Има патриарси, за които историята мълчи. Било то, защото са светителствали твърде кратко време или пък, защото времето е било твърде обикновено. За патриарх Максим обаче историята няма да мълчи. От една страна, той за дълго, незапомнено дълго време в историята на патриаршеския институт, цели 41 години, стои начело на Българската православна църква. Освен това патриархът е почти столетник – доживява до 98-годишна възраст. За този дълъг земен живот той става свидетел и дейно участва и в трите етапа, през които преминавaт българската държава и Църква в най-новата ни история – през 1944 г. той е тридесетгодишен, през 1971 г., когато е избран за Български патриарх, е на 55 годишна възраст, а по време на политическите промени от 1989 г. – 75-годишен.
От друга страна, почти половината от патриаршеското му служение преминава в години на безбожие и войнстващ атеизъм, а по-голямата част от другата половина – във време на вътрешно-църковни борби. Това е тежко време – време на гонение и груба намеса на светската власт в делата на Църквата и живота на вярващите. Да бъдеш патриарх в такова бурно и превратно време, със сигурност не е никак лесно. Необходими са особени лични качества – сила и твърдост на характера, дипломатичност, умение да отстояваш позицията си, способност да обединяваш и сплотяваш.
С кардиналната смяна на политическия модел мненията и оценките за патриарх Максим се поляризират – какво е направил и какво не, какво не е могъл да направи и какво е могъл, но не е направил... Отговорите на тези въпроси са крайни, затова крайни са и оценките за личността и делото на патриарха – едни го обичаха безрезервно, други го ненавиждаха и мразеха. Този факт сам по себе си достатъчно красноречиво говори, че пред себе си имаме голяма личност.
Не е никак лесно да се дава оценка за личността на патриарх Максим и поради още един факт – изминали са само две години от неговата кончина. Това е твърде кратък период, за да успеем да се освободим от личните си пристрастия и да бъдем поне малко обективни. По-точна оценка ще дадат бъдещите историци – поне след едно поколение.
И така, трябва да се примирим с факта, че нашата оценка винаги ще е субективна и следователно – ирационална. Научната оценка обаче, трябва да обективира субективното. С други думи, макар и да си остава субективна, тя трябва да се постави на обективни основи, на независими от нас критерии. Такива критерии са: първо - времето, в което една личност живее, второ – фактите от нейния живот, и трето – спомените на съвременниците.
И още нещо – за да бъде оценката ни безпристрастна, необходимо е още да се пазим от следните неща. Първо, от това да политизираме Църквата, т.е. да я виждаме като светска институция и следователно да оценяваме патриарха като светски лидер - на такава опасност се излагат всички невярващи, които гледат на Църквата само отвън, но не могат да я видят „отвътре”. И второ, от това да „героизираме”, да възвеличаваме човешкото, да виждаме в патриарха герой, който е вършил невъзможното, или, обратно на героизацията, да забравяме, че макар и патриарх, той също е човек като всички нас, да го отъждествяваме с институцията и да очакваме повече, отколкото е възможно и реалистично – опасност, на която се излагат мнозина вярващи, неспособни да погледнат на Църквата „отвън”.
И така, тук няма да говорим за времето. Както вече посочихме, за това ще говорят историците. Ще се ограничим само до част от фактите и някои спомени и оценки на съвременници.
Българският патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско. Кръстен е с името Марин.
Едва дванадесетгодишен е изпратен за послушник в Троянския манастир. По-късно завършва с отличие Софийската духовна семинария. Неговите съученици го определят като младеж с весел нрав, но сериозен в заниманията.
В периода 1938-1942 г. следва в Богословския факултет в София.
На 13 декември 1941 г., в последната година на следването си е постриган за монах с името Максим. На 19 декември същата година е ръкоположен за йеродякон. От учебната 1942 г. Св. Синод го назначава за учител по основно и пастирско богословие в Софийската духовна семинария. На 14 май 1944 г. е ръкоположен за йеромонах, а на 12 юли 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство. До 1950 г. е протосингел на Доростолския и Червенски митрополит Михаил, след което е изпратен на твърде важна и отговорна дипломатическа мисия – предстоятел на Българското църковно подворие в Москва.
