Наскоро бях на гости у една моя възрастна позната. След няколко телефонни разговора с приятелки тя отбеляза:
- Всички се оплакваме една на друга. - А после добави - Милостив е Бог. Ако не бяха болестите и страданията, как щяхме пожелаем смъртта като утеха!
Разговорът ни продължи в тази посока. После дни наред думите й не ме оставяха на мира. Питах се: проклятие ли е старостта, или благословение?
Защо толкова много възрастни хора посрещат старостта с болезненото чувство, че животът им вече е загубил смисъл, че всичко, което са имали, което са били и на което са държели, принадлежи на миналото, че вече са само излишно бреме за своите близки, че са никои…
За психолозите това е типичен случай на инволюционна меланхолия. Психическо заболяване на напредналата възраст, което се характеризира с болезнено понижено настроение и самочувствие, с дълготрайна тревога и тъга. Провокиращ фактор може да бъде както загубата на съпруга или съпругата, така и промяната на социалния статус, материалното положение, конфликти с децата, принудително преместване, здравословни проблеми или физическа немощ. Причината може да е, и най-често е, комплексна.
По-голяма част от живота на сегашните възрастни хора в България е преминал в годините на войнстващ атеизъм с идеите на Комсомола и Партията. Една част от тях все още живеят с юношеските си идеи, пълни са с обида и разочарование. Други се обърнаха към Бога и влязоха в храма, но без задълбочени познания за веровите истини, без разбиране как да живеят светото Православие. А как човек ще се чувства в старостта си, зависи не толкова от външните фактори, колкото от идеите, с които живее.
Според една стара френска мъдрост - "Всеки старее така, както е живял". Как човек ще се чувства в старостта си, зависи от това как си отговаря на въпроса: кой съм аз. Ако човек цял живот се е отъждествявал с това, което вижда в огледалото, с мястото си в обществото и какво казват хората за него, в старостта, когато красотата и силата на тялото му намалеят и загуби своята популярност, неизбежно ще преживее голямо разочарование и душевен срив. Но ако се е стремял да се обогатява не с материални блага, власт и слава, а с добродетели, ако през живота си е придобивал мъдрост, благост, кротост, търпение, любов - в старостта си ще се радва на заслужено уважение, душевен мир и любов.
Тялото старее, но душата е нематериална и не подлежи на тление. Ако човек от младостта си е ценял Божия образ в себе си и се е стараел да се уподобява на Бога, старостта нищо няма да му отнеме. Ако години наред е пребивавал в Бога, стремял се е към Него и е богатеел в Него, в старостта не само няма да обеднее, но и ще пожъне богати плодове.
Светителят Теофан Затворник говори за старостта така: "Това е време, когато вътрешната борба утихва и човек започва да вкусва от покоя и сладостта на духовните блага." Ако човек отдава първостепенно значение на духовното, старостта за него е така жадуваното усамотение със себе си и с Бога. Старостта е живот навътре, живот в молитвено общение с Бога. Немощта на тялото, стихналите страсти, намалелите социални ангажименти и контакти - всичко в старостта благоприятства живота в Духа, все по-пълното и безпрепятствено общение с Бога. Криза или преход е старостта? Пред човека във всяка възраст Бог поставя различни задачи с цел да се развива и усъвършенства до пълно изобразяване на Христа. За онзи, който се е научил да преминава без излишно суетене през житейските перипетии, старостта е само естествен период от човешкото развитие с характерните за тази възраст задачи за разрешаване. Ако човек вече се е научил във всяка нововъзникнала ситуация да си поставя въпросите: какво иска да ме научи с това Бог, каква добродетел мога да придобия, без затруднение ще си отговаря на тези въпроси и в старостта.
Цял живот малко по-малко се учим на смирение, търпение, вяра в Промисъла Божий, безкористна любов… Старостта като че ли ни дава най-добри условия за това. Но ако в ранните си възрасти сме заболели от патологично нежелание за промени и развитие, ако сме заболели от патологична тревожност, кореняща се в маловерието, ако поради непознаване на покаянието и прошката страдаме от патологично чувство за вина и обида, ако сме заболели от патологичната зависимост от нещо или някой, който да ни придава стойност и не познаваме абсолютната си ценност в очите на Бога, ако сме заболели от патологична враждебност, мнителност, суетност - ще ни е трудно да разберем и оценим въпросите и задачите, които ни поставя старостта. Неизбежната преоценка на изминалите години вместо снизходителна усмивка на умиление, ще предизвиква в нас болка, терзания, разочарование, обида и още по-голямо озлобление срещу хората и света.
