На 11 май Българската православна църква празнува деня на светите братя Кирил и Методий и тържествено чества паметта на тяхното равноапастолно и просветителско дело. В този ден, според църковната традиция, ние се обръщаме към духовните първоизвори на българската култура и просвета, които са дълбоко свързани с подвига на славянските първоучители. Апостолската мисия на Солунските братя и техните ученици в Моравия и България дава на славянските народи светлината на Евангелското слово, чрез писменост на роден и разбираем език, и познание на Христовата истина за укрепване във вярата и спасение на душите.
Богослужебната прослава и молитвеното възпоменание на светите братя има за нас българите смисъла и значението и на непрестанно възвръщате към първоизворите на Кирило-Методиевото дело и постоянно утвърждаване в заветите на първоучителите. Защото духовно-просветната и спасителната мисия на Българската църква през вековете винаги е била свързана изконно и неразривно с делото на славянските пъроучители, а верността към духа на тяхното евангелизаторско дело е определяла насоките на църковното служение за благото на народа и за спасението на духовните й чеда.
Евангелска просвета и духовна култура
Светите братя Кирил и Методий, и особено техните ученици в България, завещават на своите последователи едно велико християнско наследство, което придава духовен облик както на Църковната мисия сред нашия и другите славянски народи, така и на характера на самата българска култура. На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието и въобще на цялото Свещено Писание, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмената култура и полагат основите на славянската литература. С това се утвърждава правото и възможността да се използва този разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в християнското просвещение и да се въведе в богослужебна употреба един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.
С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпроса за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славянски общности. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите църковно-канонични или литургични аспекти, но има и много по-широко духовно-просветно измерение и културно значение. В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни и теологически схващания за ролята на трите древни сакрални езика на Свещеното Писание - староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на ”триезичниците” в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията.
Духовните принципи на тяхната християнска просветителска мисия сред славяните са свързани с древната апостолска традиция за благовестие на разбираем език и с особеностите на културното и езиково многообразие на Православния изток. В Източната църква, поради утвърдената практиката на древните патриархати, езиковото различие и многообразие на християнските народи съжителства в съборното единство на Вселенската църква и унификацията на богослужебния език не се извежда до равнището на строго догматически принцип. Ръководейки се от това разбиране за християнско благовестие и духовно просвещение на разбираем език светите братя Кирил и Методий и техните ученици създават една изцяло нова християнска книжовна култура и поставят началото на изцяло нови литературни езици сред славяните.
Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист и ги изоблчава като еретици, опитващи се да придадат “свещен” характер на своите мнения. В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, св. Кирил показва ясно че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската проповед на Христовото Благовестие, което е предназначено “за всички народи”, и са в разрез с духа на Древната Църква и нейното Предание.
Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици. С това в Европа през ІХ век възниква една изцяло нова книжовна култура, основана върху духа на евангелските принципи, която обогатява християнската и европейската цивилизация и дава своите благодатни плодове на духовното просвещение и до днес.
Християнска вяра и духовна просвета
Християнската културна концепция, към която се придържат светите братя Кирил и Методий и техните ученици в своята евангелизаторска и просветна мисия, разглежда писмеността и просветата като неразривно свързани с вярата и спасението на душата. За тях писмеността е средство и оръжие на вярата, а не само привилегия на избран културен кръг или ограничен аристократичен елит. Писмеността и писменото слово, за светите равноапостолни просветители и техните духовни ученици, е духовно благо и достояние за всеки вярващ християнин, просветен чрез светото кръщение и получил духовното озарение на благодатния живот в Иисуса Христа. Способността да се чете и познава писаното Евангелско слово, което носи Истината и просвещава духовно вярващите, е средство за укрепване във вярата и утвърждаване на богоозарените и просветени души на вярващите. Писмеността и християнската книжовност са средство за просвещение и спасение, а не въпрос на достъп до науката или право на грамотност, каквито през Средновековието на Запад и във Византия притежавали само ограничен кръг от хора.
С това светите братя Кирил и Методий и техните ученици прилагат успешно християнските мисионерски принципи на т.нар. “инкултурация” и превръщат говоримия език в писмен и литературен език на Свещеното Писание. Но не по-маловажно е и утвърденото разбиране за всеобща грамотност и широкоразпространена просвета, с което завещават на нашата духовна култура и християнска традиция още една велика истина и духовен принцип. Идеята за всеобщата грамотност и достъп на всички без ограничение, чрез възможността за самостоятелно четене на текста на Свещеното Писание, е свързана с разбирането, че всяко човешко същество по силата на Божията любов и дара на спасението е призвано към просвета на своя разум и укрепване в богооткровените истини чрез Словото Божие.
