„Вие сте светлината на света.” (Мат. 5: 14)
Винаги ме е впечатлявал този евангелски стих – „светлината на света”. Може би заради великото призвание, което Бог ни е отредил, или заради отдалечеността ми от този идеал? Но кои са тези „вие”, коя е тази „светлина” и кой е светът, който се нуждае от светлина? Аз ли съм тези „вие” и мога ли да нося Светлината, когато мракът вътре в мен не дава тя да разпростре светлоносните си лъчи – и то не просто за да победи тъмата в мене самия, но за да достигнат тия лъчи още по-далеч – отвъд моята тленност, озарявайки и света наоколо.
Мъчно е за падналия Адам да се изправи сам, трудно може да си върне загубеното райско блаженство, защото човек трудно въстава против себе си и мъчно се устремява към Бога. Как тогава този Адам може да свети в света и светлината му да бъде не човешка, а такава, чрез която „тъй да светне пред човеците”, че „да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5: 16). Тук, струва ми се, се изправяме пред една от най-трудните задачи на човека – да бъде пример за другите: въпреки себе си, във Бога и заради Бога. Защо казвам „въпреки себе си”? Защото има ли нещо по-трудно от ежемислената борба за запазването на Светия Дух вътре в нас – въпреки склонността ни към грях. Но примери има много – така, както и светлини има много (едните служещи за съблазън, а другите – за укрепване във вярата). Но истинската светлина е една, както и Бог е един. Няма дарба, която да служи за добро и която да не е от Бога: защото „всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините” (Иак. 1: 17). Отецът на светлините разпръсква истинската светлина и само тя свети и озарява света, а всеки човешки лъч, ако е във и заради Господа, е част от тази светлина и всички хора са едно в Христа.
Трудно е да „светим”, защото това е отговорност – преди всичко пред Бога. Човекът поради своето недостойнство не може сам да бъде светлина, а може само да бъде като огледало, в което Господ по Своята милост да пожелае да се огледа, и то само ако целият човек е чист – не само на повърхността, а извътре. Тогава Бог чрез човеците открива Себе Си на онези, които не са го познали, и те проглеждат и виждат и се обличат в светлина. Защото светлината не може да се скрие, когато Божията воля е тя да бъде явна. Трудно е за човека в Христа да устои на Любовта, да устои на Бога и на Неговия повик към святост. Както восъкът не може да остане непроменен от слънчевата светлина и се топи, така и човешкото сърце се разтапя, когато Бог му се открие, защото „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина” (1 Иоан 1: 5).
Безкрайно множество са угодниците Божии, които без дори да са желали човешка слава, са приели в себе си Трислънчевия Бог и въпреки своята воля са станали „светлината на света”, която милва и утешава, но която и изобличава Адам в неговата греховност.
Много пъти Христос ни говори за светостта, за това, че трябва да „светнат” добрите ни дела – неща, все присъщи на неугасимата Светлина. Светостта е живот в Светлината и смърт за мрака, но няма две истини – няма светлина там, където е мракът, и обратно. Колко малко е нужно на нас, хората – един едва зрим лъч, който да освети тъмнината на душите ни, за да осъзнаем и да повярваме, че ходим в мрака, та така да се отвърнем от служението на дявола и да възненавидим тъмнината. И в този миг мракът изчезва, защото той е нетраен, той е страхлив и бяга, когато предчувства своето поражение. Мракът знае, че по своята същност той е смърт, а смъртта вече няма власт, когато човекът умира за греховете си и се ражда в Христа, смъртта е преходът от земния към вечния живот.
И пак звучи Господният призив: „Вие сте светлината на света”. Да светим, иска Бог, а не да бъдем нехайни. Христос очаква нашите светилници да са запалени и те да огряват света. С други думи: Бог иска от нас да бъдем апостоли, да бъдем сеячи на Словото на Живота, Той иска да бъдем Христови и да Го познаваме. А апостолство без Христа няма – както няма и стадо без пастир. Така и ние не можем да светим, ако Христос не допълва светилниците ни с „елей на радост”. И тогава никой не ще може да угаси в нас искрата, която запалва света за живот.
Често си мислим, че имаме любов, че имаме мир, че сме достигнали светостта, че сме нещо... И толкова рядко се вглеждаме в себе си и съзираме, че всъщност ние не сме нищо, ако Бог не ни извая такива, каквито Той иска да ни види. И ако Бог не ни изпрати дара на любовта, на мира, на дълготърпението, на кротостта, ако не ни научи що е живот, ние умираме в смъртта и сами приемаме вечното осъждане. Защото „щом любов нямам, нищо не съм” (1 Кор. 13: 2). И не ние светим, а любовта, дарувана ни от Господа; не ние даваме мир на ближния, а Утешителят, Духът на истината; не ние сме дълготърпеливи, а самият Бог, Който въпреки нашето окаянство ни е помилвал... Бог свети в нас и Божия е светлината, която виждат човеците в образите на подвижниците – както старото огледало не ражда само играещите отблясъци на изгряващото слънце, така и Христовите не могат да светят, ако нямат Христа в себе си. Защото Бог е началото и краят, Първият и Последният, а мракът е някъде отвъд... отвъд Живота!
Пловдив, 29 август, Отсичане главата на св. Иоан Предтеча и Кръстител – денят, в който мракът възненавиди светлината, но тя „в мрака свети, и мракът я не обзе”...