Многовековна и повратна е историята на Българската православна църква и респективно на Българската патриаршия. В средата на далечния и бурен съдбовен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял дълбоката нравствена същност на Христовото учение и покръстил българския народ в годината 865-та. С исконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.
Осъзнавайки огромната обединителна роля, която имала занапред да играе БПЦ, този далновиден владетел усърдно се потрудил за нейното формиране и израстване в самостойна църковно-народна институция. Той възнамерявал да въздигне Българската църква до ранга на древнопросиялите патриаршии, и въпреки че не успял да осъществи напълно замислите си, положил гранитни, непоклатими устои за по-бързото осъществяване на този идеал.
След няколкогодишни ловки дипломатически игри, използвайки умело историческата обстановка, аспирациите и съперничеството между двата тогавашни православни църковни центрове Рим и Константинопол, българският владетел окончателно се ориентирал към южната си съседка Византия. Той представил българския църковен въпрос за разискване на авторитетен църковен форум - Константинополския събор от 869-870 г. На извънредното заседание на този събор, проведено на 4 март 870 г., сред делегатите и представителите на древните източни патриаршии и Римската курия участвали и български пратеници.
Съвсем изненадващо за папските легати започнала дискусия за юрисдикцията на българската Църква, от която станало ясно, че земите на българската държава по-рано се числяли към диоцеза на Константинополската патриаршия. Веднага последвало решение, въпреки възраженията на папските легати, България да получи своя архиепископия, под опеката на Константинопол. Така били поставени основите на поместна Българска църква, тясно свързана с православния Изток. Хронологически тя се явявала осма по ред в общността на източно-християнските църкви през IX в., втора (след Грузинската) народностна Православна църква, и родоначалница на славянските православни сестри-църкви.
Под влияние на св. Кирило-Методиевата просветна традиция, която била пренесена на родна земя и процъфтяла в Плиско-Преславската и Охридската духовно-книжовни школи, България се превърнала в класическа родина и благословен разсадник на славянската просвета. Черноризците св. Климент и св. Наум Охридски, заедно със своите спомощници и ученици сътворили “Златния век” на българската култура, духовно и нравствено възвестили родната иерархия, разпалили в сърцата на българите стремежа към правда, свобода и независимост.
Военнополитическите конфликти между България и Византия по времето на княз Симеон (893 - 927) не довели до пълно разстройство и скъсване на църковните взаимоотношения, а съдействали за утвърждаване на българската независимост. При големия възход в политическо и културно отношение на страната и при съществуващата тогава тясна връзка между Църква и Държава непрестанно укрепвал международния престиж на Българската църква.
След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) княз Симеон се провъзгласил за “цар на българи и ромеи”. Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябвало да отговаря на високото достойнство на българската държава. В самата Византия била създадена теорията за тясна връзка между царство и патриаршия (“Imperium sine Patriarcha non staret” - “Царство без патриарх не бива”). По силата на това правило, отразено в много паметници от Средновековието, към 919 г. на Църковно-народен събор в Преслав официално била провъзгласена църковната автокефалия и българския архиепископ получил титлата патриарх. През октомври 927 г. бил сключен българо-византийски мирен договор, съгласно клаузите на който била призната титлата “basileuz” на цар Петър I, който влязал в роднински връзки с византийския императорски двор. По свидетелството на т. нар. Дюканжов списък “Дамян в Дръстър, сега наречен Дристра. При него и България беше почетена за автокефална. Той, по заповед на Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския синклит (съвет), а после биде низведен от Йоан Цимисхи”. Не се знае дали е бил издаден официален църковно-канонически акт за признаване на автокефалията и на патриаршеското достойнство на Българската църква, но навярно е имало такъв. Споменатото известие в Дюканжовия списък подкрепя това. Неговият съставител подчертава политическата страна на акта, считайки я по-съществена, определяща признанието от страна на църковния фактор. Българската автокефална църква с ранг на Патриаршия заемала шесто място сред древните най-авторитетни патриаршии на Православния Изток.
