Отец Любомир Ленков от драгоманското село Раяновци е на 99 години. Роден е в същото село на 5. ХII. 1905 г. След завършването на 3-годишния курс на свещеническото училище в Бачково е ръкоположен за свещеник и от 1929 до 2001 г. в продължение на 72 благословени години служи като свещеник.
(В текста запазваме автентичния изказ на отец Любомир)
Когато е едва 3-годишен, умира майка му. Баща му се жени повторно, но не след дълго и той умира. На 13 години остава пълен сирак.
„Аз майчина милувка не помня. Чичо ми и стринка ми ме отгледаха, откакто си отиде мама. Те ме изучиха и задомиха.”
Отец Любомир завършва гимназия в гр. Годеч с отличие и остава там писар в околийското управление, но голямото му желание е да учи за свещеник. Подава си документите през 1924 г., но не го приемат - 200 човека кандидатстват за 40 места. Следващата година опитва пак, този път с протекции.
„И сега ми е пред очите как чичо и стринка отидоха в Софийската митрополия. Сегашните й сгради още се строяха, та тя се намираше на ул. „Трапезица”. Оттам са пратили документите и след време получих писмо от Бачково, че ме допускат до приемните изпити. Изкарах изпитите, приеха ме и започнах учението.”
Завършва през 1927 г. и същата година се жени за Краля Цветкова от Алдомировци, за която отец Любомир казва: „Беше само с четвърто отделение образование, но дълбоко религиозна - цял живот съм се учил от нея. Живяхме много добър семеен живот. Роди ми две дъщери: Анка (1929 г.) и Василка (1934 г.).”
Поради липса на свободни енории в Софийска епархия о. Любомир е ръкоположен във Врачанска от тогавашния митрополит Климент. Ръкополага го с още трима свещеници на третия ден на Рождество. След няколко месеца стаж митрополит Климент го въдворява в определените му енории: Върбешница, Бошовиците и Хубавене.
„Дадоха ми селище (къща с дворно място), 10 декара земя и 2 декара градини, да си храним семейството. Изкарах там 5 благословени години, славен живот и уважение. Но свещеникът требва да е трезвен, аз през живота си не съм употребявал алкохол и тютюн.”
Когато се овакантява енорията във Василовци, се премества там. Въдворен е през 1934 г. и обгрижва селата Василовци, Цръклевци и Понор.
„Мене ми не беше по желанието, но чичо ми настояваше, понеже немаха деца, да съм по-близо до них. Той уредил да ме преместат. Беше необразован човек, но благ по характер, та където и да потропаше - вратите му се отваряха. Отпосле разбрах, че добре е направил, като ме е преместил. Във Врачанскио край почнаха страшни партизански борби. Много народ затриха и много свещеници беха избити.”
Големи попомразци добиха сила и власт и направиха погром по тоя край - допълни отецът.
До 9. IХ. живее в Цръклевци, местният фелдшер му отстъпва къщата си заедно с имота и стопанските сгради. При образуването на ТКЗС-то отчуждават всичко.
„Беше един юруш, страшна работа. Едни отракани младежи тръгнаха по къщите... мъка голема!”
Останал без дом, отец Любомир се вижда принуден да се върне в родното Раяновци. Там построява малка паянтова къща, в която се приютява със семейството си.
„Когато да прават ТКЗС-то и мене ме викаха на събранието да им говорим. А я им казах, че първото ТКЗС са направили св. апостоли. Всички внасяли имота си в общото, архидякон Стефан поставили да управлява това ТКЗС. Апостолите се събрали на I апостолски събор в Йерусалим и тогава докладват, че тия, които много работят - мизерно живеят, а тия, дето си клатят краката - доволстват охолно. Апостол Павел казва така: който работи - да яде, който не работи - да не яде; разрушават ТКЗС-то и връщат имотите на хората.”
Остават недоволни от изказването на отец Любомир и го изпращат в Богданов дол, до Перник, в трудово-възпитателен лагер.
„Малко на превъзпитание - усмихва се той - В мината, на 150 метра под земята съм работил. В 12 часа през нощта ни откараха, на 5 юни. Началникът на лагера ми нанесе такъв побой по главата, целият плувнах в кръв, а окото ми оттогава се увреди. Седем-осем свещеника бехме. Всички си измреха без време. Викаха ни на разпит с по двама души биячи. С нас беше и архиерейският наместник на Ихтиман поп Димитър Попов. Пуснаха го след неколко месеца, преди мене. Видехме се в София, но последни дни изживеваше. Млад умре от побоите в лагеро, на 25-6 години. Беше с висше образование, даровит, имаше богато перо, даваше статии в „Църковен вестник”.
Отец Любомир помълча замислен, а после каза:
„Преживел съм всички възходи и падения на българския народ от 1912 г. до сега. А във Василовци работата ми потръгна добре. Аз съм си местен човек, а в тия села всички сме родово свързани. Пък и никога не е било да ме потърси човек и да не се отзовем веднага.”
