Приел монашество още при обучението си в Софийската духовна семинария, той усвоява с прилежност богословските знания, а ваканциите си прекарва в Троянската света обител, където още като малко момче бил харизан, под покрова на Божията майка.
Негов добър приятел и съученик от младежките години е Константин Марков (бъдещият Български патриарх Кирил), с когото ги свързва искрена братска обич.
Духовният му опит се изгражда и развива под непосредствените отечески грижи на мастития Видински митрополит Неофит, който забелязва богобоязливата същност на младия клирик и решава да му възложи нелеко послушание – игуменството на Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Там в продължение на седемнадесет години младият йеромонах развива в пълнота дадените му от Бога таланти, като въздига светата обител не само в духовно, но и в църковно-стопанско отношение.
Награда за неговото старание е удостояването му през 1933 г. с архимандритско достойнство.
Работейки на Господния виноград с присъщата си отдаденост, в периода 1929–1933 г. отец Софроний завършва и Богословския факултет на Софийския университет.
Административният му опит се обогатява и при съвместяването на длъжността архиерейски наместник на Берковска духовна околия, изпълнявана педантично над седем години.
Божият промисъл обаче е предопределил друго за отрудения калугер.
По молба на митрополит Неофит Св. Синод го призовава към високото архиерейско служение. На 30 юни 1940 г. в храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София той е хиротонисан в епископски сан с титлата „Проватски“ и е назначен за викарий на Видинския митрополит.
Интересно е обстоятелството, че това може би е и единственият духовник в историята на БПЦ, който в продължение на около една година се е опитвал да отклони предложението, отправено му от неговия епархийски архиерей – Видински Неофит, да бъде ръкоположен за епископ. И е държал на това свое мнение не заради непослушание към върховната църковна власт, а защото е считал себе си за недостоен и неподходящ за такава висока чест и отговорност пред Бога.
През последвалите двадесет и две години епископ Софроний „не дава сън на очите си и дрямка на клепките си“ (срв. Кн. Притчи Соломонови 6:4), а с апостолска ревност прекосява неуморно надлъж и шир територията на епархията, за да служи и ръкополага.
1962 година е преломна в живота на епископа. Бог за пореден път проявява Своята милост към него, за да се изпълнят евангелските слова: „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя“. На 4 март епархийският избирателен събор на Доростоло-Червенска епархия посочва Софроний Проватски за един от двамата предпочетени архиереи, от които Св. Синод да избере приемник на блаженопочиналия митрополит Михаил (починал на 08. 05. 1961 г.).
И до днес някои шеговито разказват, че когато отишли да съобщят новината на епископ Софроний, който се занимавал със селскостопанска работа, той решил, че му се подиграват, и смирено отпратил вестоносците.
На 11 март 1962 г. Проватският епископ Софроний е канонически утвърден за правоправещ Доростолски и Червенски митрополит.
Мъдрите му препоръки и предложения по различни въпроси, в качеството му на синодален член, са заимствани от неговото сърдечно дългогодишно приятелство с Великотърновския митрополит д-р Стефан, с когото общували по телефона или чрез писма почти ежедневно, а при отиване в столицата обикновено пътували заедно. Често обаче дядо Софроний отивал на заседания в София и с пътнически влак.
След кончината на приснопаметния Български патриарх Кирил (починал на 07. 03. 1971 г.) Св. Синод насрочва избор за нов Български патриарх и Софийски митрополит, като сред тримата достоизбираеми кандидати за този пост е и Доростолският и Червенски митрополит Софроний.
Дейността му на епархийски архиерей преминава в годините на атеистическата власт, когато Христовото благовестие е не просто духовно задължение, а истински подвиг.
Поел предстоятелството на една древлепросияла катедра, митрополит Софроний е изправен пред изключително деликатната ситуация да съчетава обязаностите на един праволинеен клирик с дипломатичността на кириарх, поставен в условията на чужда на светото Православие доктрина. И до днес се чуват неоснователни упреци от мнозина, които обвиняват стареца за едва ли не лековатото му „съгласие“ да бъде сринат до основи русенският храм „Всех Святих“ по решение на комунистическата върхушка, но едва ли някой може да предположи какво е било душевното вълнение на този изряден калугер при мисълта, че един Божи дом ще бъде заличен от лицето на земята, и то в престолния му град. Само месеци след събарянето на църквата митрополит Софроний прекарва тежък инфаркт, от който се възстановява продължително време. Това е повратна точка в неговия живот, която сякаш съкрушава физическите му сили, но той продължава старателно да служи и проповядва според силите си.
