Един друг въпрос, който занимаваше Стареца, беше въпросът за календара. Страдаше поради разделението и се молеше. Съжаляваше за подразделенията на старокалендарците, които са откъснати като пръчки от Лозата и нямат общение с православните патриаршии и поместните автокефални Православни Църкви. Няколко такива енории в Атина и Солун по негово указание се обединиха с Църквата, запазвайки стария календар.
Казваше: „Добре би било да не съществува това календарно различие, но това не е въпрос на вярата”. На аргумента, че новият календар е направен от папа, отговаряше: „Новият календар е направен от папа, а старият – от езичник”, имайки предвид Юлий Цезар.
За да стане по-ясна позицията на Стареца по отношение на календара, по-долу се посочва едно свидетелство по темата.
Православен грък от години живеел със семейството си в Америка. Там обаче имал сериозен проблем. Самият той бил зилот (старокалендарец), докато жена му и децата му били по новия календар.
„Не можехме един празник да отпразнуваме заедно като семейство”, казвал. „Те празнуваха Рождество Христово, а аз – свети Спиридон. Аз – Рождество Христово, а те – свети Иоан Предтеча. И това беше най-малкото. Най-лошото беше да знаеш – както ни учеха, че новокалендарците са еретици и ще бъдат осъдени на вечни мъки. Малко нещо ли е постоянно да слушаш, че жена ти и децата ти са предали вярата си, последвали са папата, техните тайнства нямат благодат и други подобни. С часове обсъждахме с жена ми, но не постигнахме съгласие. В интерес на истината, нещо не ми харесваше и при старокалендарците. Особено когато идваха някои епископи и ни говореха. Не говореха с любов и състрадание за заблудените (за каквито ги считаха) новокалендарци. Но сякаш имаха някаква омраза и се радваха, когато казваха, че ще бъдат осъдени в ада. Бяха много фанатични! Когато беседата свършваше, чувствах в себе си някакъв смут. Губех своя мир. Но и през ум не ми минаваше да отстъпя от нашата традиция. Идеше ми да се пръсна. Сигурно щях да се поболея от притеснение.
При едно мое пътуване в Гърция споделих проблема си с моя братовчед Яни. Той ми спомена за някой си старец Паисий. Решихме да отидем до Света Гора, за да се срещна с него. Пристигнахме в „Панагуда”. С усмихнато лице Старецът ни прие, почерпи ни и ме сложи да седна до него. Съвсем се бях объркал. Чувствах от държанието му, че сякаш ме познаваше отдавна, като да знаеше всичко за мен.
− Как се справяш с автомобилите там, в Америка? – беше първият му въпрос.
Изгубих ума и дума. Забравих да спомена, че работата ми беше на автомобилните паркинги и, естествено, постоянно се занимавах с автомобили.
− Добре се справям – беше единственото, което можах да обеля, гледайки Стареца като побъркан.
− Колко църкви имате там, където живееш?
− Четири – отговорих и втора вълна от учудване ме връхлетя.
− По стария или по новия? – дойде третият гръм от ясно небе, който обаче вместо да задълбочи объркването ми, някак си ме накара да се отпусна, бих казал, „приземи ме” с помощта на дарбата на Стареца.
− Две по стария и две по новия – отговорих му.
− Ти в коя ходиш?
− Аз – в тази по стария, а жена ми – по новия.
− Виж. Ходи и ти там, където ходи жена ти – каза ми с категоричност и се готвеше да ми даде обяснения. Но за мен въпросът бе приключен. Нямах нужда от обяснения и доказателства. Нещо необяснимо се случи в мен; нещо божествено. Една тежест се смъкна от мен и бе изхвърлена някъде надалеч. Всички доказателства и всички заплахи и проклятия за новокалендарците, които от години слушах, се разсеяха като прах. Усещах Божията благодат, която действаше в мен посредством своя светия и ме изпълваше с един мир, който от години търсех. Състоянието, което изживявах, сигурно се е изразило и върху лицето ми...
Това, което си спомням, е, че вероятно това е накарало Стареца да спре за малко. Но след това продължи с някои разяснения. Може би за да ги кажа на други. Може би и за да ги употребя за себе си във време на изкушение, когато щеше да премине онова небесно състояние.
− И ние, разбира се, тук, на Света Гора, сме по стария календар. Но това е друго. Ние сме в единение с Църквата, с всички Патриаршии – и с тези, които са по новия, и с тези, които са по стария календар. Признаваме техните тайнства и те – нашите. Техните свещеници извършват съслужения с нашите. Докато тия, горките, са се откъснали. Повечето от тях са и благочестиви, и стриктни, и борбени, и с ревност по Бога. Само дето ревността им е безразсъдна, „не по разум”. Едни от простота, други от незнание, а трети от егоизъм са въвлечени в това. Счетоха тринайсетте дни за догматичен въпрос, а всички нас – за заблудени, и напуснаха Църквата. Нямат общение дори с Патриаршиите и Църквите, които са според стария календар, защото уж са се осквернили от общението си с новокалендарците. И не само това. И тия малкото старостилци, които останаха, се разбиха на не знам колко части. И постоянно се делят и едни други се анатемосват и се отлъчват и се разжалват. Да знаеш колко ме е боляло и колко съм се молил за това. Трябва да ги обичаме и да им състрадаваме, а не да ги осъждаме, и още повече да се молим за тях да ги просвети Бог и ако някога се случи някой от тях добронамерено да ни поиска помощ, да му кажем някоя дума.
Минаха повече от пет години от кончината на Стареца. Господин Х. дойде в „Панагуда” да му благодари, защото оттогава бе намерил духовното и семейното си спасение и със сълзи на очите разказа написаното по-горе.
Из „Животът на Стареца Паисий Светогорец” от иеромонах Исаак. Света Гора, Атон, 2006 г., стр. 515−518.