На 26 февруари (13 февруари ст. ст.) отбелязваме паметта на архиепископ Серафим Соболев – владика Серафим, както с обич го наричат стотици българи и руснаци, които с молитва прибягват към неговото небесно застъпничество и получават помощ и утеха от Бога. По този повод ви предлагаме интервю с Андрей Кострюков - старши научен сътрудник към Отдела по най-нова история на РПЦ, кандидат на богословските и на историческите науки* и автор на изследване на живота и личността на архиеп. Серафим, което в края на 2011 г. бе издадено под заглавие „Жизнеописание на архиепископ Серафим (Соболев)" от Подворието на Московския и на цяла Русия патриарх в София съвместно със Синодално издателство на БПЦ във връзка с 130-годишнината от рождението на архиеп. Серафим (Соболев). С доц. Андрей Кострюков разговаря Александра Карамихалева, главен редактор на „Църковен вестник" и редактор „Новини" към Официалния сайт на БПЦ-Българска патриаршия:
- Андрей Александрович, разкажете за нашите читатели кога открихте за себе си архиепископ Серафим Соболев и как се зароди идеята за написването на книгата посветена на него?
- За архиеп. Серафим разбрах в началото на 90-те години, когато прочетох записките на духовния му ученик архим. Пантелеймон (Старицки) - много интересни записки, които разкриват владиката Серафим като свят подвижник. В мен се породи жив интерес към тази изключителна личност и започнах постепенно да събирам материали за него. В средата на 2006 г. се повдигна въпросът за канонизацията на архиеп. Серафим от Московската патриаршия и справката за владика Серафим възложиха на мен. В този момент аз работех в ОВЦС (Отдела за външно-църковни отношения при Московската патриаршия) и консултирах комисията по преговорите между Московската патриаршия и Руската задгранична църква.
Имах възможност да се запозная с архива на ОВЦС, продължих търсенията си в Държавния архив на РФ и постепенно си изградих пълна картина за живота на архиепископ Серафим. Започнах да пиша статии за него. Първата, която публикувах беше „Преодолелият разделението" - за пребиваването на владика Серафим в Руската задгранична църква и неговото преминаване към Московската патриаршия след Втората световна война. Намерих интересни документи в архива на Руската духовна мисия в Йерусалим, където се пазеха писма на архиепископ Серафим до началника на Руската духовна мисия в Светите земи. След това игумен Исидор, тогава възглавяващ Подворието в София, ме покани в България, където открих още документи и свидетелства за владика Серафим. Постепенно събрах достатъчно материали за написването на книга за живота на архиеп. Серафим, а едно от условията за канонизация на комисията беше съставянето на жизнеописание.
Записките на архим. Пантелеймон са изключително интересни и важни, но те не засягат някои от периодите от живота на архиеп. Серафим.
- Например?
- Например при какви обстоятелства той е получил своята архиерейска хиротония, неговата позиция по време на Втората световна война, неговата дейност в лоното на Московската патриаршия след преминаването му в нейния диоцез... Всичко това трябваше да се изясни и на мен действително ми се удаде да намеря сведения и да попълня липсващите парчета в картината на неговото жизнеописание.
- Макар че почти цялото архиерейско служение на архиепископ Серафим преминава в България, обстоятелствата около хиротонията му действително са слабо познати у нас. Бихте ли разказал за този епизод от неговия живот?
- За архиерей архим. Серафим е ръкоположен в доброволческата армия, т. нар. Бяла армия, която през 1919-1920 г. воювала против комунистическия режим. По това време се намирал на територия под неин контрол и местните архиереи, които имали свое висше църковно управление признавано от патриарх Тихон, взели решение за неговата хиротония. В нея взимат участие такива подвижници на благочестието като духовника на царското семейство архим. Теофан (Бистров)**, вече прославления Димитрий (Абашидзе), архиеп. Кримски, умрял през 1942 г. в Киев и погребан в Киевопечорската лавра, Антоний (Храповицки), възглавил по-късно РЗЦ.
Скоро след хиротонията си, през ноември 1920 г., владика Серафим напуснал Русия и неговият живот по-нататък бил свързан с България, която той много обичал и считал за втора родина. В Русия се връща само за междуправославното съвещание в Москва през 1948 г.
