Вярвам. Най-силната и непонятна дума. Да вярваш – какво всъщност значи това? Нима може да се даде едно единствено обяснение на дума, която всеки разбира по свой начин?
Вярата – това за всеки е собствен и индивидуален микрокосмос, микросвят, в който съществуваме само ние и нашата душа. Всеки има правото да я интерпретира по собствен начин. Някои я отричат, други я обожествяват и превръщат в култ, трети сигурно изобщо не са се замисляли по този въпрос, но независимо от заетото становище всеки от нас има в себе си минимална частичка от вярата.. в трудни моменти се обръща към Бог, молим се за милост, за благоденствие.. и с молитвите си сякаш запалваме свещ, озаряваща тъмнината..
Но колко от нас се молят без причина – просто за да благодарят на Господ, за това че сме живи, че ни има, че сме тук, че имаме дом и семейство. Колко често отправяме благодарност към Господ за всеки подарен миг на този свят? Защо в днешно време ролята на църквата е толкова умаловажена, защо се приема за отживелица нещо, което е крепяло духа и съзнанието ни векове наред? Именно вярата в Бог, в доброто и в избавлението ни е съхранило като нация по време на петвековното робство. И не само нас. Вярата е крепител на душите, на сакралното и непреходното.
Вярата е светлина и светлината е вяра. Когато вярваме и се надяваме, ние сме по-добри. Когато помагаме на ближния си и вършим добри дела, когато сме благосклонни и честни към себе си и другите, душите ни биват окрилени. Когато доброто е вътре в нас, никой не може да ни го отнеме.
В днешно време живеем в свят, в който материалните придобивки са станали по-важни и ценени от духовното. Бързаме да живеем, все тичаме на някъде със затаен дъх… времето минава и един ден се сещаме за всичко, което сме пропуснали, но вече е късно. Като пътници, тичащи след отминаващия влак се мъчим да догоним отлетелите надежди и мечти…
И макар Бог да е отредил на всекиго собствената му съдба, това как ще изживеем живота си е изцяло наша отговорност. Решението дали ще бъдем добри и благосклонни или просто ще оцеляваме, мачкайки всички по пътя си, е само наше. Нека не забравяме старата поговорка, че „Господ забавя, но не забравя”. Рано или късно добрините ни биват възнаградени. Стига само да повярваме в това. Вярата е тази, която ни сближва с Бога. Тя е малката светлинка в безкрайния тунел от трудности, болка и страдание. Вярваме ли в доброто, то ще ни застигне само. Бог обича своите чеда и винаги е справедлив с тях. Понякога той ни оставя да грешим, за да можем сами да вземем поука от действията си. Понякога стигаме твърде далеч в исканията си, прекрачваме всякакви граници на морал и достойнство, но винаги идва момент, в който се опомняме.
Никога не е късно да започнем отначало. Никога не е късно да бъдем по-добри и по-човечни един към друг. Нима не са най-важни миговете, в които сме се чувствали щастливи и свободни да творим добро? Когато сърцето ни е изпълнено с любов и доброта, и най-големият крах не може да ни сломи. Колкото силни и болезнени да са ударите на живота, трябва да намерим сили да се изправим и да продължим. В най-трудните ни моменти вярата е тази малка светлинка, която огрява пътя ни. Понякога спираме на средата на своя път – защото сме уморени, защото не можем повече, защото ни мързи… тогава Господ се намесва. Той ни кара да продължаваме напред, да изпълним мисията, с която ни е пратил тук.
Той ни вдъхва онази сила, която ни тласка напред. Той ни връща отново надеждата. Надеждата, която е единствения ни крепител.
Няма нищо по-ценно от чувството на удовлетворение, когато постигнеш някоя своя цел – като знаеш колко много усилия си вложил в дадено нещо, колко си вярвал, че то ще се случи. Да видиш плодовете от собствената си реколта е безценно. Да знаеш, че си го постигнал сам, че не си се отказал, че си вярвал до последно.. вярвал си и си успял.