Скъпи младежи и девойки,
В зората на нашето Възраждане 15-годишната девица Елена Мутева показва на прочутия проф. Виктор Григорович, че българският и сръбският език не могат да се слеят в един език. Той пише в дневника си с големи букви "СРЕЩА с първата българка...тя ме възнагради за всички неудоволствия [преживяни в Одеса]... миловидна, естествена, достатъчно разговорчива... родена в Калофер... привързана към родината си... тази среща трябва да бъде паметна". Дълбоко вярващата Елена Мутева, когато още се спори дали може да се пише поезия на български език, е написала първа в нашата литература одата "Бог", отпечатана 30 години след смъртта й в Христоматията, в първата наша антология на Иван Вазов и Константин Величков, по която са учили няколко поколения. И във всички следващи антологии. По текст на поетесата са пели студентите и семинаристите в Одеса "Тиха нощ! Свята нощ!” След завършването на образованието си я донасят и я пеят в България. И кой от нас, когато пеем тази вечна песен си спомня за момичето обичало с цялата си душа Бога и България? Кой от нас в срещи у нас и в чужбина говори с възхищение и преклонение за ПЪРВАТА? Книгата беше представена на 1 октомври в Националната библиотека от чл. кор. проф. Милена Цанева при необикновен интерес и неочаквано посещение на пряко участващи в завръщането на поетесата в паметта на народа. И вие, младежи и девойки, прочетете тези редове и бъдете участници в завръщането в Родината на обаятелна Елена Мутева. В заключителното си слово поставих риторичния въпрос, поставям го и пред всички вас: Не е ли време да стигне и до нас поне полъх от новото течение в скандинавските страни, обхванало европейските народи… Да се обърнем към себе си, да обучаваме и ние децата си целенасочено в любов към родината, да изучаваме по нов начин своята история, да пътуваме и опознаваме красотите на своята земя, да усетим и обикнем нашите извисени личности от върховите периоди на историята ни и да поемем, да прихванем, да се ашладисаме някак с тяхната обич към България и всичко българско… Да знаем за себе си, да стигнем до корените си и тогава да тръгнем към Европа. Да тръгнем със светли свети Личности като дълбоко вярващата Елена Мутева …
Част от въведнието към ЕЛЕНА МУТЕВА (1829-1854). Едно закъсняло завръщане
Резултат от изследователска дейност, започнала още през 1969 г., тази книга е първи опит да се представят цялостно животът и делото на Елена Мутева. В основата на научната монография са положени многобройни откъслечни, понякога и противоречиви, свидетелства за Елена Мутева, за семейството й, за творческата ѝ дейност, разхвърляни из документи в архивите на Украйна, Русия, България, Сърбия, Румъния, Италия и Чехия и в периодичния печат от епохата. Взети са предвид и критически са осмислени заключенията на български и чужди учени, които са се занимавали с отделни аспекти от нейното творчество. Сведенията, пряко засягащи Елена Мутева, се дават в контекста на личностите, обстоятелствата и събитията, които ги съпътстват. Обобщава се досега известното за нашата най-ранна поетеса, преводачка, фолклористка и се въвеждат в научен оборот нови факти и интерпретации. Монографията е оградена от публицистична рамка, която пренася читателите в XX в., в забързано пътуване по стъпките на Елена Мутева – Киев, Одеса, Болград. Запознава ги и със старанията да се популяризира името на първата българка, дръзнала да се заеме с книжовен труд.
Томът предлага в осъвременен правопис всичко излязло изпод перото на Елена Мутева: преведената в 1852 г. повест на Александър Велтман Райна, българска царкиня, претърпяла седем издания; посмъртно публикувания превод на Турски приказки, излизал още три пъти в преработка; стиховете, препечатвани в читанки, сборници, антологии.
Книгата е адресирана не само до литературни историци и филолози, до бъдещите изследователи на възрожденската интелектуална мисъл, но и до широк кръг читатели, с надеждата името на Елена Мутева най-после да се завърне в паметта на българите, да бъде гордост за народа и културата ни, както е било през Възраждането. Тя е предназначена за всички, които се интересуват от българското Възраждане. За читателите, които търсят корените на българския дух с надежда за едно ново Възраждане.
Откъс от публицистичната част на книгата:
6. Най-после истински документ
В последния ден на моята кратка командировка ме извика директорът на Одеския областен архив Иван Александрович Хиони. В кабинета му стоеше непознатата за мене дотогава сътрудничка Лира Александровна Бодурина, скрита наполовина зад огромен u тефтер, надълбоко изяден от мишки. Разтвори го и пръста ѝ се плъзна надолу по потъмнялата страница, озаглавена „Метрической книги на 1854 год часть третья об умерших“ – „Турецкоподданая Елена Стефанова дочь Мутьева, 25 лет“, починала от „чахотка“ на 25 април 1854 г. (ГАОО, ф. 37, оп. 3а, а. е. 151; копие в ЦДА).
