Екзарх Стефан е сред най-заслужилите и достойни духовни водачи на Българската православна църква и една от най-влиятелните личности на България през XX век. Той е роден на 7 септември 1878 г. в родопското село Широка лъка със светското име Стоян Попгеоргиев Шоков. През 1896 г. завършва средното Самоковско Богословско училище, а през 1900 г. постъпва в Киевската духовна академия. Висшето си образование Стоян Шоков завършва през 1904 г. с научната степен „Кандидат на богословието“.
На 14 октомври 1910 г. бъдещият църковен йерарх е подстриган от Екзарх Йосиф I за монах. На следващия ден е ръкоположен за йеродякон, а на 1 ноември - за йеромонах, като същевременно заема длъжността протосингел на Екзархията в Цариград. На 25 септември 1911 г. е удостоен с архимандритско звание, а през 1915 г. е изпратен на специализация в Швейцария. В Женева архимандрит Стефан слуша лекции в Богословския факултет и защитава докторат на тема „За богомилите и презвитер Козма“.
На 20 март 1921 г. е хиротонисан за Маркианополски епископ, а на 22 март 1922 г. е избран за Софийски митрополит. Благодарение на своя безспорен авторитет митрополит Стефан участва активно в различни международни инициативи. Избран е за член-делегат на Международния съюз за свободата и правата на човека при Обществото на народите, заема длъжностите председател на Изпълнителния комитет на Червения кръст, председател на Върховния комитет за закрила на децата, както и Върховен комисар по делата на руските бежанци в България. През 1943 г. обявява своята категорична позиция в защита на българските евреи и спасяването им от депортация в лагерите на смъртта. Заради този принос и като израз на дълбока признателност от страна на еврейския народ към Българската православна църква на 12 март 2002 г. в Йерусалим израелският мемориален институт „Яд Вашем“ удостоява Екзарх Стефан I и Патриарх Кирил за „Праведници на народите“. На 21 януари 1945 г. митрополит Стефан е избран за Български Екзарх. Само един месец по-късно, на 22 февруари 1945 г., Вселенският Патриарх Вениамин обявява със специален „Томос“ снемането на наложената през 1872 г. схизма и възстановяване автокефалното устройство на БПЦ.
След 9 септември 1944 г. екзарх Стефан отстоява независимостта на Българската православна църква и най-вече на нейното право на вътрешно самоуправление и религиозно-просветна дейност. Под политически натиск подава оставка и на 8 септември 1948 г. е освободен от престола и обявен за „бивш екзарх Български и митрополит Софийски“. На 24 ноември 1948 г. е принуден насилствено да напусне София и изпратен в с. Баня, Карловска околия, без право да извършва каквато и да било църковна дейност, както и да напуска определения му за местопребиваване район. Жизненият си път Негово Блаженство Екзарх Стефан I завършва на 14 май 1957 г.
Изключително продуктивната творческа дейност на екзарх Стефан разкрива не само неговата съпричастност към острите социални проблеми, но и проницателния му анализ на дълбоките духовни и морални измерения на обществените процеси.
Със самобитен изказ и в духа на светоотеческото предание, той излага вселенския характер и богооткровена същност на Православието, успяло да съхрани най-автентично, правилно и в пълнота учението на Спасителя Господ Иисус Христос. Задълбочено анализира причините, които обуславят формирането на различни културни традиции и религиозни нагласи в страните от Западна Европа и православния Изток. Силата и красотата на Православието е в благодатта на всеобщата и взаимна любов на вярващите в Христа. Затова, вместо католическото „юридическо разбиране“ за християнството и протестантската „етичност“, Православната църква предлага своето религиозно-мистическо осмисляне на Христовото благовестие. Така в „запазване и укрепване на църковния дух се създаде великия институт на аскетизма, в който изгряха вечните фарове на св. Антоний Велики, св. Макарий Велики и цял сонм подвижници, чрез които се откри непобедимата сила, която дава благочестието и молитвата, сила наречена Благодат Божия“.1
Любовта към ближния като съзидателно начало на вярата и живота носи в себе си принципите на съборност и вселенски дух, поради което за „православното съзнание грехът не е фатален нито по произход, нито по цел и затова пороците и страданията, причинявани от тях, нямат абсолютна сила и значение. Широкият дух на Православието, на неговата надземност и абсолютната увереност, създаваща не мъчително, а радостно търпение, внася потоци радост и светлина в него, премествайки стените му към самите крайни граници на хоризонта“.2
