Жената, която в течение осемнадесет години не могла се изправи, била изцелена с божествената сила на Господа Спасителя. Този случай, разказан от евангелист Лука, ни напомня за чудесното изцеление, случващо се със всеки човек, който на своя житейски път среща Христос.
Животът на мнозина от нас в този свят се подрежда така, че постепенно, с годините ние се прегъваме под тежестта на възложения върху нас товар. Това може да бъде товарът на земните грижи, преживявания, неразрешими проблеми; това може да бъде оказалия се на нашите рамена кръст, застигнала ни болест, изпитанията, които ни връхлитат; това могат да бъдат греховетe, с които не е по силите ни да се справим. Ние се огъваме под тежестта на всичко това.
Понякога ни се струва, че освен тази трудна земна ситуация, в която се намираме, нищо друго на света не съществува. Прегърбената жена, докато Господ не я изцелил, виждала само една педя земя под нозете си. Точно така пък и ние често не сме способни да видим това, което е над нас, или даже това, което е на едно ниво с нас, а виждаме само намиращото се у нас под краката ни. Навели се към земята, ние не виждаме небето. Бидейки потопени в земни дела и грижи, ние забравяме за това, че покрай това малко парче земя, което ни е отредено, съществува още нещо безкрайно по-голямо и прекрасно: целият свят с неговите земни и морски простори, небето с неговите светила и звезди и, накрая, Царството Небесно, към което всички ние сме призвани, защото за всеки от нас в него е приготвена своя обител.
Идвайки в църквата, ние имаме възможност да се докоснем до тази висша, друга реалност в своя собствен жив опит. Църквата ни помага духовно да се изправим, да забравим за земята, да си спомним за небето, да се откажем от материалното и тукашното, да се приобщим към духовното и „тамошното”.
Изцелявайки прегърбената жена, Господ Иисус Христос показва какво Той очаква от всеки от нас. А Той очаква, че ние ще застанем пред Него в цял ръст, че ние ще израстем, както казва апостол Павел, „до пълната възраст на Христовото съвършенство" (Еф. 4:13), че ние ще се изправим, ще разперим криле, ще въздъхнем с пълна гръд. Господ иска да помним нашето високо и небесно призвание – да бъдем чада Божии, да бъдем жители на небесния град, на горния Иерусалим.
Нерядко хора вярващи се огъват под тежестта на собствените грехове. А случва се, че те се накланят към земята под бремето на покаянието за извършените грехове. Изпитваното от тях разкаяние за извършеното не им дава сили за изправление, не ги вдъхновява за подвига на нравственото самоусъвършенстване, за изпълнение на Божиите заповеди, на активно добротворство, но само ги хвърля в още по-голямо униние, отколкото това, в което те са се намирали допреди да са осъзнали своите грехове.
В такова „покаяние” се крие някаква духовна грешка. Господ не иска да се огъваме под тежестта на чувството за собственото си недостойнство. Ние пристъпваме към Светата Чаша и изповядваме най-искрено и от цялото си сърце вярваме в това, че Господ дошъл „да спаси грешните, от които пръв съм аз". Ако у нас няма такова чувство, ние не можем достойно да се причастим, и ако макар и един човек считаме за по-лош от себе си, значи, ние още не сме съзрели за среща с Христос. Но съзнавайки себе си за грешни, виждайки цялата бездна на злото, което е в нас, ние не трябва от това да изпадаме в униние и в отчаяние. Ние трябва да помним, че, както казва преподобни Исаак Сирин, никакъв човешки грях, даже най-тежкият, не превишава Божието милосърдие. И всички наши грехове взети заедно, по думите на преподобни Исаак, наистина са като шепа пясък, хвърлена в океана на Божието милосърдие, където тя се разтваря и изчезва безследно.
Църквата ни дава възможност да се съсредоточим не върху себе си, а върху Бога, да преориентираме вниманието от самите себе си, от своята житейска ситуация върху Царството Небесно, към което ние можем да се приобщим. Въпреки всички наши грехове, въпреки нашата неспособност да се издигнем до нивото, на което трябва да живее християнинът, въпреки, че се оказваме неспособни да изпълняваме Христовите заповеди, които, както ни се струва, превъзхождат нашите човешки сили, въпреки всичко това, за нас остава възможността постоянно да се обновяват духовно тук, в Църквата, чрез приобщаване с Тялото и Кръвта Христови, чрез молитва, чрез богослужение.
Църквата ни дава нови сили, за да възрастваме духовно, да възхождаме „от сила в сила", все повече и повече изправяйки се, все по-малко спомняйки си за земята, все повече обръщайки се към небето. Колкото по-близко е човек до Бога, толкова повече той чувства своята греховност, но едновременно възраства в него и усещането за Божията близост. И тогава покаянието става радост - както оздравяването след дълга болест, както изправянето след много години на уродлива прегърбеност.
Нека вървим заедно с Христос и заедно един с друг по правия път, без да се спираме ни за ден, ни за час, ни за минута. Нека възхождаме към обителите на Царството Небесно, където за всеки от нас ще има място, ако само се окажем достойни за Бога.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев