Приетият от Църковно-народния събор Екзархийски устав бил одобрен без никакви изменения или поправки и от Архиерейски събор през 1922 г. След това бил внесен и одобрен в Народното събрание на 24 януари 1923 г. Свалянето на правителството на Ал. Стамболийски попречило той да бъде окончателно одобрен и въведен в изпълнение. След това, въпреки настояванията на синодалните митрополити, новият Екзархийски устав не бил повече внасян за разглеждане в Народното събрание. Само с наредба-закон били направени някои изменения в действуващия Екзархийски устав, засягащи най-вече въпроса за пълния и намаления състав на Св. Синоод, по избора на екзарха и др.
Политическата промяна на 9-ти септември 1944 г. била използвана от някои митрополити за уреждане на разстроените църковни дела. Най-деен се оказал Софийският митрополит Стефан, който в изявления по „Радио София” и в послание към руския народ изтъкнал, че хитлеризмът бил враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници - САЩ и Англия. Отечественофронтовското правителство с готовност се притекло да помогне на Църквата. На 16 октомври 1944 г. Св. Синод приел подадената оставка на Видинския митрополит Неофит и за нов наместник-председател бил избран Софийския митрополит Стефан (разбира се по внушение на правителството). Два дни по-късно на заседание Св. Синод решил да замоли българското правителство да даде съгласието си за провеждане на избор за екзарх. Такова веднага било дадено, като същевременно били направени и някои изменения в Екзархийския устав с цел по-широкото участие на клира и народа в избора на екзарха.
Екзархийският избирателен събор бил проведен на 21 януари 1945 г. в старинния исторически храм “Св. София”. Присъствали 90 избиратели с редовни пълномощия, които избрали екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получил Софийският митрополит Стефан и с това бил избран за трети пореден и последен български екзарх.
Друг изключително важен за разрешаване църковен въпрос било вдигането на схизмата, която цели 73 години тегнела като дамоклев меч над БПЦ. Това станало с помощта на Руската православна църква, която обещава пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия. За целта Екзархийското заместничество било преместено от Цариград в София и по решение на Св. Синод били изпратени митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей “са упълномощени във всичко ... за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи”.
На 19 февруари 1945 г. бил подписан “Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна църква...”, а на 22 февруари с. г. бил издаден специален “Томос” от страна на Вселенската патриаршия, с който “ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права...”. Така през февруари 1945 г. диоцезът на БПЦ бил свит само в държавните граници, но тя пък получила пълна автокефалност и тясно се обвързвала с Руската православна църква, за да може заедно с нея и с останалите православни църкви от страните с народна демокрация да участвува в единен блок за защита на вярващото население от вредното влияние на “империалистически” религиозни общности и църкви.
Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод била свързана с възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Получил съгласието на държавната власт, съгласно новоутвърдения устав на 3 януари 1953 г. Св. Синод решил да свика на 8 май с. г. църковно-народен събор, който да извърши акта по възстановяването на патриаршеския институт и да избере на вакантния предстоятелски престол първоиерарх, който щял да се титулува “Патриарх Български и Митрополит Софийски”. За това предстоящо голямо историческо събитие Св. Синод уведомил всички православни църкви и ги поканил да изпратят свои представтели.
На 8 май 1953 г. в София тържествено бил открит Третият църковно-народен събор. Откриването станало в старата историческа църква “Св. София”, където бил отслужен тържествен молебен, който завършил с кратък духовен концерт. Заседанията на събора се провеждали в големия салон на Българската академия на науките. Председател на събора бил наместник-председателя на Св. Синод Пловдивски митрополит Кирил. Първият ден преминал в тържествени речи, проверка на делегатите и определяне на работните комисии. На 9 май Църковно-народният събор продължил деловите си заседания и приел с някои малки промени Устава на БПЦ.
