Скъпи братя и сестри! В духовния календар всеки неделен ден се нарича малка пасха. За съжаление, ние понякога пренебрегваме светостта на неделния ден и го възприемаме често просто като почивен ден, а не като ден, който е посветен на Бога, и не като ден, в който Църквата възпоменава светлото Христово Възкресение. За Христовата Църква е безкрайно важен този момент на въздигането на Христа от мъртвите, затова най-светлият, най-радостният празник за християните е Пасха, която се отбелязва един път в годината. Църквата счита това за недостатъчно и в неделния ден на всяка седмица тя призовава християните да помнят тази победа, която е извършена от Христос над дявола и греха.
Нашите предци повече от нас имали памет за тези свети дни и прекарвали това време в непрестанна молитва и в посещение на храма, защото тези дни са сякаш свети поради възпоменаваното събитие. Но свети тези дни могат да станат и от нашия живот, ако той ще има такъв отпечатък и признак на святост по нашите дела, по нашите постъпки и по нашите думи.
Днешното евангелско четиво ни напомня за едно много тъжно събитие, което помрачило, изглежда, празникът Рождество Христово. Евангелист Матей предава за това, че след като току-що влъхвите си тръгнали от тази свята пещера, където Дева Мария родила Христос, Йосиф получават повеление насън от Ангела да напусне този свят град и да бяга в Египет, защото Ирод търсил да убие Младенеца, който се родил в светия град Витлеем заради нашето спасение. Йосиф безпрекословно се подчинява на повелението на Ангела, вземат Божествения Младенец и отиват в Египет.
А Ирод, като видял, че е подигран от влъхвите, които, като се поклонили на Младенеца, заминали за своята страна по друг път и не известили Ирод за месторождението на Христа, издава заповед да избият, да изтребят всички младенци във Витлеем и неговите околности на възраст от две години и надолу. Войниците, изпратени от Ирод да изпълнят тази страшна заповед, изтръгвали младенците от ръцете на майките им и ги предавали на смърт. Целият Витлеем и неговите предели били залети с кръв. Естествено е, че след такова злодеяние цялата земя била изпълнена със стонове, ридания, вопли на родители. Навярно, по адрес на Ирод, този тиран, предтеча на антихриста, се носели множество проклятия и обвинения. Около четиринадесет хиляди младенци били унищожени от Ирод.
Скъпи братя и сестри! Ние с ужас си спомняме за тези четиринадесет хиляди невинно убити младенци. Свети Филарет, митрополит Московски, ги нарича телохранители Господни, които за Него отдали своите невинни души и станали първите мъченици на християнската Църква. Какъв бил смисълът на техните страдания, смисълът на тяхната смърт? Навярно, можем справедливо да кажем, че смисълът на тяхната смърт се състоял в това, в каквото е смисълът на смъртта на всеки човек, когато отдава душата си за другите – за да продължи животът на земята и за да се постави макар и за известно време преграда за греха и беззаконието, които се изливат по цялата земя.
Но откъде у нас, съвременните християни, у нашите съвременни майки такава ненавист към своите собствени деца, когато те не им дават да се родят, унищожавайки ги още преди очите им да видят Божията светлина? Мнозина от нас, живеещи и стоящи тук, са виновни в тези грехове. В сравнение с цифрата на ежегодното унищожаване и ежедневното убийство на деца, какво значат тези цифри, които ние упоменаваме при убийството на Витлеемските младенци.
Какво ни подбужда да извършваме такива постъпки? Същото, което движело и Ирод, същата боязън за своя собствен живот, съзнанието, че този живот, който се зародил в организма на майката, без съмнение, ще измени нашия собствен живот. Ние трябва да живеем другояче, ние тогава няма да можем да правим много неща. Ние трябва да променим своя живот. Раждането на деца ограничава свободата, не ни дава да живеем на широка нога и да принадлежим на самите себе си; не ни дава да живеем по този принцип, по който ние често, за съжаление, желаем „за свое удоволствие”. Човек, когато живее за свое удоволствие, винаги става враг на Христос.
Скъпи братя и сестри, ние с вас всички живеем в този свят, намирайки се в зависимост един от друг. Когато ние мислим за раждането или не раждането на дете в своето семейство, че това е само наше твърде лично дело, дълбоко грешим. Апостол Павел говори, че ние всички сме членове на Тялото Христово, всички сме членове на едната Църква. Ние всички сме създадени от Бога, и в Христа сме братя и сестри, още повече в Църквата. Причастявайки се с Неговото Тяло и Кръв, ние ставаме родственици и роднини един на друг. И когато боледува някой от нас, когато един от нас греши, тогава тази болка се отразява на живота на другия човек.
Скъпи братя и сестри! Колко кръв е пролята на земята, колко аборти се извършват до ден днешен. На свещениците често се налага да слушат тези заплашителни цифри, на които е способен човек. На мен ми се е налагало да слушам, че някои жени са правели по тридесет и по четиридесет аборта в своя живот. Как може да пролееш толкова кръв и спокойно да ходиш по тази земя, да чакаш от Бога милост и да се надяваш на благополучен и спокоен живот? Как можем да се надяваме с нашите деца всичко да е благополучно, да бъдат те живи и здрави, да бъдат в храма и, може би, да се молят заедно с нас, когато мнозина от нас едва в предсмъртния час, в единадесетия час от своя живот, по думите на Евангелието, са се обърнали към вярата и са намерили пътя към светия храм.
Всичко в живота е взаимосвързано, ще се наложи да плащаме за своите собствени грехове, още живеейки тук, на земята, до деня на Страшния Съд Христов, когато ще получим въздаяние за своя изживян живот. Нашият живот продължава, значи, Господ удължава заради нещо нашия живот, значи, чака от нас нещо – Той чака от нас духовно покаяние и молитви.
Църквата, скъпи братя и сестри, ни говори, че събитието Рождество Христово трябва да има отношение към нас и към нашия живот. Витлеемските ясли трябва да бъдат въздигнати в нашето сърце. На Божията любов ние трябва да отговорим с ответна любов. Той винаги чака този отговор от човека, както се казва в Апокалипсиса на Йоан Богослова: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене..” Така говори Господ в Свещеното Писание. А ние не отдаваме сърцето си на Бога. Ние понякога прекрасно си спомняме за Рождество Христово, понякога мислим за Христос, понякога мислим за Неговите заповеди, но за нас е непоносимо да живеем в Негово присъствие. Да мислим за Христос можем, а да живеем с Христос за нас често е непоносимо и неудобно.
Скъпи братя и сестри! Получава се такъв страшен парадокс: за какво се е родил Христос? За какво слязъл Той на тази земя и приел наша плът, претърпял страдания и смърт, ако няма ответна любов от съвременните християни, ако храмовете са полупусти, ако няма усърдие към Христос? Витлеемските влъхви-езичници отишли при Христос, даже без да Го познават, тръгнали след звездата, не знаейки къде ще ги отведе. А ние знаем накъде да вървим, но не вървим след тази Витлеемска звезда. Влъхвите донесли дарове от своето усърдие към Христос, а ние искаме от Бога да се скрием зад някакви външни дарове: понякога с дела на външно богоугождение, понякога с пости, понякога със свещи, понякога с поклони, понякога с всичко останало. Понякога ние сме готови да отдадем нещо външно, само Господ да не нарушава нашия съкровен, вътрешен покой, към който сме привикнали.
Ненапразно още Достоевски в едно от своите произведения написал легендата за великия инквизитор, в която показал, че Христос никому не е нужен. В средните векове, когато в Европа имало инквизиция, дошъл Христос, за да види как светът живее по Неговите закони. А Той се оказал никому не нужен, никой не Го забелязал. Той не бил нужен ни на първосвещениците на католическата църква и, навярно, не само на католическата, а и на всяка друга.
Този първосвещеник, с когото говорил Христос в романа на Достоевски, казва на Христос: „Иди си оттук, не ни пречи. Ние знаем без Тебе как да живеем тук и как да осъществяваме Твоите закони. А Ти върви в Своето Небесно Царство, което не е от този свят, и там властвай и царствай, а тук ни дай да устройваме своя живот така, както ни се иска”. Скъпи братя и сестри! Нека се замислим за това в осмисляне на празника Рождество Христово. Да даде Бог любовта към Христос да не бъде само в нашия ум, но тази мисъл да движи нашето тяло и любовта към Христос да се проявява във всичко. Когато ние с вас обичаме другия човек, тогава тази любов става видна за другите хора.
Когато нашите деца, достигайки зрялост, преживяват тази най-щастлива част от своя живот, когато срещат човека, с когото мечтаят да съединят своя живот, нима не виждаме как любовта променя човека, как светят очите им, как се променя човек, как целият се преобразява и иска да направи и да послужи с нещо на другия човек, когото той е срещнал на своя път иго е заобичал. Любовта към Христос точно така трябва да бъде изразена и реално да се проявява в нашия живот. „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител”. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев