„Показали се като най-свещени клонки на честната София - Вяра, Надежда и Любов с благодат посрамиха елинската мъдрост, и като пострадаха, явиха се победоносици, увенчани с нетленен венец от Владиката на всички Христос.”
Братя и сестри, ние живеем във време, когато християнството не е подложено открито на гонения и всеки християнин може без страх, открито и свободно да изповяда вярата си в Спасителя. Но изкушенията, съблазните и заблужденията са станали много повече. Те връхлитат нас и нашите деца отвсякъде. Как да се противопоставим на тези съблазни и изкушения и как да предпазим от тях нашите деца, как да ги научим на духовна твърдост и мъдрост, как да им вдъхнем самоотвержена любов към Бога? Църковната история и житията на светиите ни посочват немалко примери. Днес пред нас се извисява величавият подвиг на живота и смъртта на светите мъченици София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов. Вяра, Надежда и Любов били възпитани от своята майка София в духа на основните християнски добродетели, чиито имена носели.
Църковната история отнася тяхната мъченическа кончина към 137 година. Това станало в Рим по време на управлението на император Адриан, време известно със своите гонения срещу Църквата Христова. Когато те били заловени от управителя на областта и изправени преди императора, той отначало дълго ги уговарял да се отрекат от Христа и да принесат жертва на езическите идоли. Но, след като се сблъскал с тяхната твърдост във вярата в разпнатия Спасител, той решил да подложи на мъчения пред очите на майката нейните дъщери. Най-голямата от тях - Вяра била на 12 години, Надежда на 10, а Любов на 8.
Майка им София се държала противно на здравия смисъл, обратно на обичайната човешка логика. Тя ги уговаряла да търпят всички мъчения и даже като че ли желала тяхната мъченическа смърт. И това не бил, както биха казали някои, религиозен фанатизъм. Не! Това била истинска мъдрост /а «София» в превод от гръцки означава «премъдрост»/, тази мъдрост, която се простира във вечността, а не се заключва в краткия миг на земния живот. Тази мъдрост, която сама не търси скърбите, но когато те са дошли, ги приема като воля Божия... Вяра, Надежда и Любов претърпели най-жестоки мъчения и накрая били обезглавени.
Нещастната майка взела телата на дъщерите си и ги погребала на висок хълм извън града. След три дни тя предала Богу дух край техния гроб. Такъв е печалният край на земния живот на мъчениците Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София. Но Църквата, година след година прославяйки тези светици, възпява техния подвиг и проси тяхното молитвено застъпничество. Истинска чудна изява на християнска нравствена сила представляват по себе си страданията, претърпяни от светите мъченици София и нейните малолетни дъщери:Вяра, Надежда и Любов.
От една страна поразява духовната зрялост на децата, които в такава ранна възраст вече дотолкова били твърди в своята вяра с тази сила, която действа в човешката немощ, че не се поколебали пред най-страшните мъчения, способни да сломят даже укрепнали, възмъжали хора. Не по-малко поразява, от друга страна и твърдостта на майката, не отстъпила пред изтезанията на своите деца даже до тяхната смърт. Кой може да измери степента на болката, раздираща сърцето на майката, пред страданията и смъртта на нейните деца?… Тя е неизмерима по никаква скала. Болката е отстъпила пред безпределната любов към Христа, на Когото тя е отдала сърцето си и Той го изпълнил със Своето присъствие и я укрепил с непоколебима твърдост.
В тази истинска любов към Бога е и обяснението за чудната висота и душевна сила, проявена от тези немощни същества, в чиито немощи могла да се прояви Божията сила, защото те възлюбили Христа с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си разум. София била не само по име, а и по дела християнка, тя била преизпълнена не с външно, показно благочестие, а с благочестие, изразяващо се в добри дела, с примера от които възпитала тя своите деца. Възраствайки при майка - истинска християнска, самите те станали истински християнки от най-ранна възраст.
Братя и сестри, за съжаление, мнозина от нас само по име са християни. Да, влезли сме в Църквата, но с какво се различаваме от тези, които са извън от църковната ограда, когато внасяме в Църквата своите грехове и пороци: гняв, осъждане, злоречие, охулване, завист, гордост, самопревъзнасяне... Как да възпитаме своите деца в основните християнски добродетели, когато самите ние не сме ги придобили?
Надеждата ни едва крета върху патериците на оскъдната ни вяра, а любовта – има ли я между нас? Тази любов, която благодушно понася всички неприятности, оскърбления и клевети, тази любов, която не завижда ни на дарованията, ни на външното благосъстояние, ни на успехите на другите. Тази любов, която не се превъзнася нито с думи, нито с дела, не търси нито похвали, нито награди за стореното от нея добро. Тази любов, която не се гордее, не се надува като балон, която не мисли за себе си, че е по-добра от другите. Тази любов, която не безчинства, не се гнуси от нищо, която прави всичко възможно, за да помогне. Тази любов, която не търси своето, а го отдава на другия. Тази любов, която не мисли зло, сама не прави нищо лошо и не подозира по отношение на себе си също нищо лошо. Тази любов, която не се радва, когато другите страдат от някакво нравствено зло, а се радва за преуспяващите в добродетелите. Тази любов, която всичко покрива с добри думи и отношения: и обидите, и огорченията, и греховете, и недостатъците на другите. Тази любов, която благодушно понася всички неприятности и всички трудности приема охотно. Тази любов, която никога не престава, остава постоянна и не отслабва.
Нека, като имаме пред духовния си взор подвига на св. мъченици София, Вяра, Надежда и Любов, да просим тяхното молитвено застъпничество пред Бога да ни просвети със Своята премъдрост, да ни утвърди във вярата, да ни подкрепи в надеждата, да ни помогне да се издигнем до висотата на любовта, която никога не отпада. Амин.