- А как тази негова хиротония, предвид обстоятелствата, при които я е получил, се е отразила на отношенията му с комунистическата власт в Русия? Изпитвал ли е владиката Серафим утеснения от страна на комунистическата власт по време на пребиваването си в България?
- За богоборческата власт в Русия всеки свещеник бил считан за враг. Знаем, че свещениците в Русия са имали готовност за добри взаимоотношения с комунистическата власт, опитвали са се да й оказват съдействие в грижата за гладуващите, страдащите и те биха приели тази власт със смирение, ако тя не се стремеше всячески да унищожи и духовенството, и понятието за Бога. Така че, ако владика Серафим беше останал в Русия, щеше да загине. В края на Втората световна война на катедрите са били останали само 4-ма архиереи при 200 преди революцията през 1917 г. Останалите били убити, десетки били в лагери, неколцина преминали в обновленческия разкол, а съдбата на владика Серафим била друга. Той заминал по примера на много от древните светители, които във време на гонения напускали катедрата си, като св. Атанасий Велики, Григорий Чудотворец, Киприан Картагенски...
Но макар владика Серафим да нямал свое паство в Крим, тъй като бил викарен епископ в Полтавска епархия, силно се колебаел дали да отпътува. Такова благословение му дал светителят Димитрий (Абашидзе), архиепископ Таврически или Кримски. След молебен пред иконата на Божията майка владика Серафим изтеглил жребий, който му указал да напусне Русия.
Владика Серафим никога не прехвърлил своето негативно отношение към богоборческата власт в Русия към Руската православна църква - МП. Още преди войната той водел кореспонденция с архиереи от Московската патриаршия, изпращал свои книги в подарък на митрополит Сергий Страгородски и за него било съвсем естествено рано или късно да се присъедини към Църквата в Отечеството. Когато Червената армия настъпила в България, той не оставил своето паство, а заедно с него се присъединил към Московската патриаршия, още повече, че в средата на 40-те години гоненията срещу Църквата били временно преустановени.
- Преустановили се в Русия, но тук, в България тъкмо започвали.
- Да, така е. Впрочем и в Русия след 1947 г. гоненията отново се възобновили. Храмовете и манастирите, които били открити през времето на немската окупация, започнали масово да се закриват, както и тези в Западните покрайнини - в Украйна и Беларусия, след влизането им в състава на СССР през 1939-1940 г. Това подновено гонение засегнало и свещениците и архиереите зад граница, както и владика Серафим. Държавата била силно недоволна от активната църковна дейност на владика Серафим, от намерението му да открие манастир в София. Патриарх Алексий І благословил това начинание, българските власти също се отнесли благосклонно, но в Москва били силно недоволни. Въпреки това владика Серафим осъществил намерението си.
Важен момент в отношенията му с Москва е противопоставянето му срещу обновленческия разкол в България. Когато група свещеници в края на 40-те години се опитала да въведе новаторски промени в църковния живот и в богослужението, владика Серафим се противопоставил на това и неговата твърда и ясна позиция помогнала на българските архиереи да преодолеят този смут.
Тук, в България, той не е изпитал особен натиск от страна на властта. Комунистическото ръководство в Москва категорично поддържало обновленците и в края на 1949 г. подготвили в Съвета по делата на РПЦ документи за отзоваването на владика Серафим от България. При подобни случаи някои задгранични архиереи били изпращани на заточение, като митрополит Нестор Анисимов, след идването на комунистите на власт в Китай, други били изпращани принудително на покой в някой манастир. Какво очаквало владика Серафим в Русия, ние не знаем, но Господ отсъдил друго и през февруари 1950 г. отзовал владика Серафим при Себе Си.
Така че, отношението на богоборческата власт в Русия към владика Серафим съвсем определено било отрицателно.
- Какво научихте при своите проучвания за духовния образ на архиеп. Серафим? Известно е, че той от най-ранна възраст е имал влечение към духовния живот и към монашеството. Кои са хората, които са повлияли на неговото духовно израстване?
- Още докато се намирал в Русия, владика Серафим е бил привлечен и е търсел общение с подвижниците на благочестието по онова време. Един от неговите духовници бил преподобният старец Варнава Гетсимански.
- За Гетсиманския скит в близост до Троице-Сергиевата лавра ли става въпрос?
- Точно така. Старецът Варнава се подвизавал там, бил известен със своето благочестие и прозорливост и много хора идвали при него за съвет, за молитва. Този старец станал един от духовните наставници на бъдещия владика Серафим. След кончината на преп. Варнава, Николай Соболев - бъдещият владика Серафим - бил постриган в монашество в Санкт Петербург от владика Сергий (Тихомиров)***. Още като студент владика Серафим посещавал и отец Йоан Кронщадски, праведният Йоан нееднократно го благославял и разговарял с него. Когато владика Серафим приел монашество и бил ръкоположен за йеродякон, йеромонах и по-късно станал архимандрит, живял известно време в Калуга, а недалеч от Калуга се намира забележителният Оптински манастир, прочут с древния си монашески устав, суровия си монашески живот и с неговите старци известни по цяла Русия - преп. Мойсей, преп. Варсануфий, преп. Анатолий... Той често ходел там и монасите без съмнение са му оказали много силно влияние със своя пример и духовни напътствия. Така че през първата половина от своя живот той имал силно и дълбоко общение с тези преподобни старци, с които имал много топли сърдечни отношения. Познавал се и със светителя Тихон, патриарх Московски, пътувал при него и именно от него получил първото благословение за архиерейска хиротония, която заради Гражданската война не се състояла. Ето това са хората, които са повлияли духовно на владика Серафим, на неговото духовно израстване и на духовния му път.
- А успял ли е да съхрани тази духовна традиция и да я предаде на своите духовни чеда?
- Мисля, че да. Негови чеда са архим. Панталеймон, архим. Серафим (Алексиев), прот. Всеволод (Шпиллер), Левкийски еп. Партений, както и много не така известни хора, които възрастват във вярата и благочестието под неговото духовно ръководство.
Когато комунистическото правителство на България установило дипломатически отношения с правителството на СССР, Съветският съюз поискал сградите на църквата „Св. Николай" и всички сгради на Руската православна църква в България да бъдат предадени на Съветския съюз. Владика Серафим се възпротивил и се стигнало до компромисното решение - тези сгради били предадени на Българската православна църква. В замяна Руската църковна община в София получила храма „Св. Николай Мирликийски" на ул. „Калоян", а вместо Ямболския манастир - Кокалянския манастир. Владика Серафим се стараел руските монаси, населници на манастира, да пазят древното благочестие и строго монашество. А когато българските архиереи отправили молба към владика Серафим в този манастир да се подвизават и българи, които да се учат на истинско монашество и да станат приемници на тази традиция, той, разбира се, се съгласил. Същата тази традиция, пренесена от него от Оптинската пустиня, била възприета и от монахините в Покровския манастир в Княжево, които също се явяват духовни чеда на владика Серафим. Тези момичета го познавали от детските си години и под негово влияние мечтаели за монашество, да се посветят и да живеят само за Бога. Така че много може да се говори за неговото духовно влияние.
- В началото на разговора ни казахте, че комисията по канонизация при Московската патриаршия Ви е възложила да изготвите нужната справка за канонизацията на архиеп. Серафим. Смятате ли, че са налице достатъчно основания за неговото прославление и че тази канонизация ще се състои?
- Мисля, че препятствия за канонизацията на владика Серафим сега няма. Изследвах внимателно и безпристрастно всички въпроси, касаещи личността му и съм на мнение, че той винаги се е старал да се държи встрани от политиката. Разбира се, той е бил антикомунист, доколкото тази власт е богоборческа и антицърковна, но се е смирил пред нея, за да съхрани паството си.
Животът му преминава при съвсем не прости условия. Той е претърпял и хитлеристкото управление и комунистическото и съумял да не се обвърже както с хитлеристкия режим, така и с режима на Джугашвили. Когато владика Серафим се оказал под комунистическа власт, той така и не се съгласил на сътрудничество с нея. В последно време бяха направени такива проучвания в архивите на ФСБ (Федерална служба по безопасност) и бе установено, че сътрудничество на владика Серафим с комунистическата власт не е имало и той е съумял да остане встрани от това. Той е бил към Московската патриаршия, признавал е Съветската държава, но не е допускал тази държава да се намесва в църковния живот.
