Православната църква е отредила от векове да се чества заедно в един и същи празничен ден (30 януари) паметта на Светите трима светители св.Василий Велики (ок.330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св.Йоан Златоуст (354-407) и така да се отдава тържествено и съборно почит на тяхното просветителско и учителско дело. Тези велики йерарси на Църквата в Православната традиция се почитат и възпяват като “вселенски учители” и “стълбове на богословието”, които със своето превъзходно богословско учение и безукорен християнски живот са просветили духовно Вселената с божествените истина на Христовото Евангелие, а с богоозарената си мисъл са разкрили в пълнота тайната на Пресвета Троица. Придобили блясъка на истината от “Трисолнечното Божество” и озарили с лъчите на нейната божествена светлина Вселената тримата йерарси са наистина велико и непомръкващо “тризвездие” на духовния небосклон на Христовата църква.
Ако се вгледаме в духовното наследство и се опитаме да обозрем мислено богословското творчество на тримата светители ще установим, че всеки един от тях е допринесъл в преголяма степен за утвърждаването на чистотата на догматическото учение на Вселенската църква. В смутни за нея времена всеки от тримата свети отци се е подвизавал твърдо и самоотвержено за преодоляване и оборване на заблудите на еретически учения и разколи, смущавали Христовото общество чрез стихиите на света или човешкото мъдруване.
Борбата на св. Василий като епископ на Кесария Кападокийска срещу заблудите на евномианите и арианите и срещу схизмите в неговия диоцез и проповедите на св. Григорий Богослов срещу ариани и духоборци в Константинопол остават ненадминат пример за духовна вярност към чистотата на Православното учение на Църквата и образец за архипастирско служение за нейното единство. Богословските съчинения на двамата кападокийски отци - “За Светия Дух” на св.Василий Велики и знаменитите “Пет богословски слова” на св. Григорий, остават като ненадминати шедьоври на догматическото учение и класически извори на Православното църковно предание.
С превъзходните си екзегетически беседи и тълкувания на библейските текстове от Стария и Новия Завет тримата светители са допринесли твърде много и в необозрима степен за вникването в дълбините на духовния смисъл на Свещеното Писание. Беседите върху “Шестоднева” на св. Василий и тълкуванията на св.Йоан Златоуст върху старозаветните и новозаветните книги на Свещеното Писание остават и до днес основополагащ извор за библейското и систематическото богословие на нашата Църква. Тримата църковни йерарси разкриват в своето богословие дълбоките тайни на Бога и човека, Домостроителния Божий план за сътворението на света и спасението на човека, Тайната на Боговъплъщението и Христовото възкресение. С нравоучителните си беседи и нравствени правила споменатите църковни учители са разкрили и оградили чистотата на християнската нравственост и са посочили здравия и верен път за духовното подвижничество в добродетелите; устроили са правилата за служение на свещенството и устава на монашеския живот. Устроили са чинопоследованията на светата Божествена литургия на Православната църква като са вплели в превъзходните си текстове цялото и духовно и богословско богатство. Придобили лична святост и преизобилна благодат като учители и епископи на Църквата светите трима светители оставят незалязваща светла диря в живота на Църквата и със своя духовен подвиг остават светъл пример за всеки вярващ в Христа и служител на Църквата.
Ето защо в по-ново време Православната традиция на тяхната съвместна почит прераства и в съвместно решение на поместните православни църкви денят на Тримата светители в църковния календар (30 януари) да се чества като празник на висшите православни богословски училища, а тримата йерарси – св.Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст, да бъдат почитани като небесни закрилници и духовни покровители на всички православни духовни школи. Тази традиция се утвърждава през 30-те години на ХХ век, когато след Първия световен конгрес на висшите православни богословски школи в Атина (1936) е решено за патронен празник на духовните училища, институти и Богословски факултети да се възприеме и чества денят на Светите Трима Светители. В това решение прозира и един стремеж да се съгласуват и координират богословските изследвания и да се споделят достигнатите научни резултати и духовни плодове в различните православни центрове на висшата богословска наука в съвременния свят. Не на последно място причината е и в това, че след Болшевишката революция в Русия са закрити четирите големи Духовни академии в Москва, Санкт Петербург, Киев и Казан и всички духовни семинарии, а академичните традиции на православната богословска наука от края на ХІХ и началото на ХХ век са прекъснати. Представителите на тези православни духовни школи са изгонени или емигрират от Русия и преместват центровете на своя научно-академичен и духовно-интелектуален живот в Западна Европа – в Париж, Берлин и Прага; в Балканските страни – в София и Белград, а по-късно и в Северна Америка. За около три десетилетия в Съветска Русия е прекъсната традицията на висшето академично обучение по богословие и Православната църква възстановява две от своите Духовни академии, и то в силно ограничен мащаб, чак след Втората световна война през 1946 година.