Човек изучава в живота си едни роли и разучава нови, които поставят пред него нови задачи, съответстващи на възрастта му. Различните роли, които Бог ни възлага, служат за дообогатяване на личността ни с нови опитности и нови добродетели. За съжаление ние често изпадаме в заблуждението да поставяме знак за равенство между себе си, своя "Аз" и житейските ни роли и когато загубим ролята си, губим и усещането за смисъл на живота си и собствената си значимост. Или страхът от новото и непознатото ни кара панически да се вкопчваме в познатата ни роля и да спираме своето развитие. Тъжно е колко много хора цял живот полагат неимоверни усилия да си останат "вечното дете" или "вечният младеж" и така никога не вкусват от сладостта да бъдат съпрузи или родители дори ако от години са семейни.
Други пък се отъждествяват с ролята си на родители и отказват самостоятелност на отдавна порасналите си деца, трети се отъждествяват с професията си и губят личността си заедно с нея. Промяната във всички случаи е нещо ново, различно, обогатяващо, когато я посрещнем без страх, а с вяра в Божия Промисъл. Съпротивляваме ли се, сдобиваме се с диагноза. Чували сме твърдението, че човек малко по малко губи всичко, а накрая и живота си. От християнска гледна точка нещата изглеждат различно. Човек е временно на този свят. Нищо не му принадлежи: телесно здраве, духовни сили и способности, професия, близки хора, материални блага - всичко му е даром дадено от Бога, за да служи на своите ближни и за негова духовна полза. Когато човек няма разбиране за преходността на всичко земно, преживява болезнено всяка загуба.
Нека се спрем по-специално върху въпроса: какво губи човек в старостта?
Най-общо казано - семейството, професията, здравето и физическите сили. Мнозина възрастни хора, които до голяма степен са изчерпвали самоличността си с ролята на майки и бащи, имат усещането, че умират, когато децата им ги напуснат и създадат свои семейства. Някои психолози наричат това явление "постродителска депресия". Те губят представа какво да правят със себе си и живота си, когато децата им пораснат и престанат да се нуждаят от родителските грижи, съвети, подкрепа. А тази естествена житейска промяна може и да не се изживява като криза. Порасналите ни деца могат да означават и по-задълбочени и пълноценни отношения с брачния ни партньор и качествено различни отношения с децата ни и техните нови семейства, и повече време за нас самите и нашите духовни интереси (ако имаме такива).
Не по-малко болезнена е загубата на професията, ако тя е била най-силният източник за личната ни увереност и удовлетворение. В такива случаи един от най-големите проблеми при пенсионирането е загубата на самоличността. За хората няма значение какъв си бил, а какъв си сега, а с пенсионирането човек губи социалния си статус. Мнозина приемат това болезнено: преди бях фактор в обществото, а сега съм никой, пенсионер без облик и значимост. Загубата на професията означава и загуба на рутината на монотонния живот: ставане в точно определен час, отиване на работа по определен маршрут, връщане от работа, подготовка за работа… и изведнъж този кръговрат се прекъсва. Пенсионирането означава много свободно време, което не знаеш какво да правиш. Означава и загуба на колегите, клиентите, връзките, средите, с които сме били свързани десетилетия. Означава и загуба на материалните възможности, които сме имали, а от тук и самочувствието, базирало се на тях. Но ако през живота си сме се научили на скромност и въздържание, намалелите при пенсионирането финансови възможности и влияние няма да ни се отразят така болезнено. Ако сме приемали професията си само като един от начините да служим на Бога и на ближните си, едва ли ще приемем новата си роля на молитвеници като понижение в длъжност.
Свети Григорий Богослов казва: "Няма нищо по-силно от старостта. Както повечето християнски истини и тази, според човешката логика звучи абсурдно. Езическият начин на мислене издига в култ физическата сила и красота. За него апотеозът на човешкия живот е "акме" - времето на най-голямата физическа и обществена активност. В християнската етика старостта се възприема като връхна точка в земния живот на човека, негов венец. Това е така, защото в системата на християнските ценности духът е от първостепенно значение, а тялото е негова обвивка и оръдие за изява в грубия материален свят, предназначено да подпомага и съдейства за духовното развитие на човека и подготовката му за Вечността. В старостта човек е повече дух, отколкото тяло. Тялото отслабва, силите гаснат, стихват страстите, а паралелно с това укрепва духовно. Затова човек е най-силен в старостта, защото за нас, християните, Божията сила в нашата немощ се проявява. Старостта е заключителният етап от земното очистение, последни духовни изпитания, доукрепване на волята, на смирението, на търпението, на вярата… и начатък на ново битуване.
За Православието, в образа на духовното старчество, старостта се разкрива като човешко състояние пълно с метафизическо значение и социално-етическа значимост. Мост между Небето и земята. Седалище на благодатта и проводник на Божията Мъдрост и Любов към жадуващите за Истина и Правда. Затова, с оглед на спасението, няма нищо по-силно от старостта. Наричат старостта "залез на живота". Но нали зад хоризонта слънцето не умира.