Но истинско свидетелство за светостта му са неговите произведения с духовен характер, които са дълбоко православни и проникнати от боговдъхновена мъдрост: неговите писания против модернизма, произведенията му против ненормалното сближаване с неправславни и др. Той винаги е бил за диалог с инославни, общувал е и дори е бил убеден в необходимостта от създаване на единен християнски фронт срещу безбожието. През 1948 г. на всеправославното съвещание той слага подписа си под заключителните документи редом с представители на арменската общност. Нямал нищо против общуването с инославни, разбирал, че някакви отблясъци от истината има в техните учения и вярвания, но при все това утвърждавал, че Истината е само в Православието, че може да се води диалог, но не и да се правят компромиси със светото Православие.
Ние знаем, че в името на единството Църквата винаги е била готова да направи някои компромиси в областта на обредите, но не и с догматическите истини. Малко известен е един доклад на владика Серафим за англиканската йерархия, от който става ясно, че той е готов на диалог, готов е да се съгласи с някои обредови различия, стига англиканите да се завърнат към Православната вероизповед и към Православието. Това така и не става. Англиканите не са били готови за такава стъпка и впоследствие още повече се отдалечили от Истината.
И не на последно място, белег за светостта на владика Серафим, за неговото дръзновение пред Бога са многобройните засвидетелствани чудеса, станали по неговото молитвено застъпничество и всенародното признание на чудотворството му. Мнозина българи ще потвърдят, че неговата благодатна помощ е много бърза, а това е от голямо значение за прославлението му.
- Вие вече няколко години се занимавате и изучавате живота на архиеп. Серафим и ми се струва, че вече доста добре познавате не само отделни факти от неговия живот, но и личността му. Затова ще Ви попитам, ако архиеп. Серафим беше жив днес и беше сред нас, кои са нещата, с които нямаше да се съгласи?
- Аз с увереност мога да кажа, че владика Серафим никога нямаше да позволи разделение в Църквата заради календарния стил и нямаше да се съгласи с това разделение. Убеден съм, че ако владика Серафим беше жив днес, щеше активно да работи за обединението на българите, които са привърженици на стария стил и тези, които служат по новия, защото единството на Църквата щеше да бъде по-важно за него от календара.
Що се отнася до икуменическия диалог, той и днес вероятно би общувал с инославни, но без екзалтирано побратимяване и компромиси по отношение на нашата Православна вяра.
Не би се съгласил, разбира се, и с бездуховността, която цари днес. Още през 1915 г., по времето на Първата световна война, когато народът е бил по-църковен, отколкото сега, владика Серафим пламенно е изобличавал бездуховността. Възмущавал се е, че вместо да се молят за мир, за скорошно прекратяване на войната, хората се разхождат в парка, ходят на театър, веселят се... Днес времената са много по-тежки в духовно отношение и отстъплението от вярата е несравнимо по-голямо и страшно, а християнските ценности преминават на заден план или съвсем се пренебрегват. С това владика Серафим категорично не би се примирил.
-----------------------
* Андрей Александрович Кострюков е роден през 1973 г. Завършва Московската духовна академия и Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет. През 2003 г. защитава дисертация на тема „Дейността на руското военно духовенство в годините на Руско-японската и Първата световна война", а през 2007 г. защитава дисертация на тема „Руската задгранична църква и Патриарх Тихон (1920 - 1925 г.)". Понастоящем е старши научен сътрудник в Научно-изследователския отдел по най-нова история на РПЦ и доцент към катедрата по история на РПЦ при Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет. Автор на много монографии и научни статии, касаещи най-новата история на РПЦ.
** Преподавател и ректор в Петербургската академия по време на студентските години на архиеп. Серафим. По-късно емигрирал във Франция, където и умира.
*** Впоследствие той възглавява Руските енории в Япония и в годините на Втората световна война пострадал от японците, бил в затвора и малко след освобождаването си починал.