От всички видове изкуства музиката е най-дълбоко свързана с религията както по същността си, така и по своето име, произхода и практическото си приложение в богослужението на всички религии в историята.
Религията е устременост, копнеж, носталгия на човешкото същество по Бога. Това е така, защото човекът не само е създаден от Бога, но е създаден и к а т о Бога, сиреч с образ Божий в себе си, за Бога: да му бъде добре и да се успокоява само когато е при Бога.
В различно време религиозните люде почти еднакво са изразявали тази ядка на религията - устремеността към Бога: "Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе" (Пс.41:2-3). Много векове по-късно Блажени Августин пише в своите "Изповеди": "Ти създаде сърцето ни за Себе Си, Боже, и затова не може да се успокои, докле не Те намери"* ("Изповеди" стр.1) А още по-късно Рабиндранат Тагор реди нови химни - псалми на Бога в своите "Гитанджали" и ги завършва с признанието: "Както ято жерави (през планини, морета и пустини) се устремява към своята Родина, тъй и човешката душа вечно търси Тебе, Боже!"
Човекът е раздвоено, разпънато, пленено същество. Той е с божествен произход, с божествен образ и божествено предназначение, като е бил поставен в райските красоти и блага не само да ги притежава, да им се наслаждава и да им бъде господар, но и сам да ги разкрасява, тъй като е последното, най-високо и най-красиво творение на Бога* (Ян Амос Коменски: "Велика дидактика", София, 1957г. стр. 38.), и е бил способен да обработва, сиреч да облагородява рая (Битие, 2:15). Но поради съгрешаването си, той - блудният Божи син напуснал Отческия дом, отдалечил се, пропилял благата, лишил се от рая и забродил безприютен и гол, гладен и изпонаранен по мировите пътища, за да изкарва с кървав пот коравия си залък, да преглъща горчиво-солени сълзи и да пролива през хилядолетията кръвта си в междуособици и братоубийствени войни.
Но колкото по-големи са паденията и страданията му, противоречията, пропастите и дисхармониите му, колкото по-печално и кърваво е битието му в греха, толкова повече той си спомня за Бащиния дом, за Божествената родина, за Отчеството - за красотата, хармонията и мира, всред които е бил поставен и за които е бил предназначен. И тогава го обхваща тревога и мъка, обхваща го непреодолим копнеж и наранената му душа боледува за Отческия дом, докато не стане, отиде , падне на колене за да изплаче: "Приеми ме като един от последните Ти наемници, Боже, че не съм достоен аз, разблудния, да се наричам повече Твой син, но нека бъда само при Тебе, че жадува душата ми за Тебе, неспокойно е сърцето ми без Тебе, като жерави към родина се стреми съществото ми към Тебе".
Такъв е християнският възглед за човешката богоустременост и жажда, в отговор на която е дошла божествената милост и изкупителната жертва на Единородния Син Божи (Иоан 1:12; 1Иоан 3:1; Римл. 8:32).
Според Платон и според най-дълбоките философи след него, всички духовни стремежи на човека фактически са религиозни, защото са стремежи към съвършенството, а то ще рече - към Бога. Науката е стремеж към истина, но Бог е последната съвършена истина. Моралът е стремеж към доброто, но Бог е последното, абсолютно добро. Изкуството е стремеж към красотата, но Бог е последната, вечна красота. Така че всеки стремеж към един или друг идеал е стремеж към Бога. Затова в наше време големият германски философ Рудолф Ойкен основателно говори за два вида религия: характеристична - в тесен, същински смисъл, като една от проявите на културата; и универсална - включваща цялата човешка култура.
Но ако това важи за всички видове изкуства, особено е вярно за музикалното като най-духовното и възвишено изкуство, което най-бързо и леко въвежда душата ни в блажените чертози на идеалното.