При тези обстоятелства във времето между двете световни войни инициативата за Всеправославно честване на Светите трима светители като патрони и духовни покровители на Православното богословие и висшите духовни школи има функцията и значението да обединява духовно научните търсения в различните богословски центрове, да съхранява традиционния светоотечески дух на Православното богословие и неговата неразривна връзка с Църквата, които най-ярко се манифестират в личността и делото на великите църковни учители св.Василий Велики, св. Григорий Богослов и св.Йоан Златоуст. По времето на дълбоката следвоенна духовна криза и пред лицето на новите предизвикателства на съвременния свят нараства необходимостта от общо свидетелство на Православната църква, в което да се включат духовните и интелектуални сили на всички богословски школи на поместните църкви. Това съвместно или съборно свидетелство за Христовата истина и Православието се ориентира все по-отчетливо към духа на възраждащия интерес към дълбоките светоотечески традиции и т.нар. “неопатристически синтез” и освобождаване от “псевдоморфозата” на православното академично богословие, формулирани от прот. Георгий Флоровски. В подобна насока работят, както представителите на руското богословие, така и все повече през ХХ век водещите представители на съвременното гръцко православно богословие. След закриването на Духовните академии в Русия водещи представители на руското богословие се групират около Руския православен богословски институт “Свети Сергий” в Париж и около руското религиозно-философско списание “Путь” (1923-1939), което е закрито от нацистите след превземането на Париж. Богословската периодика (сп.”Православна мисъл”) на института “Св. Сергий” по това време е едно от водещите издания в очертаното неопатристично направление през периода след Втората световна война. Тук големи православни богослови като Владимир Лоски, Георги Флоровски, архим. Киприан Керн, Павел Евдокимов, Йоан Майендорф, прот. Николай Афанасиев и други задълбочават богословските проучвания върху неизследвани извори на патристичното и византийското богословие и концентрират интересите си предимно върху духовното наследство на исихазма и богословието на Св. Григорий Палама. Постепенно през втората половина на ХХ век и в руските авторитетни богословски издания на Московската патриаршия започват да се превеждат и публикуват трудовете на тези руски богослови, които творят в емиграция, и да се възприема тяхното творчество като израз на духа на Православното предание на Църквата и плод на усилията на съвременната наука да изрази Православието като вселенска и универсална истина на Христовата църква.
След 1991 г. в Русия отново активно се възстановява живота на висшите богословски школи и се активизира дейността на Духовните академии и на нови православни институти. Пример за това е работата на нови висши академични институции като “Свято-Тихоновския Православен богословски институт” в Москва и много други духовно-просветни учреждения на Руската църква. Обновлението на православната богословска наука и изграждането на съвременното православно богословско обучение днес се извършват изцяло в контекста на възприемането на достиженията на големите православни духовници и богослови от ХХ век. Така традициите на руското православно богословие и неговите научни постижения, някога пренесени на Запад и съхранени там в църковните школи на православната диаспора, отново се завръщат в своята родина и въздействат плодотворно на обновлението на духовния живот и просветното дело на Църквата.
Този процес се засилва особено много и в богословските школи на поместните православни църкви на страните от Източна Европа след края на комунистическия период, когато започнаха да се преоткриват отново духовните корени на Православното учение на Църквата и да се усвояват активно достиженията на съвременната православна богословска наука. Последното десетилетие на ХХ век и началото на ХХ век за нашите страни е време на кардинални промени и период на възстановена духовна и академична свобода за ново развитие на богословието и нови възможности за обновяващо се свидетелство за Христовите евангелски истини в условията на днешния ден. Затова и днес под духовната егида и небесния покров на Светите трима светители - св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст, духовници и богослови от Православните висши църковни школи и академични институции в целия православен свят както от православните поместни църкви и страни, така и от православната диаспора, полагат усилия за продължаване на традициите на светоотеческото богословие на Църквата и търсят духовна подкрепа и благословение от “вселенските учители” на Православието и “стълбовете” на неговата истина.