Тези разбирания за превод на Свещеното Писание на говорим и разбираем език, и свързаните с него принципи за всеобща грамотност, се разпространяват в по-широк мащаб в Християнския Запад едва след края на Средновековието, а в Европа те се утвърждават едва след Ренесанса и Реформацията в различен религиозен и културен контекст.
Духовното наследство на християнската просвета в България
Просветното дело на св. Методий като архиепископ на Моравия, макар и да е било сакционирано официално от Римския папски престол след 870 г., е атакувано отново от немското латиноезично духовенство на локално ниво и впоследствие е сериозно разстроено. Моравската мисия попада в конфликтната зона между претенциите на местните архиепископи на Пасау за разширяване на тяхното църковно влияние на изток и стремежите на Римския престол да си възвърне влиянието в старите граници на някогашния „Patrimonuim Petri” – област на изключителна църковна юрисдикция на Римския епископ, предоставена по времето на свещения съюз с франкския император Карл Велики. Като се прибавят към тези чисто западни условности и обтегнатите отношения между Рим и Константинопол по времето на папа Николай І и Константинополския патриарх Фотий, породени от съперничеството при Покръстването на българите, ставя ясно защо християнското просвещение на славяните, и употребата на новия богослужебен език, се оказват заложник на сложни църковно-дипломатически и геополитически съперничества.
Най-верните ученици на св. Методий – Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горзд били принудени да напуснат Моравия и да потърсят убежище в други славянски страни. Някой от тези най-близки сътрудници и ученици на светите братя “закопнели за България” и духовните семена на тяхното дело, чрез съхранените книги, намерили най-благоприятна почва в новопокръстената страна на светия княз Борис І Покръстител. Тук след Покръстването на българите, и последвалата смяна на латинско и гръцко духовенство в процеса на християнизацията на страната и духовната просвета на народа, особено силно се чувствала нуждата от славяноезичен църковен клир, духовни учители за народа и християнско четмо и писмо на роден и разбираем език.
Според Житието на св. Климент Охридски българският владетел отдавна "жадувал за тези мъже" и ги приел радушно в своята столица Плиска, заедно с книгите, преведени в Моравия на славянски език и оцелели след гонението срещу тях. Новата вяра и укрепването на Българската църква изисквали сериозно духовно просвещение, което да спомогне за издигане на духа на вярващите чрез Словото на Христовата истина, чрез светлината на Евангелието и благодатната сила на Светия Духа. Духовната нива била разорана и подготвена да даде обилен плод сред българите, а учениците на светите братя като усърдни учители на вярата поели своето служение чрез книжнината и просветата. Защото, както били научили и възприели от своите учители, само просветената вяра е жива и действена и води към спасение. А непросветената вяра лесно се обръща в суеверие, залинява духовно или угасва. И също тъй “голи са човешките души без писменото слово и уязвими за врага на тяхното спасение”, както казва епископ Константин Преславски в своите беседи и слова върху Евангелските поучения. На това духовно служение е посветена цялата християнска книжовност и просвета в България по времето на св. Климент Охридски и дейността на Преславската и Охридската духовни школи. На това се дължи и разцвета на Симеоновия “Златен век”, а също така и традициите на християнското просвещение в България през следващите столетия.
Това разбиране за християнската книжовност и духовна просвета на роден и разбираем език сред българите отстоява през вековете и нашата Българска православна църква като изпълнение на завета на светите братя и продължение на тяхното мисионерско и евангелизаторско дело. Чрез най-добрите си и предани служители, и в най-добрите си образци на книжовност и духовна култура, тя остава вярна на заветите на славянските първоучители и предава порива към знанието и просвещението на нашия народ, с което го възпитава духовно в любов към истината и истинското знание. Безкористното ученолюбие, стремежът към повече знание и жаждата за просвета и днес остават живи сред българите, а великата мисия на истинската просвета в духа на Кирило-Методиевото дело и днес поставя пред Църквата големи отговорности и задачи в спасителната й мисия в съвременния свят. Защото само чрез продължаването на това велико духовно и културно-просветно дело тя може да съхранява своята мисия, да запазва и отстоява достойнството си на учителка на истината сред народа и да съхранява авторитета си сред вярващите.