Тайната на Православието е в молитвата, в умението да се молим. Чрез молитвата вярващите получават онази сила, която навсякъде и във всичко преобразява „тварната действителност в Божия, немощта в победа“.3 Дълбоката същност на Православието се разкрива най-възвишено в църковното богослужение, чрез което се извършва снемане благолепието на Горния Йерусалим на земята и преобразяване не само на вярващите, но и на целия свят. Според екзарх Стефан, Православието може да бъде осмислено и възприето правилно само чрез това „Богожитие“, при което Небето слиза на земята и вярващите чувстват, че всеки един от тях стои изправен пред Бога. Това чувство може да бъде преживяно само по време на Св. Литургия, когато всеки един миг става вечност, а вечността се превръща в „безвремие, защото в просторите на православното богослужение няма време. Когато то се свърши и небето започва да се отдалечава от земята - има само едно пробуждане“.4
Патосът на Православието се съдържа в неговия литургичен опит и затова, както отбелязва екзарх Стефан, „ние православните сме в постоянна Петдесетница и в нашите храмове непрекъснато се раздават благодатни дарове“.5 Чрез своето многообразие и динамична красота православното богослужение разкрива пълнотата на битието, която извън стените на храма остава раздробена, изопачена, изкривена и унизена от ръцете на греха“.6 За разлика от духа на протестантизма, Православието е изцяло литургично. Св. Литургия, като „тайнство на тайнствата“, изобразява най-важните, спасителни моменти от земния живот на Господ Иисис Христос. Тя е безкръвно жертвоприношение, чрез което се осъществява действително Божие присъствие и общение с вярващите. Проникновенния литургически възглас: „Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядваме“ - разкрива вселенския характер на Православната църква, която отправя своите молитви за всички онези, които изпитват потребност от богопознание и стремеж към утвърждаване на волята си в следване на Христовите повеления.7 Диалогът между видимия и невидимия свят достига до своята кулминация, когато в края на св. Литургия, като „светкавица“ проблясва призивът: „Със страх Божий, с вяра и любов пристъпете“. Тогава вярващите пристъпват към приемане на св. Причастие, при което чувството на съпричастност с Бога се превръща в пълна реалност, съпроводена от една страна със страх и смирение, а от друга, с духовната радост на Възкресението.8 Богослужебният ритъм на литургичните последования обновява човешкия разум с евангелски истини, които освещават и преобразяват живота не само в духа на Христовото благовестие, но и като постоянно събитие, като всекидневна Пасха.9 В борбата срещу иконоборческата ерес Православието постигна победа, която му даде възможност да направи невидимата Църква – видима. За тези, които отричат и не търсят този Нов град, за тях иконата е чужда. Подвластни на своя рационализъм, те не могат да възприемат тази „умна красота“, която пренася вярващите в невидимия, духовен мир на святоста.10 За православните иконата е „богословие изразено в багри“, чрез което тя става посредник в мистично-молитвеното общение на човека с Бога. „Идеалният реализъм“ на православната иконопис, постигнат със средствата на високохудожествената символика, композиция и ритъм, превръща иконата в славословие и достоверно свидетелство на невидимата Божия благодат.11
Достигайки до състояние на истинско богопочитание и благочестие, православната душа придобива добродетели като смирение, простота, съзерцателност, духовна радост, търпение на несправедливите страдания, в благоговейно очакване настъпването на Царството Божие. В своята пълнота и абсолютна хармония това Царство ще настъпи при Второто пришествие на Спасителя, но въпреки това, следвайки примера на християнските „подвижници и праведници“, вярващите християни не трябва да бъдат безразлични към заобикалящата ги действителност. Целта на Христовото учение не е да примири човека с несгодите на живота, а да даде възможност на повярвалите в Иисуса Христа да променят обществените отношения по единствения възможен път – чрез вътрешно обновление на съзнанието, разума и сърцето. Християнската църква в своя мистично-благодатен и канонично устроен живот е продължение на делото на Христа в света, съчетавайки в себе си Божествен и човешки елемент. С Божествената си страна Тя е обърната към отвъдния Божи град, а чрез човешката си страна Тя обхваща в благодатното си лоно материалния свят, за да го освети и преобрази. Тези две страни на Църквата не се разделят и не си противоречат, а се намират в хармонично единение, по подобие на Богочовешкото единство в Христа.
