На зададените въпроси съм дал в бележка някои отговори, които можах да съставя и доколкото ми позволи времето:
И сам зная за това, което дочувам, и ми е известно как са устроени хората. Затова какво да отговорим? – Това, че умът е нещо прекрасно и в него е онова, което ни прави създадени по образа на Твореца, че дейността на ума е също така нещо прекрасно и че умът се намира в непрестанно движение, често представя несъществуващото като съществуващо, но че се стреми право към истината. Но доколкото, според приетото сред нас, които сме повярвали в Бога, мнение, в ума има две сили – и сила лукава, бесовска, която ни влече към фактически бесовско отстъпничество, и сила божествена, блага, която ни възвежда към Божие подобие, - то умът, когато пребивава сам в себе си, тогава долавя малкото и съразмерно на себе си, а когато, като остави в бездействие собствения си разсъдък, се отдава на измамници, тогава се впуска в странни представи, тогава и дървото смята не за дърво, а за Бог, и златото приема не за имущество, а като предмет за поклонение. Ако пък се прилепи към божествената част и приеме в себе си благодатните дарове на Духа, то тогава става способен да постига божественото до онази степен, до която това е възможно за неговата природа. Затова има, образно казано, три състояния на живота и съответните им действия на ума ни.
Защото нашите начинания или са лукави, лукави са и движенията на ума ни, каквито са, например, прелюбодеянията, кражбите, идолослуженията, клеветите, разприте, гневът, интригите, надменността и всичко онова, което апостол Павел е изброил като дела на плътта (Гал. 5:19-20); или действието на душата бива нещо средно, не съдържа в себе си нищо такова, което да е достойно за осъждане, както и за похвала, каквото, например, е обучението на занаятчийските изкуства, които наричаме средни, защото те сами по себе си не клонят нито към добродетелта, нито към порока. Защото какъв порок може да има в изкуството да управляваш кораб или в лекарското изкуство? Впрочем, сами по себе си тези изкуства не са добродетели. Но според волята на ползващите се от тях клонят към едната или другата от противоположните страни. Умът пък, който се е приобщил към Божеството на Духа, вече е тайнозрител на велики видения и вижда Божествените доброти, впрочем дотолкова, доколкото дава благодатта и доколкото може да приеме неговото устройство.
Затова, като изоставим диалектическите въпроси, нека изследваме истината не лукаво, а благоговейно. Дадено ни е съдилище на ума за постигане на истината. Ето защо умът първоначално трябва да познае нашия Бог, да Го познае дотолкова, доколкото безграничното величие може да бъде познато от най-малкото същество. Защото, ако очите са определени за познаване на видимото, то от това не следва, че всичко видимо е съответстващо на зрението. Небесният свод се възприема не в един единствен миг, но както изглежда, ние го обхващаме с поглед, всъщност много (да не кажем всичко) става за нас неизвестно, например, природата на звездите, тяхната големина, разстоянието, движенията, съединяванията, отклоненията, други положения, самата същност на твърдта, дебелината и от вдлъбнатата окръжност до изпъкналата повърхност. Впрочем, поради това неизвестно ние няма да кажем, че небето е невидимо.
Тъкмо обратното, то е видимо по причина на онова ограничено познание, каквото имаме за него. Същото трябва да бъде казано и за Бога. Ако умът е увреден от бесовете, то той ще се обърне към идолопоклонство или някакъв друг вид нечестие. А ако се е предал на подпомагане на Духа, то постига истината и познава Бога. Познава Го, както е казал апостолът, „донейде”, а в бъдещия живот – по-съвършено. „Когато дойде съвършеното знание, тогава това „донейде” ще изчезне” (1 Кор. 13:10). Затова е прекрасно съдилището на ума, то е дадено с полезна цел – за познаване на Бога, впрочем дейността му се простира до такава степен, до каквато това познание е вместимо за ума.
(Писмо до Амфилохий, епископ Иконийски (№ 233), 376 г.)