
че с толкова малко вяра те дочаках...“