Анетка беше много добро дете, но понякога, без да мисли, правеше малки грешки. Сама разбираше, че не е постъпила добре, защото след това не беше весела.
Веднъж я оставиха да прекара деня при баба си. Родителите й отидоха в далечния град по работа. Тя се съгласи и очакваше да й донесат подаръци. Цял ден си игра самичка, скучно й беше, но не се разсърди, защото беше много послушна. Като се увлече в играчките си, баба й я помоли:
- Анетке, иди в съседната стая и ми донеси очилата. Забравих ги на масата, а много са ми необходими.
- Не искам. – отговори тя.
- Защо, доброто ми дете? – учуди се бабата.
- Не искам. – повтори Анетка. – Сега си играя. Заета съм.
Баба й едвам се придвижи. Донесе очилата си и седна да чете. Когато вечерта се прибраха родителите й, за Анетка имаше скъпи подаръци, но тя не се зарадва като друг път. Майка й я запита защо е в лошо настроение.
- Днес не бях послушна. Отказах да помогна на баба. – отговори Анетка виновно.
- Как допусна това? Баба ти много те обича.
- Без да разбера го направих, мамо. Не исках да си прекъсвам играта. Тежи ми нещо. Искам да си поправя грешката.
- Ти знаеш. – веднага отговори майка й – Кажи хубавата думичка и ще ти олекне.
- Коя е тя?
- Забравила си я. Опитай се да си я спомниш.
- А, досетих се. Хубавата думичка е „прости”!
Анетка отиде при баба си. Каза хубавата думичка. Баба й много се зарадва, че е осъзнала грешката си, и я помилва. Анетка веднага се развесели и отиде при майка си:
- Мамо, олекна ми.
С хубавата думичка „прости” тя поправяше грешките си, когато по невнимание ги допускаше.