Царството Божие представлява идеалния ред и законност, при което Бог е „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). Земното царство обаче, за разлика от небесното, което не ще има край, „е временно, то е предпоставка на вечното и школа, която подготвя хората както за изпълнение на тяхното истинско предназначение на земята, така и за вечен живот. То е царство на добрите дела и праведността“.12 Установяването на Царството божие не може да бъде предвидено, защото неговата същност е предмет на вярата, а не на знанието. Конкретните измерения на това царство могат да се превърнат в реалност само тогава, когато разумът, душата и сърцето на човека се намират в пълна хармония с Божията воля и той, подобно на апостолите, придобие „Христов ум“ (1 Кор. 2:16).13 Всеки опит за създаване на „земен рай“ с политически, икономически и други земни средства води до погрешни представи, изкривени очаквания и трагични последици. Затова човешката история трябва да се схваща не просто като „празно време, което трябва да се изпълни с поколения от хора по пътя към бъдещия живот, а като определено, изпълнено време, което носи в себе си своя съзряващ плод“.14 Най-убедителното доказателство за утопичния и абсурден характер на човешките усилия, да се построи земен рай без Бога са Христовите слова „Без Мене не можете да вършите нищо.“ /Иоан 15:5/.
„Християнството не е някаква доктрина или идейна система, уточнява екзарх Стефан, а преди всичко, нов живот в Христа, който освобождава човека от греха и му открива пътя към небесните висини, както сам Спасителят е казал: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Йоан 14:6).15 От тази гледна точка екзарх Стефан разглежда идеята за „прогреса“ като понятие, което е лишено от религиозен смисъл и несъвместимо със социалната доктрина на Православната църква, защото „есхатологията на Евангелието и на отците е твърде далеч от каквито и да било розови предсказания. Прогресът предполага един неосъществен идеал, а в православното християнство този идеал е вече осъществен“.16 За вярващите християни изворът на доброто и на истинското щастие вече е открит. Спасителят Господ Иисус Христос е изпълнил Своята мисия, поради което за православното съзнание „прогресът“ на земята преди Второто пришествие вече е достигнал своя предел и всеки човек може да осмисли пълноценно своя живот, без да изпитва влиянието на материализма, хуманизма и други антихристиянски социални и философски учения.17 Това е така, защото проповядваното от Спасителя учение надвишава всичко казано пред Него от Божиите избранници през старозаветния период от човешката история. Неговите послания за отношението на Бога към света и за предназначението на човека са толкова възвишени, жизнени и непреходни, че като такива те биха могли да бъдат възвестени само от Оногова, Който е едно с Бога Отца /Иоан 10:30/, Който Сам е истински Бог /1 Иоан 5:20/ и чрез Когото всичко е създадено /Иоан 1:3; Евр. 1:2/, поради което знаменитият философ Имануел Кант казва, че „ако Евангелието /Иисус Христос/ не бе ни разкрило всеобщите нравствени закони в тяхната най-пълна чистота, то разумът и до сега не би ги разбрал в такова съвършенство“.18
Следва
--------
БЕЛЕЖКИ:
1
Софийски митрополит Стефан, Православие, сила и красота, С., 1938 г., с. 9.
2 Пак там, с. 13.
3 Пак там, с. 23.
4 Пак там, с. 50.
5 Пак там, с. 52.
6 Пак там, с. 74.
7 Пак там, с. 44.
8 Пак там, с. 51.
9 „Св. Литургия е най-пълният израз на онова, което наричаме ипостасна молитва, а това е молитвата, подобна на молитвата на Самия Христос в Гетсимания. По своята духовна реалност православна Литургия е винаги пребиваваща с нас Пасха Господня и затова литургичното време е: „сега, всякога и във вечни времена“. Архимандрит Софроний /Сахаров/, Ще видим Бога както си е, София, 2005 г., с. 277, 283, 291.
10 Софийски митрополит Стефан, Православие, сила и красота, С., 1938 г., с. 59.
11 Пак там, с. 63.
12 кзарх Стефан, Протопрезвитер Георги Шавелски. Социалният проблем в светлината на Евангелието, С., 1947 г., с. 73.
13 Пак там, с. 74.
14 Софийски митрополит Стефан, „Два свята", сп. Духовна култура, кн. 5-6, 1940 г., с. 131.
15 Пак там, с. 133-134.
16 Пак там, с. 135.
17 Пак там, с. 135.
18 Екзарх Стефан I, Протопрезвитер Георги Шевелски, Евангелието в живота, С., 1945 г., с. 6.