Само 25 години живяла! Само 25! Аз знаех, усещах нейната младост и пишех на вяра. А сега нейните 25 години кротко лежат в ръцете ми, приковани от една бликнала сълза. Сълза, разляла се точно върху името, уголемила буквите и то става СтефаНОВА. Българско, съвсем по български написано. Смъртен акт. Инстинктивно ръцете ми галят оръфаната книга за мъртвите като самия живот.
Трепетът на вълнението като по верижна реакция докосна сътрудниците, напълнили вече скромния кабинет на директора, и ни свързва с невидимата сила на присъствието. Развълнуваният директор Иван Александрович Хиони се чуди: постоянно идват хора, всеки ден се откриват документи, но никога не е имало такова завладяващо вълнение.
Шестдесет такива книги имало преди войната, останали три! И при толкова малък процент на вероятност да се срещнем след 120 години с Елена Мутева!
„Погребалният ритуал е извършен в Петропавловската църква“?! Петропавловската църква е руска. Руска! Не разбират моето вълнение една стая руси и украинци, защото не знаят, че погребалните ритуали и на сестрата Теофани Мутева, и на чичото Евстати Мутев, и на по-голямата сестра Анна Мутева са извършени в гръцката църква „Света Троица“. Гръцката, построена в 1808 г. И всички църковни служби са се извършвали на гръцки език! А Елена Мутева е преодоляла традицията на семейството и се е преориентирала към руската църква. Тя е направила завой – както и други одески българи. Едни по-рано, други по-късно.
Отбелязано е „изповядал и приобщил протойерей Михаил Павловски“ и по-късно вече погребалния ритуал извършил свещеник Йоан Глембицки с дяконите Василий Левитски и Михаил Петров (ГАОО, ф. 37, оп. 3а, а. е. 151).
В моя последен ден в Одеса, 7 август 1973 г., от архива, отново с таксито на къдрокосия младеж, пристигаме директно на мястото на Петропавловската църква. До нас, като изпратена от Бога, се изправи 68-годишната Александра Фьодоровна. Търсим мястото на разрушената църква. И тя ни заразказва колко висока и хубава била, втора по големина в града. Имало голяма градина с алеи и рози. Имало денем и нощем пазач за розите. Имало и дом, в който живеели свещениците. Страшно било събарянето на църквата. Съсухрена като старица, тя разказва с много вълнение как при смъкването на камбаната пронизващ звън огласил града. След толкова години картинният емоционален разказ сякаш на живо донесе и до нас последния жален камбанен звън и някак се сля с последния ден на Елена Мутева. Събират се около нас съседи на съборения храм. И като че ли едно невидимо присъствие на вълни на вълни залива малката групичка край таксито. Помня до днес мъката в лицата им и интереса към моя разказ за Елена Мутева. Гледам, вълните заливат и младия къдрокос шофьор. Променя се и той, променяме се всички… Свети върхови преживявания, оставили бразди в душата. За цял живот.
Вървя по сетните дири на Елена Мутева. Тук е бил кварталът на Петропавловската църква, това са улиците, по които е минавала, това е пейзажът, който е гледала. Няма я вече църквата – там сега е училище. Няма го и двора с прочутата розова градина, с дълги широки алеи и пазач за розите. Няма я розовата градина – оазис за българката, излязла от Розовата долина. Там сега е игрище. Оградата е нова, тополите са млади, камъните – излети циментови плочки. Остава земята.
Стъпвам по пясъчната настилка на игрището и ми се струва, че усещам аромата на рози. Струва ми се, че чувам стъпки. Старинни думи ли шепнат стъпките или стъпките стават на думи? Земята сякаш се разтваря, извива се вихрушка и бликва музика… Стъпките стават на думи, нарежда се стих...
В моите четиринайсет трескави дни по дирите на поетесата Елена Мутева аз не открих нито дома ѝ, нито архива ѝ, нито родственици, запазили писма, портрети, спомени. Да, но името на първата българска фолклористка, поетеса, преводачка стана известно на специалистите, които са при изворите. На специалистите в Одеса – града, в който е пораснала, учила и творила, в който е живяла цели 20 години. И това е началото, което подхранва надеждата. И вярата, че с помощта на сърцатите архивни, библиотечни, научни сътрудници ще се завърне в родината името на Елена Мутева.
Марина Младенова
-----------------------------
Марина Младенова превежда от румънски и пише в периодичния печат. Издала е есеистичните книги Изповедни слова. Четиридесетница (2003), Стъпала. Четиридесетница ІІ (2009). Съставител е на двете издания на книгата Раннохристиянски храм „Св. София“ (1996; 2009), във второто е съавтор със студията Древната светиня „Св. София“ през периода 1898 –1998 г.
Включеното в тома издание на творбите на Елена Мутева е подготвено от Марина Михайлова, студентка трета година в Софийския ун