На следващия ден, 10 май 1953 г., съборът прерастнал в Патриаршески избирателен събор, на който предстояла историческата задача да избере първоиерарха на св. ни Църква и по тоя начин да възстанови патриаршеския престол, издигнат в X в. и залязал в началото на XV в. След ранна св. Литургия в заседателната зала и приемния салон на Синодалната палата бил открит Патриаршеския избирателен църковно-народен събор. В него участвали 107 делегати с напълно редовни пълномощия. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27 април 1953 г. определил с вишегласие трима митрополити, като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрило. Това били Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дали своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит - 1 глас, а две бюлетини били обявени за недействителни. Така на 10 май 1953 г. официално била провъзгласена БПЦ за патриаршия, а за патриарх бил избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил.
Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия била призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участвали на тържествената интронизация на Патриарх Кирил на 10 май 1953 г. С писмо от 6 юни 1953 г. Московският и на цяла Русия Патриарх Алексий, за втори път - по каноничен ред, известил, че Руската православна църква признава възстановената ни Патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953 г. съобщили официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954 г. това направила и Александрийската патриаршия.
През 1955 г. Сръбската православна църква признавала Българската патриаршия и започнала да поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961 г. и Цариградската вселенска патриаршия най-сетне признала официално възобновената Българска патриаршия и установила каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна делегация, начело с патриарх Кирил, осъществила едно историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на светите Източни патриаршии (Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска) и светата Гръцка православна църква с посещение и на Света гора. Възобновената Българска патриаршия тогава официално била призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Атинската архепископия (Гръцката църква).
В интерес на истината трябва да се посочи, че на всички църковни дейци след 9 септември 1944 г. било пределно ясно, че БПЦ трудно би могла да се изгражда при настъпилите тежки условия. Затова те се стараели да задържат положението на едно заварено равнище и да забавят, доколкото е възможно, рушенето на църковната организация в България. За осъществяването на тези свои виждания те възлагали надеждите си на патриарх Кирил. Доколко той е успял да се справи с тази задача, тепърва ще проучват дейността му изследователите на новата история на БПЦ.
В действителност патриарх Кирил ръководил БПЦ под прекия надзор на управляващата БКП. Все пак какво е било състоянието на Църквата вкрая на неговото патриаршестване? БПЦ имала 11 епархии, които били възглавявани от митрополити. Освен вярващите в пределите на страната под юрисдикцията на БПЦ се намирали и православните българи в чужбина: за САЩ, Канада и Австралия била организирана отделна (12-та) епархия със седалище в Ню-Йорк; в Истанбул (Цариград) имало Българско църковно наместничество; в Унгария и Румъния - български храмове и свещеници; през 1948 г. в Москва било създадено “Българско църковно подворие”; в Австрия от 1967 г. била образува българска църковна община; в Света гора Атон от векове съществувал големият български манастир “Св. Георги Зограф”.
В самата страна БПЦ имала 1785 щатни свещеници и към 200 пенсионери на енорийска служба, 3720 храма и параклиса, 120 манастира. Подготовката на църковни кадри се извършвала в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски” (намираща се на 100 км извън София, край Черепишкия манастир) и в Духовната академия в София. Църквата разполагала със свое “Синодално издателство”, което ежегодно публикувало по няколко книги, разпространявани чрез църковна книжарница в София и в митрополитските центрове в страната; издавала своя орган “Църковен вестник” (седмичник) и месечно списание “Духовна култура” - списание за религия, философия, наука и изкуство. От своя страна Духовната академия издавала свой годишник, в който публикували научни трудове преподавателите от академията. При някои от енорийските храмове (особено в градовете) функционирали добре устроени православно-християнски братства. Учредена била през 1959 г. и синодална комисия, която започва подготовката на нов превод на Библията.
Българската патриаршия поддържала и живи връзки и общение с всички сестри-църкви. Освен делегации и отделни представители на поместните православни църкви, нейни гости по времето на патриарх Кирил били и видни дейци на Англиканската, Старокатолическата и Реформатската църкви, на Световния съвет на църквите и др. От своя страна БПЦ изпращала делегации (представители и гости) не само в православните страни и църкви, но и на почти всички църковни форуми. От 1961 г. БПЦ станала член на Световния съвет на църквите. Българската църква отдавна има свои представители - пионери в икуменическото движение. През времето на патриарх Кирил църквата полага още по-усърдни грижи за делото на икуменизма и сестринската любов между всички църкви.