Изпод перото му излизат десетки проповеди за всички неделни и празнични дни през годината, обединени през 70-те години на ХХ в. като издание в три тома, които поради засилен интерес и необходимост са преиздадени от Синодалното издателство и през 80-те години.
Истинска духовна наслада за архиерея било да прекарва малкото свободни дни в дворите на любимата му Троянска света обител, за да се отдаде на молитвеност и общуване със земляците си. Многократно той се отзовава и на поканата на манастирския събор да отслужи празничната литургия за Успение Богородично и да възглави традиционното литийно шествие с чудотворната Богородична икона „Троеручица”.
Като най-близки помощници през годините, митрополит Софроний има за свои протосингели: архим. Калиник (1962–1970) – впосл. Врачански митрополит, и архим. Евлогий (1986–1987) – впосл. Адрианополски епископ; а за викарни епископи: Проватски Антоний (1977–1985) и Смоленски Нестор (1988–1991).
Господ дарява дядо Софроний с библейско дълголетие, но в началото на 90-те години физическите му сили постепенно започват да отпадат. Въпреки това той продължавал все така усърдно да чете, да пише и да посещава ежедневните богослужения в катедралния храм. Понякога владиката чувал определени лица укорително да коментират, че той вече е неспособен да ръководи епархията поради затрудненото си придвижване, но шеговито подмятал, че всъщност не управлява епархията с краката, а с главата си.
От 27 януари 1992 г. Св. Синод определя бившия Нюйоркски митрополит Геласий „да администрира, обгрижва и извършва богослужения“ в Доростоло-Червенска епархия, които задължения той изпълнява до 19 януари 1994 г.
Печалният разкол в Българската православна църква от началото 1992 г. внася смут в душите на православното изпълнение, а българските архиереи са поставени пред неочаквани изпитания. Отчитайки усложнената ситуация, в писмо до Българския патриарх Максим от 19 януари 1994 г. митрополит Софроний пише: „Макар и немощен, денонощно мисля как и с какво мога и аз да помогна. Напълно споделям идеята да се проведат избори в овакантените по различни причини епархии и конкретно в Доростолска и Червенска епархия, напълно убеден, че титуляр митрополит, а не временно управляващ, ще допринесе много повече за нормалното управление на богохранимата ни епархия в този злочест преход“.
В отговор, с писмо от 21 януари 1994 г., патриарх Максим съобщава на митрополит Софроний: „Св. Синод с дълбоко внимание и братска любов изслуша писмото Ви, с което приемате да се проведат избори в Доростолска и Червенска епархия... Ние и Св. Синод високо ценим Вашето многолетно всепредано служение на светата ни Църква... Св. Синод с братолюбезна загриженост Ви предоставя досегашното жилище със съответните битови условия...“.
На основание издадената Синодална наредба, прот. № 52 от 17 декември 1993 г., от 19 януари 1994 г. за наместник на Доростоло-Червенска епархия е определен Варненският и Преславски митрополит Кирил, който да проведе избор за нов титулярен митрополит. На 27 март 1994 г. в Русе е проведен избор за нов Доростолски и Червенски митрополит, а на 3 април с. г. Св. Синод утвърждава на този пост Левкийския епископ Неофит.
Новоизбраният митрополит Неофит пристига в престолния град на 9 април 1994 г., като след установеното богослужебно последование по въдворяването отива в митрополитския дом, за да получи и благословението на митрополит Софроний.
Богу било угодно дядо Софроний да отмине от този свят на 7 юни 1995 г., сряда, около 6 часа сутринта, в своята скромна килия, малко преди да навърши 98 години. Същия ден вечерта тялото на покойния архиерей, в пълно богослужебно облачение, е пренесено за поклонение в катедралния храм „Св. Троица“, а опелото и погребението му са извършени на 8 юни с. г. от Българския патриарх Максим и членовете на Св. Синод.
Доростолският и Червенски митрополит Софроний изминава своя земен път достойно, но непретенциозно, и отминава от него по същия скромен и смирен начин, както е живял, отдавайки на БПЦ 77 години като монах, 55 години като архиерей и над 30 години като епархийски митрополит.
Върху надгробната плоча на архиерея четем: „Господи, сърцето ми не се е гордяло... Аз се уповавам на Твоята милост“ (Пс. 131:1; 12:6).
Бог да го прости! Вечна и блажена да бъде паметта му!