На 20 юни се навършиха 96 години (1915 г.) от кончината на Екзарх Йосиф. Роден в Калофер на 5 май 1840 г. със светското име Лазар Йовчев, той остава рано сирак и е отгледан от по-голямата си сестра. Учи първо в родния си град, а впоследствие във Френския католически лицей в Цариград и в Парижкия университет (знаменитата „Сорбона"), където от 1864 до 1867 г. следва във философско-литературния факултет, а от 1867 до 1870 - в юридическия. Връща се в Цариград, където пред него се откриват възможности за блестяща кариера като юрист или държавен служител. Но още през 1872 г. Лазар Йовчев избира да служи на народа и на Църквата и на 23 септември приема.монашеско пострижение с името Йосиф. Още на следващия ден той е ръкоположен за йеродякон, а до края на годината и за йеромонах. През следващата година е възведен в архимандритско достойнство, а през 1876 г. е хиротонисан за епископ и избран за Ловчански митрополит.
Само година по-късно, след оставката на Екзарх Антим, той е избран за Български екзарх на 24 април 1877 г., преди да е навършил още 37 години.
Повече от 37 години той ще остане на този тъй отговорен пост - и то какви години! През тях се случват такива преломни исторически събития като Руско-турската Освободителна война от 1877-78 г., Санстефанския договор и Берлинския конгрес, Съединението и последвалата го Сръбско-българската война от 1885г. Илинденско-Преображенското въстание (1903г.), Младотурската революция в Османската империя и Обявяването на Независимостта на България (1908г.), най-сетне Балканската война (1912г.), Междусъюзническата война (1913г.) и избухването на Първата световна война (1914г.). Можем само да си представим какви трудности е бил призван да преодолее българският свещеноначалник в една обстановка на открита или прикрита враждебност от почти всички страни.
Огромен е трудът и неуморими са усилията, които Екзархът влага в църковното и просветното дело в подвластните на Османската империя територии в Македония и Тракия.
В диоцеза на Екзархията в Македония и Одринска Тракия се наброяват около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1300 свещеници. Развива се и огромна училищно-просветна дейност чрез над 1300 училища с над 2200 преподаватели и 78 000 ученици.
Екзархът е главният двигател на тази дейност и всички негови най-ценни качества неуморно са впрегнати в нейното осъществяване. Нравствено издигнат, самокритичен, честен, неподкупен, той няма как да бъде лично компрометиран или шантажиран от враговете на България и на Екзархията. Умен, образован, умерен и дипломатичен, той е уважаван от всички личности в османската столица. В непрестанна връзка с дипломатите на Великите сили, с Високата порта, с българската цариградска колония и изобщо с всички влиятелни фактори, той навсякъде и пред всички отстоява българската народностна и църковна кауза, преодолява безброй кризи, осуетява безброй козни, дава кураж на безброй духовници и труженици на народната нива.
Но целият този почти 40-годишен мирен съзидателен труд, в който под ръководството на Екзарха участват хиляди знайни и незнайни български църковни и просветни дейци, бива почти напълно съсипан след поражението на България в Междусъюзническата война през 1913 година. Съсипани са стотици хиляди български съдби, включително и съдбата на самия Екзарх Йосиф І. Екзархията е принудена да напусне Цариград и да се премести в София, а покрусеният български йерарх споделя в дневника си: „Сто милиона похарчих в Македония, два милиарда похарчи България и 15 000 души изгуби за Македония, а пък аз 40 години съсипах живота си..."
Трагедията е всенародна, а Екзархът, който цял живот се е опитвал да живее за народа, я усеща и като лична своя трагедия. Ударът е прекалено тежък и Екзарх Йосиф предава Богу дух на 20 юни 1915 г. в София, където и до днес е гробът му под скромен каменен кръст южно от олтара на катедралата „Св. Неделя". Бог му спестява възможно най-голямото разочарование - да доживее до тъй наречената „втора национална катастрофа" и да види окончателно опропастен десетилетния си труд по отстояване позициите на българската народност и на Екзархията в Македония и Одринска Тракия. С него си отива една епоха...
Екзарх Йосиф въплъщава в най-голяма степен духа на българската Екзархия с нейните възходи и падения, с нейните светли надежди и горчиви разочарования.
Заслугите му са получили всеобщо признание и той с право се счита за един от големите радетели на българската кауза в най-трудни времена за народа, държавата и за родната ни Църква. Но може би най-голямата заслуга на Екзарх Йосиф е, че той никога не се поддава на изкушенията да отклони Екзархията от Православието. А тези изкушения не са били никак маловажни. Много решаващи фактори са си правили сметката, че той, бидейки френски възпитаник, нямащ нито семинарско, нито академично богословско образование, ще бъде изцяло обзет от светския дух и, следователно, податлив на изкушенията на униатството или стремежа към модернизъм и реформаторство в Църквата. Много решаващи фактори всячески са действали под патриотичен предлог, за да изтръгнат новосъздадената Българска Екзархия от свещеното Предание, от православната традиция.
Но Екзархът се оказва именно убеден традиционалист и противник на модерния тогава революционен дух. Той се оказва твърд в отстояването на Православието в Българската Църква, принципно отрича схизмата и всякакви опити да се вбие клин между българския народ и Православието.
Затова, когато отбелязваме годишнините от неговото раждане и от неговата кончина, нека още веднъж да изтъкнем тези му исторически заслуги и добродетели, сред които най-голямата е любовта - любовта към ближния, т. е. към българския народ, на когото той отдаде целия си живот, изпълнявайки завета на Христа: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели" (Йоан. 15:13).
Произнесено на 13. 06. 2010 г.
Храм „Св. Неделя", София