Отец Димитър Пенкьовски е роден през 1906 г. в с. Пенкьовци, в голямо благочестиво семейство. Ръкоположен е за свещеник през 1930 г. в Бачковския манастир.
С ревност встъпил в служението в с. Дивля, Земенска община, откъдето е родом съпругата му. Ремонтирал и благоустроил храма „Свети пророк Илия”, проповядвал с духовна реч за спасение, помагал по всякакъв начин на паството си, бил за пример с родолюбие, честност и трудолюбие. Но на 9 септември 1944 г. сложили край на мирния богоугоден живот и в това българско село, и за семейството на този православен пастир. Той изчезва безследно след задържане в милицията на 13 ноември 1944 г. Иван е името на човек от Дивля, който съобщил след години на зет му, че отецът е убит.
Дъщерята на отец Димитър, Тинка, си спомня с болка скърбите и униженията, които близките на отеца са преживели. През 1965 г. ОНС Перник издава акт за отказ на пенсия за презвитерата, в който пише, че отецът е „ликвидиран“ заради фашистка дейност. Клеветата е безспорна, защото той е бил истински пастир, който не делял хората и помагал и на повлияните от комунистическата идеология, а за политика никога не говорел. Бил многоуважаван от всички.
Но имало местни хора, в които влязъл бесът на злобата и жестоко били убити видни хора от Дивля, както и от много други селища в този край. Отците – и заради духовния сан и бъдещата заплаха за целите на атеистичната власт.
Мъжество и покаяние са били нужни в часовете на изтезанията и насилствената смърт, за да бъдат приети душите в святост. Също и всеопрощаваща любов, с която да се помисли: „Боже, прости им, те не знаят какво правят“. Дай ни ги и на нас, Господи, по молитвите на свещеномъчениците и изповедниците – духовни лица от Българската православна църква, пострадали заради Христа и духовния си сан през 1944 и 1945 година и след това. Защото не искаме да мислим, че от стотината убити и няколко стотици много пострадали, но оцелели в лагерите и затворите, и още няколко стотици изповедници на мястото на служението си няма такива, които предстоят в святост пред Бога. Да се надяваме, че въпреки трагичните последици от получената по нецърковен начин църковна независимост и последвалата я схизма, която е продължавала и във времето на мъченическата им смърт и на най-големите страдания, те не само са били достойни свещеници, но има и увенчани в мъченичество или изповедничество. А дали ще заслужим да се явят Божии знаци – чудеса – за просияли светии сред тях и дали ще има кой да види тези знаци зависи както от това дали ги помним и почитаме, така и от ревността ни за духовен живот в Христа. Нека, с Божията помощ, да продължим по духовни околии проучванията от 15-те тома на игумения Валентина (Друмева). В тях освен за отец Димитър от Дивля е писано и за неговите събратя от Пернишко, Радомирско и Трънско: за убитите отец Александър от с. Горна Диканя, отец Йордан от Негованци, отец Борис от кв. „Църква”, отец Георги от с. Гълъбник и отец Кирил от с. Дебели лаг, както и за изповедниците отец Павел и отец Иван от с. Кленовик, отец Любен от с. Дрен, отец Страхил от Брезник, отец Иван от кв. „Мошино”, отец Стоян, отец Цвятко и отец Арсений от Трън, отец Павел от кв. „Калкас”, отец Йордан от с. Ноевци, отец Петър от Радомир.
Поклон на достойните отци, убити или изповедници, с надежда да имаме застъпници от тях пред Бога. Вярваме, че има сред тях такива, които ще ни помогнат с молитвите си за много належащото извършване на усилена катехизация на православните християни, за преподаване на вероучение в училищата, за изоставяне на суеверните и езически обичаи (каквото безспорно е разпространеното в този край кукерство), за ръкополагане на повече свещеници, за увеличаване на монасите, за усърдно служение на духовните лица и за благотворно послушание на всички според каноничния ред в Църквата.
Нашата молитва за упокой за вас, отци, нека да бъде заедно с нашето покаяние за слепотата или малодушието да не направим по-рано добрия избор – тесния път към Бога чрез църковен живот. И тази молитва Господ да я приеме за прошка на нашите грехове, а вие да сте сред увенчаните мъченици. И нека всички, които сме живели в онова атеистично общество да се срамуваме и да се каем за нашия дял поради безучастие или дори за най-малко участие в богоборчески организации и в избирането на атеистична държавна власт.