Името на първата българска поетеса-монахиня и учителка в Средните Родопи, е почти непознато. За нея е писано главно в регионалния печат в Смолянско. Родена е на 8 юли 1821 г. в с. Райково (дн. квартал на Смолян). За първи път новобългарското училище се открива през 1842 г., а учителка става Рада Казалийска. Тя е седмото, най-малкото дете в семейството на Вълчо Казалията и Кина Парапитска. Баща й се занимава с търговия на шаяци и гайтани. В дома им често гостува Димитър Минчев - Гайтанджията, от когото научават, че в Карлово и Калофер са открити първите новобългарски училища. Въодушевен от идеята и в с. Райково да бъде открито училище, Вълчо Казалията изпраща дъщеря си Рада да учи в училището на известния по това време Райно Попович, където в продължение на четири години се учи на българско четмо и писмо, след което баща й я изпраща да продължи учението си в Горния женски метох в Калофер, където преподава даскал Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев). През двете години на обучение там тя изучава и богослужебния ред. След време казва: „Ако не беше дошъл баща ми да ме забере, аз щях да приема монашеския чин и да остана там, в манастира.”
Когато се завръща в родното си село, вече е подготвена да поеме децата на селото, за да бъде първата учителка в Средните Родопи.
По-първите хора, като Даниел Костов, светогорския монах Григорий, свещеник Толкьовски, решават, че е дошло време и селото им да има училище. За осъществяване на тази благородна цел е повикан Вълчо Казалията с дъщеря си. Когато Рада влиза в стаята, целува ръка на духовниците и сяда смирена и в същото време притеснена. Предлагат й да започне работа от 1 септември 1852 г. Къщата на Насо Рупеца отваря вратите си, за да приеме първите деца - предвестници на настъпващите промени в Родопите. Същата година килийното училище, което е било открито през 1820 г., прекратява своята работа.
Заедно с училището за по-малките Рада Казалийска отваря и училище за възрастни в църквата „Св. Неделя”, в което обучава на богослужебен ред и славянско четене. По това време неин редовен ученик става и гръцкият даскал Бялко Арнаудов, по-късно нейн съпруг, който приема свещенически сан под името Пантелеймон. В летописа на Родопите той става един от ревностните защитници на българската духовност в този край на България. От брака си с него Рада Казалийска има шест деца.
В края на първата учебна година, на 7 юли 1843 г. (храмов празник на църквата „Св. Неделя”) Рада Казалийска организира и провежда тържество в двора на църквата. Присъстват чорбаджии, хора на селото, богомолци и гости, дошли от другите села, както, разбира се, и родителите. Тържеството се открива от Рада Казалийска, след което децата запяват. Гордостта на близките е неимоверна. След години същите тези ученици тръгват по махали и паланки из Средните Родопи, за да просвещават българското население. Рада учителства в продължение на десет години. Подготвила редица поколения свои достойни заместници, през 1852 г. се оттегля от учителската професия и заживява в Асеновград.
Тя е първата българска възрожденска поетеса-монахиня. Странно е, че и сега нейното име не занимава литературните историци, а поезията й е един вик за българщина, патриотизъм и национална гордост. И си струва да направят това. Написала е две стихотворения „На баща ми” (1852 г.) и „На майката и нейната реч”(1853 г.). Стихотворението „На баща ми” е написано в акростих с текст: „В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията”. Но още по-странно е, че досега няма училище или улица на нейно име. А една такава инициатива би подействала не само възпитателно, а и би засилила националната гордост на родопчаните. Защото Рада Казалийска е надскочила рамките на една обикновена преподавателка.
На 80 години Рада Казалийска заедно със сина си Христо (който също е учител в Асеновград, завършил Българската семинария в Цариград и висша педагогика в Белград, по-късно назначен за директор на Софийската мъжка гимназия), участва в подготовката на Илинденското въстание. Арестувана е чрез предателство и е откарана в Одринския затвор. Синът й успява да избяга от затвора. Свещеник Пантелеймон умира през 1902 г., а Рада Казалийска приема монашество под името Евдокия в храм „Св. Въведение Богородично” в Калоферския девически манастир, където на младини е учила. Макар и на преклонна възраст, осъществява своята мечта - да бъде монахиня. Когато вижда, че силите й вече я напускат, се прибира при близките си в Асеновград, където умира на 86 години на 14 декември 1907 г.
В книгата „Девическият манастир „Св. Въведение Богородично” и метосите в Калофер” монахиня Валентина Друмева споменава името на Рада Казалийска, като пише следното: „Умряла с псалтир в ръка, а показалецът й сочел следния стих: Ти ме водиш на златни пасбища и ме поиш на тихи води”.