На 7 март 1971 г. патриарх Кирил починал и съгласно предсмъртната му воля бил погребан в ставропигиалния Бачковски манастир. За наместник-председател на Св. Синод бил избран Ловчански Максим. На 25 юни 1971 г. Св. Синод в пълен състав избрал трима кандидати за патриаршеския престол - Ловчански митрополит Максим, Врачански митрополит Паисий и Доростоло-Червенски митрополит Софроний. На 4 юли 1971 г. в София бил свикан патриаршески избирателен събор с участието на 101 избиратели. За български патриарх бил избран Ловчанският митрополит Максим с 98 гласа, 1 глас получил Врачанският митрополит Паисий и 0 гласа за Доростоло-Червенския митрополит Софроний (2 от бюлетините били празни). Така на 4 юли 1971 г. бил избран блаженопочившия патриарх Максим, който станал и Софийски митрополит.
Патриарх Максим възглавява БПЦ цели 41 години и подобно на своя предшественик патриарх Кирил близо две десетилетия (до политическите промени в страната през ноември 1989 г.) беше принуден да се съобразява с партийната и държавна политика. Той е бил член на Световния съвет на мира и подпредседател на Националния комитет за защита на мира (от 1971 г.); почетен член на Международната комисия при Световния съвет на църквите; член на работния комитет на Християнската миротворна конференция със седалище в Прага и др. Носител е на орден "Народна република България - I ст." (1974).
Въпреки острите нападки, отправени срещу него след 1990 г., въпреки разкола във върховната църковна власт и притесненията (в определени моменти) от страна на държавната власт, той продължи спокойно да ръководи Св. Синод като негов председател.
Според статистически данни от средата на 90-те години на 20 век източноправославните храмове в страната са били около 4000 (включително 132 в проект и 225 в строеж); от тях 3300 са енорийски църкви, 170 манастира, 600 параклиса, изградени в 2670 населени места (от общо 5340 за страната). Според последни сведения БПЦ има 1280 източно-православни свещеници, 120 монаси и 140 монахини. БПЦ поддържа две 5-класни духовни семинарии (гимназиален курс) в София и Пловдив с общо 400 ученика. Богослови с висше образование се подготвят в 4 университета (София, Велико Търново, Шумен и Пловдив), където се обучават общо 1200 студента, 50% от които са жени. Те се готвят за свещеници, църковни служители и учители по Религия. От средата на 90-те години предметът Религия се изучава в основния курс на българските училища факултативно (по желание на ученика и родителите му), а от 2000 г. - и пробно като задължително избираем предмет в основното училище. БПЦ и редица неправителствени организации полагат усилия да се въведе този предмет като задължителен.
Богослужението в БПЦ се извършва на църковнославянски език (руска редакция на старобългарския език). Той отдавна е неразбираем за масовия вярващ, затова през последните десетилетия постепенно се преминава на съвременен български език. Текстовете от Библията се четат само на съвременен български език. Църковната музика, употребявана в православното богослужение на БПЦ е от два типа - византийски или източен, едногласен, и многогласен, руски. И двата типа църковна музика са еднакво приети от вярващите. Руският тип се използва с предимство при тържествени случаи.
Православната архитектура (а също и иконописта) в България се родее по-скоро с нововизантийската (предимно гръцка), но има свое сравнително самостойно развитие.
Приходите на Православната църква не се обявяват, затова няма точни сведения за тях. Те се формират основно от продажба на предмети (свещи, икони, книги и др.) и услуги (заплащания за различни богослужения), както и от наеми от недвижимо имущество (едра градска собственост и земеделски площи и гори). Вярващите не плащат църковни такси или данъци. БПЦ изпитва сериозни финансови трудности и поради незавършения процес на реституция на църковните имоти. Същевременно огромни ресурси се поглъщат и от процеса на строеж на нови и възстановяване на изоставени стари храмове и манастири.