След завръщането си в България, между 1955 и 1960 г. заема поста главен секретар на Св. Синод, като в периода от 1957 до 1960 г. е и председател на Редакционната колегия на Синодално издателство.
На 30 декември 1956 г. архим. Максим приема епископска хиротония с титлата „Браницки”.
На 30 октомври 1960 г. е избран за Ловчански митрополит. През време на служението му в епархията на своя роден край, въпреки тежката политическа обстановка, са построени и осветени от него няколко нови храма.
На 4 юли 1971 г. митрополит Максим е избран за Български патриарх, какъвто остава до края на земния си път – 6 ноември 2012 година.
Патриарх Максим заема патриаршеския престол в трудни за Църквата години, но благодарение на личните си усилия успява да съхрани нейната цялост и чистотата на догматичната й вероизповед. През тези години държавата търси неговото сътрудничество по темата за мира в света и той активно участва в междудържавни и междуцърковни форуми за отстояване на християнските миротворни принципи и допринася за издигане на авторитета на БПЦ, както и на своя личен авторитет.
През този период, въпреки идеологическите ограничения, Църквата успява да се съхрани. В края на 70-те и началото на 80-те години на 20 в. броят на свещенослужителите дори се увеличава, а 80 % от погребенията се извършват с опело. Строят се дори и нови храмове. С твърдата си позиция патриарх Максим не допуска Църквата да бъде въвлечена в т. нар. “възродителен процес”.
През 1989 г. антикомунистическата вълна довежда до политически мотивирано движение против архиереите на БПЦ, окачествено по-късно като разкол. Атаките са съсредоточени лично срещу патриарх Максим, който е оскърбяван по всякакъв начин. Въпреки това той не отвръща на хулите, не изрича нито една лоша дума срещу никого, но прощава на всички, като запазва своето достолепие и достойнството на Църквата. За него Доростолският митрополит Иларион пише: “В усилията да се възстанови единството на Майката Църква, патриарх Максим прояви необикновено търпение, отеческа любов и молитвена надежда да се върнат самоволно отдалечилите се, за радост на целия български народ и съгласно молитвените слова на Господ Иисус Христос към Бог Отец на Тайната вечеря: “Да бъдат всички едно” (Йоан. 17:21)”.
През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор, на който присъстват предстоятелите на всички Поместни православни църкви. Всички те единодушно препотвърждават несъмнената каноничност на ръководството на Българската православна църква начело с патриарх Максим. С това разколът е обявен за окончателно приключен.
Висока оценка за служението на патриарх Максим дават:
- Руският патриарх Алексий I: “Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за свой дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността”.
- Руският патриарх Алексий ІІ: „Целият живот на Първойерарха на Българската църква е пример за истинско подвижничество и пламенна ревност към Господа”.
- Президентът на Р България Росен Плевнелиев: „В години, белязани от бури и изкушения, нашият Патриарх показа воля и положи усилия за утвърждаването на единството на Църквата и за укрепването на християнските ценности и добродетели в нашето общество. В своята служба на Бога и Църквата патриарх Максим бе винаги и неизменно воден от дълбока вяра и любов към човеците, от благочестие и мъдрост”.
Патриарх Максим е определян още като „предостоен човек, изживял пълноценно своя живот, който ще остави в историята българска име на справедлив и обичан духовен пастир, пазител на православната вяра”. Възприема се също като ”обединител на нацията и светла личност в българската история, пример за доброта, човешко достойнство и смирение”.
Ще го запомним още като човек притежаващ аскетична скромност, търпение и издръжливост, както и с участието му в дългите богослужения, макар и вече твърде стар и много болен.
В най-ново време патриарх Максим е награден с орден „Стара планина“ – I степен, „за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му“ (2004 г.). По същото време е удостоен и с международната награда на Обществения фонд за единство на православните народи „за личен принос за укрепване на православието”.
Ще завършим с думите на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил: „Винаги ще помним това, което дядо Максим ни завеща – всички заедно да пазим и да се трудим за единството на каноничната света Българска православна църква и на целия ни православен български народ”.