Военнополитическите обстоятелства през втората половина на Х в. се отразили съдбоносно върху Първата българска патриаршия. Когато Киевският княз Светослав навлязал в Североизточна България (968-969), патриаршеският престол се преместил в Доростол, а след нашествието на византийския император Йоан I Цимисхи (971) - в Средец (дн. София), който станал столица на Западната българска държава, възглавена от Самуил (997 - 1014). Понеже по стратегически причини столицата се местила последователно навътре в Македония, заедно с нея се премествала и българския патриаршески престол, докато в края на Х в. се установил в град Охрид. Тук български патриарси били Филип и Давид.
След като покорил България през 1018 г., византийският император Василий II Българоубиец запазил независимостта на Българската църква под името Охридска архиепископия. Нейният предстоятел получил титлата “Архиепископ на цяла България”. Подчинените му епархии били изброени в специално издадените от Василий II грамоти (1019, 1020 и 1025) и обхващат цяла Македония (без Солунско и югоизточния й дял), Моравско, Тимошко, Нишавско, Срем, Белградско, Софийско, Кюстендилско, Видинско, Южна и Средна Албания, Епир (без южните му части), цяла Сърбия и Северна Тесалия. По-късно, при приемниците на Василий II, настъпили редица промени в диоцеза й, като той намалявал в полза на Константинополската патриаршия.
Същевременно Охридската архиепископия подложена на елинизация (погърчване) - висшият клир се попълва предимно от гръцкоезични византийци, а за литургически и канцеларски език бил въведен гръцкия. Създадената по този начин Охридска архиепископия, която била приемница на Първата българска патриаршия, станала единствената опора и утешителка на целия български народ през близо двувековното византийско владичество. Но особено големи били заслугите на Охридския духовен център за опазване народностното самосъзнание и българския дух на населението на западните области, които през повечето време на своето историческо битие се намирали под чужда политическа власт (византийска, латинска, сръбска и османска) и много рядко имали щастието да бъдат в състава на еднородна България. Охридските архиепископи (в по-голямата си част от гръцки произход) са оставили неопровержими свидетелства за българската принадлежност на своето паство, като се титулували “архиепископи на цяла България”. Водени от съзнанието, че са носители на каноничните права и достойнство на Преславската патриаршия, те се наричали патриарси (XVI-XVII в.), ревностно отстоявали и опазвали в продължение на осем века (до неправомерното й унищожаване през 1767 г.) автокефалията на Охридската българска архиепископия.
През 1186 г. при възстановяването на българската държава братята Асен и Петър отхвърлили духовната власт на Охридската архиепископия и Константинополската патриаршия и учредили нов църковен център в столицата Търново. Това била автокефалната Търновска архиепископия начело с архиепископ Василий.
В резултат на преговорите между цар Калоян (1197 - 1207) и Римската курия през есента на 1204 г. на българския владетел била призната титлата “крал” и правото да сече монети; а на Василий била дадена титлата “Търновски архиепископ и примас на цяла България и Влахия”. Според папата титлата “примас” била равнозначна на патриарх. В началото на ноември 1204 г. била извършена тържествената коронация на Калоян и на Василий. Макар да признавала върховенството на папата, на практика Българската църква запазила независимостта си. Сключването на унията било голям дипломатически успех за цар Калоян - България получава международно признание.
Официалното и каноничното признаване на патриаршеското достойнство на БПЦ станало през 1235 г. при царуването на Иван Асен II на голям църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, със съгласието на Никейския патриарх Герман II и останалите четирима източни патриарси. За пръв Търновски патриарх бил провъзгласен българския духовник Йоаким I. Диоцезът на Търновската патриаршия се променял в зависимост от границите на Втората българска държава (1186 - 1396). Най-голям бил по времето на цар Иван Асен II (1228 - 1241), когато обхващал 14 епархии (без Търновската и диоцеза на Охридската архиепископия) - това са 10 митрополии (Преславска, Червенска, Ловешка, Средецка, Овечка, Дръстърска, Видинска, Сярска, Филипийска и Месемврийска) и 4 епископии (Браничевска, Белградска, Нишка и Велбъждска). През XIV в. рязко намалял: западните епархии били присъединени към Сръбската архиепископия (от 1346 г. - патриаршия), а Варненската, Видинската и южните - към Константинополската патриаршия.
Забележително е делото на последния Търновски патриарх св. Евтимий. Високообразован духовник, занимаващ се с книжовна дейност, той положил основите на Търновската книжовна школа, чието седалище било в манастира “Св. Троица”, край Търново. През 1375 г. бил избран за патриарх и развил дейна духовно-административна, обществена и литературна дейност. Предприел и извършил важна правописно-езикова реформа; ревизирал старите преводи, като ги сверявал с гръцки оригинали и правил нови преводи на богослужебни и други богословски книги. Обръщал голямо внимание на точността на превода, понеже смятал, че допуснатите грешки водят до еретически заблуди. Литературното дело на св. патриарх Евтимий било обемисто и разнообразно - жития, похвални слова, послания и пр.
След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393 г.) св. патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията.
По-късно изпратили на заточение в Бачковския манастир, където починал през април 1404 г. Около 1416 г. Търновската патриаршия вече била подчинена на Цариградската патриаршия. Така диоцезът на БПЦ преминал под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия. През XVIII в. била ликвидирана и самостоятелността на самостойните Ипекска сръбска патриаршия (1766) и Охридската архиепископия (1767). Така всички български земи преминали под духовното ведомство на Цариградската патриаршия. Поробеният български народ бил представляван пред султана от цариградския патриарх и го считали като част от “руммилета”. През първите векове на робството това нямало особено значение за поробените българи. Независимо, че висшият духовен клир в мнозинството си бил представляван от гърци, Православната църква се явявала за тях опора срещу мюсюлманството, единствената традиционна народна организация, която осигурява известна авономност на духовния живот. Църквите и манастирите се проявили като своеобразни светилници, които съхранили и развили през вековете на робството българския език и българската книжовност и култура.
Обаче със зараждането на националната идея през периода на Възраждането (XVIII - XIX в.) борбата за независима църковна организация се превърнала в един от основните въпроси на българската национална революция. Тази борба се зародила през първата половина на 20-те години на ХIХ в. и продължила дори и след Освобождението (1878 г.) в Македония и Одринска Тракия. След дълги перипетии на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. Благодарение на този ферман станало възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV в. българска църковна независимост.
Въпреки противодействието, което оказали фанариотите, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. От 23 февруари до 24 юли 1871 г. в Цариград заседавал първия Църковно-народен събор. В него взели участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Проведени били 37 редовни заседания, като фактически на 23-то заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. За първи български екзарх на 16 февруари 1872 г. бил избран Видинският митрополит Антим. Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници свикали на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични.
След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не допаднало на Високата порта, която дипломатично поискала отстраняването му, подработвайки за тая цел видни цариградски българи. Без много шум на 12 април 1877 г. той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран “избирателен събор в Екзархийския дом” в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил за нов екзарх младият Ловчански митрополит Йосиф I (1840 - 1915).
След Освобождението (1878) Българската екзархия имала диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен бил турския султан; Източна Румелия – автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885 г.), и Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Според екзарх Йосиф седалището на Екзархията трябвало да функционира в Цариград, понеже в пределите на империята останали около милион и половина българи. За да запази цялостта на БПЦ, респективно на Българската екзархия, Учредителното събрание в Търново (1879 г.) приело и записало в конституцията на Княжеството (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява “неразделна част от българската църковна област” и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя, като с това се потвърждавало единството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделяли. Така на практика се родили двете Екзархии – вътрешна и външна, които по принцип били едно органично цяло, а де факто имали различни форми на управление, различни пътища на развитие и преследвали различни цели, като стратегическата цел и за двете си оставала една и съща – консолидиране на българската нация.
Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Идеалът на българския духовен водач и неговата “велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и “да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” били реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912) в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от “екзархийски наместници”. В този широк диоцез имало около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници (срещу 1987 храма и 3101 параклиса, 104 манастира и 1992 свещеника в българското царство). Освен това Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици.
Последвалите две войни - Балканската и Междусъюзническата, довели България до първата национална катастрофа. След сключването на Букурещкия мир от юли 1913 г. се стигнало до пълното загубване на екзархийското ведомство в пределите на тогавашна Европейска Турция. Понеже екзарх Йосиф I останал с много малко пасоми (главно в Цариград, Одрин и Лозенград), решил да премести седалището на Екзархията в София. Като мъдър и прозорлив дипломат той уредил в Цариград т. нар. Екзархийско заместничество, управлявано до закриването му през 1945 г. от български архиереи. Задачите на това заместничество били да продължи да се грижи за духовното и физическо оцеляване на българите християни в пределите на Османската империя, а по-късно и Република Турция.
Йосиф I прекарал в София малко повече от година и половина, боледувайки често, но както винаги полагащ усилия за подобрение на църковното ведомство. След неговата смърт на 20 юни 1915 г. нов екзарх не бил избран и в продължение на цели 30 години Църквата се управлявала от наместник-председатели на Св. Синод.
След края на Първата световна война в България се създало течение за реформи в Църквата. Това течение обхванало не само свещеници и богослови-миряни, но и архиереи. Преценявайки правилно, че новите исторически условия налагали да се направят реформи в Църквата, Св. Синод решил на 6 ноември 1919 г. да пристъпи към изменение на Екзархийския устав. За това било уведомено правителството на Александър Стамболийски, което посрещнало почина със задоволство. За целта Св. Синод назначил една комисия (с председател Варненско-Преславския митрополит Симеон), която трябвало да изработи мотивиран проект за изменение на Екзархийския устав. Обаче новият министър на външните работи и изповеданията Ал. Стамболийски се обкръжил от един кръг богослови (начело с Христо Въргов и Петър Черняев, а също и архимандрит Стефан Абаджиев), които нямали вяра на архиереите и гледали с недоверие на техните инициативи. Ето защо Стамболийски внесъл в Народното събрание на 15 септември 1920 г. законопроект за изменение и допълнение на Екзархийския устав, без да се допита за това със Св. Синод. Същият бил приет, утвърден с царски указ и веднага публикуван. Съгласно чл. 3 на новия закон Св. Синод се задължавал в двумесечен срок да извърши всички подготвителни работи и да свика Църковно-народен събор. Това породило недоволство сред владиците и през декември с. г. бил свикан архиерейски събор, който изработил “проект за изменение закона за свикването на Църковно-народен събор”.
Породил се остър конфликт между Св. Синод и правителството, което останало непреклонно и дори военните прокурори били натоварени да подведат архиереите под съдебна отговорност. Подготвен бил дори и преврат в Църквата, като членовете на Св. Синод трябвало да бъдат арестувани и свалени, а на тяхно място поставено временно църковно управление. С цената на много усилия и компромиси нещата били леко туширани и след провеждането на избори за избиране на делегати, Вторият църковно-народен събор бил открит на 6 февруари 1921 г. в столичната църква “Св. Седмочисленици”. На литургията присъствал и цар Борис III. Редовните заседания започали на следващия ден в Народното събрание. С известни прекъсвания съборът продължил работата си до 16 февруари 1922 г. Интересното в случая е, че на този събор били представени и македонските епархии, като техни делегати били свещеници и мирски лица, бежанци от Македония.
Внесеният за разглеждане Екзархийски проектоустав бил проникнат от демократичен дух - той предвиждал Църковно-народният събор като висше законодателно тяло. Приетият устав съдържал 568 члена в четири части и де факто представлявал едно подробно и системно разработване на българското църковно право. Висш принцип в него било съборното начало, т. е. участието на свещеници и миряни във всички степени на църковното управление при запазване първенствуващото значение на архиереите.
Следва