Съответно на своите ограничени финансови възможности БПЦ има твърде скромна просветна и социална дейност. Донякъде това се дължи и на погрешното разбиране, че първо трябва да са налице финансови средства и едва тогава да се отиде при нуждаещите се и страдащите.
Държавата не подпомага издръжката на БПЦ, нито на другите изповедания. Тя отпуска малка годишна субсидия за ремонт на храмове, които са паметници на националната култура, но средствата са крайно недостатъчни.
През времето на патриарх Максим за нуждите на увеличаващата се българска емиграция БПЦ организира свой диоцез за Западна и Средна Европа начело с митрополит, резидиращ в Берлин. Този диоцез има общо 18 енории с 15 свещеника. Нов момент в живота на БПЦ е преминаването в нейна юрисдикция на редица общини в САЩ, доскоро протестантски, които се обръщат към Православието, търсейки по-дълбока духовност. Това е едно предизвикателство за БПЦ, която както повечето православни църкви не е обърната мисионерски към останалия свят.
На 4 юли 2012 г. Българският патриарх и Софийски митрополит Максим отпразнува тържествено 41 години патриаршеско служение. На храмовия празник на Троянския манастир – Успение на Пресвета Богородица (15 август 2012 г.) патриарх Максим за последно се яви сред народа, като даде своя прощален трикратен богослов от манастирската докса.
За жалост, поради физическа немощ Българският патриарх и Софийски митрополит Максим не взе участие в честванията по повод на неговата 98-годишнина – 29 октомври 2012 г. Седмица по-късно, сутринта на 6 ноември спира да тупти голямото сърце на Негово Светейшество – най-старшия по възраст и по патриаршеско служение сред предстоятелите на сестрите Поместни православни църкви.
На 8 ноември 2012 г. в Софийския катедрален храм „Св. Неделя” е извършено опелото на блаженопочившия патриарх и Софийски кириарх. На следващия ден сутринта в Патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски” е отслужена съборна Заупокойна св. Литургия. Същият ден траурна процесия отнася тленните останки на скъпия покойник в неговия роден край. Погребението му е извършено под купола на манастирския храм „Успение Богородично” на Троянския ставропигиален манастир.
На 15 и 16 февруари 2013 г. Св. Синод в пълен състав избира трима кандидати за патриаршеския престол – Старозагорския митрополит Галактион, Русенския митрополит Неофит и Ловчански митрополит Гавриил. На 24 февруари 2013 г. в София е свикан Патриаршески избирателен събор с участието на явили се 138 избиратели (от общо 142), който официално е открит в Академичната зала на Б А Н. След това в приемния салон на Синодалната палата при много стройна организация всички делегати дадоха своя вот. Най-много гласове събра Русенският митрополит Неофит (71), следван от Ловчанският митрополит Гавриил (43 гласа), а Старозагорският митрополит Галактион получи 22 гласа.
Съгласно Устава на БПЦ-БП, понеже нито един от тримата кандидати не получи изискуемия минимум от 2/3 от гласовете, се налага провеждането на Втори тур на гласуване между първите двама При това второ гласуване Русенският митрополит получава 90 гласа, а Ловчанският Гавриил – 47 гласа. При това положение Патриаршеският избирателен църковен събор обявява Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит, получил повечето гласове, за канонично и уставно избран от клира и народа СВЕТЕЙШИЙ БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ И СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ.
След така проведения избор последва интронизация на новоизбрания Български патриарх Неофит в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”. В тронното си слово-отговор новоизбраният Български патриарх заяви: „Възнасяме благодарствена молитва в днешния знаменателен ден, когато по изволението на Светия Дух и църковно-народното волеизявление, изразено от членовете на Патриаршеския избирателен църковен събор, аз недостойният бях въздигнат на Българския патриаршески трон, за да поема пътя на високоотговорното първосветителско служение в Българската православна църква”.