Веднъж повикали отец Любомир на партизанска сватба. Син на съселянка искал да се венчае, а не смеел да слезе в селото. Верен на дълга си, отецът отишъл въпреки риска да си навлече неприятности с властта. Венчал младите, не можал да откаже и на увещанията им да остане на веселбата. Когато си тръгнал, вече се свечерявало. Предложили му да го придружи някой до селото, но той отказал. Тогава му дали пушка с дисаги куршуми и го изпратили.
„Тежеше онова ми ти желязо. Па аз яздим, пукам, яздим, пукам... Изпуках сичките куршуми, докато се прибрах. Тогава партизаните ги гонеха. Ама аз никого не съм мразил за убежденията му. Аз си знам, че щом Бог е допущил една власт - требва да я има, кой съм аз, та да Му преценям делата!
Ние тримата свещеници от тоя край - от Василовци, Дръмша и Бучин - много се уважавахме. Никога не сме се карали. Енории не сме делили, кой как го повикат - отива. Събирахме се на Раниславци. И тримата не пиехме, ама така, да се видим, да си поговорим по братски. Много си живеехме по другарски и си помагахме. Поп Борис беше завършил семинария, но голям мерак имаше да учи в академията. Помоли ме да му поема енорията, докато следва. Събота и неделя служи той, през седмицата аз му гледам енорията. Като дойде 9. IХ, правят събрание в Митрополията и питат: „Има ли гонения срещу Църквата в Русия?” Всички мълчат, а поп Борис става и казва: „Има гонение в СССР, аз съм чел и съм разпространявал брошура от дядо Кирил Пловдивски, дядо Софроний Великотърновски и Йосиф Варненски.”
Беше много смел в своите изказвания. След време му викам: „Поп Борисе, ти си човек с висше образование, подай заявление за някоя Софийска енория.” И той ме послуша. Отишъл в Софийската митрополия при патриарх Кирил. Чакал, чакал - не го приема. Накрая архим. Горазд го завел при патриарха, а той от вратата започнал да му се кара: „Ти знаеш ли, че заради твоите изказвания ни викаха в ДС на разпит?”
Тогава в Държавна сигурност беха затворили едни от Цръклевци, та те ми разправяха как комунистите измъчвали владиците в ДС, как ги унижавали заради тея брошури. Дедо Стефан се застъпил за тех, та ги пуснали. Той беше близък с академик Тодор Павлов (регент на малолетния цар Симеон). Хора учени, уважават се един друг - нищо, че единият владика, а другият атеист. Дедо Стефан много народ спаси от смърт. А после го свалиха от екзархийския престол и го пратиха в с. Баня, Карловско, на заточение, там изкара до 1957-ма година и почина.”
В Цръклевци църквата е посветена на св. Петка. Когато я поема отец Любомир, тя е без подова настилка, без съсъди, само с един клирос и едно шкафче. Ремонтира я и я благоукрасява с много любов. Отец Любомир разказва, че в нея идвали хора от всички краища на страната. През Страстната седмица храмът не можел да побере многобройния народ, хората се трупали и отвън.
„След 9-и септември всичко ограбиха, голи стени оставиха. И потирите за метал изнесоха. Богослужебните книги хвърлили по трънаците, а овчари ги събрали, па ги оставили на прозорчето на олтара. Прибрах ги при мене. Тая църква я откриват две бабички, едната от Мало Малово, другата от Цръклевци. Насън им се явило. Казват къде да се копае, ама селяните не щат. Захванали се сами да копаят. Изкопали около метър и открили икони. Тогава цело село се стекло да копае. Сегашната църква е построена през 1927 г. по старите основи. По мое време са идвали хора чак от Каварна, Радомирско, Видин. Идваха с болни при света Петка. Веднъж родители доведоха момченце на около 6 години. Беше парализирано и го донесоха в църквата на ръце. Сложиха детето пред иконата на св. Петка. Прочетох му молитвите на св. Василий, после служих литургия. След литургията го изкъпаха навън на чешмата и пак го внесоха в храма за молитва. Тръгнаха си, па по-надолу спряха да похапнат. А детето, като скочи - тича, тича, върне се при тех, пак тича, пак се върне - не може да се спре. След два дена пратиха по рейса курбан на св. Петка от благодарност.
Отпосле не съм имал проблеми с властта.
Уважаваха ме и не ми пречеха, въпреки че беха против християнството. Като хора се уважавахме. Та с партийния се спогодихме. Много ме гонеше, ама един ден му викам: я да се разберем като хора, какво имаме един против друг. А той ми казва: „Немам нищо против тебе, ти си добър човек, ама си поп.” „И аз - казвам му - немам нищо против тебе. Ти не си лош човек, ама си комунист.” Па си стиснахме ръцете. После ме не закачаше.”
Още много спомени ни разказа отец Любомир. Все се притеснявах, че ще го преуморим с гостуването си.
„Не тежи ми - успокояваше ме той, - с дни мога да ти разправям и нема да ми се свършат приказките. Много история ми е в главата.”
На тръгване го попитахме дали не му е омръзнал животът.
„Животът е Божи дар. Веднъж се дава и е добро нещо, но вече съм поуморен. Пък и съм в тежест на дъщерите си. Не знам какво съм съгрешил - усмихна се той, - пред Бога ли, пред хората ли, та не иска да си ме прибере при Себе Си.”