Казва ми, че от тук ще замине за Света гора, където монасите от Ватопедския манастир рисуват копие на иконата на Пресвета Богородица „Всецарица”, която е толкова популярна и обичана във Воронежка митрополия, че сега строят храм посветен на нея – огромен храм, който ще събира 15 хиляди души.
– При вас всичко е голямо – усмихвам се, – вашата Църква е като голяма катедрала, нашата – като малък параклис. Има ли пред Бога малки и големи църкви? – питам го и си мисля, че трябва да си действително „голям”, за да кажеш с такава категоричност без и за миг да се замислиш:
– Не. Няма. За Бога няма малки и големи църкви, малки и големи народи, малки и големи хора… Бог не избра голяма империя, голям палат или знатно семейство, за да се роди на този свят. Там, където обитава Бог, там е велико. Не размерите, числеността, влиянието или силата правят нещо велико, а Божието присъствие в него – казва ми Воронежки и Лискински митрополит Сергий.
Срещам се с него в последния ден от тяхното почти 10-дневно поклонничество по България. Разговорът ни тръгва оттам – от впечатленията на поклонническата група от Воронежка митрополия от православна България, но митрополит Сергий е толкова добре разположен, така сладкодумен и мъдър, че се увличаме в дълъг, дълъг разговор за България, за историята и уроците от нея, за Православието, за съвремието, за живота въобще и за смисъла му… Разговор, от който не намирах сили и не исках да се откъсна. Разговор, който носих в себе си и премислях дни наред. Беше от онези общения, от които не си тръгваш празен и унил, а обогатен.
Митрополит Сергий е идвал в България много пъти по различни поводи: беше на 90-годишнината на патриарх Максим, за честването на 1000-годишнината на св. цар Борис Покръстител, миналата година отново посети страната ни за освещаването на новия катедрален храм в Ловеч. Идвал е и по съветско време и след демократичните промени…
България и БПЦ са се променяли пред очите му и всеки път, идвайки тук, вижда различни страни и аспекти от живота на БПЦ. Но казва, че за първи път е тук като поклонник.
Кацнали са във Варна, където ги е посрещнал митрополит Йоан, посетили са катедралния храм „Успение Богородично” – построен в знак на благодарност Богу за освобождението на страната от турско иго и в памет на руската императрица Мария Александровна, направила много за България. Поклонили са се на гроба на руския офицер Александър Урусов, разгледали са археологическия музей.
Посетили са Велико Търново – древната българска столица с нейните великолепни храмове от различни епохи, където, при цялото изобилие от храмове и манастири, под ръководството на Великотърновския митрополит Григорий продължава и днес да се строи. Митрополит Григорий им е показал новоизградения храм „Възкресение Христово”, издигнат на мястото, където са погребани руски воини, паднали при освобождението на старопрестолния град Търново от турско иго – свято място, където ще се възнасят молитви към Бога. Посетили са катедралния храм, крепостта, древни храмове… Вълнуващо изживяване за тях е било посещението на паметника на връх Шипка и Шипченския манастир с храма-паметник на освобождението „Рождество Богородично”, както и поклонението в ставропигиалните манастири – Троянски, Бачковски и Рилски.
Митрополит Сергий е впечатлен от игумените на ставропигиалните ни манастири и от реставрациите, които текат в древните обители на изключително високо професионално ниво и разкриват цялото им великолепие.
– Слава Богу, и монашеският живот там се оживява! Ние духовно се възрадвахме от видяното и преживяното там – казва митрополит Сергий и допълва, че значението на манастирите за Църквата е огромно и запазването на монашеските традиции е от значение както за Църквата, така и за държавата, и за народа.
Споделя прекрасните си впечатления от младия игумен на Бачковския манастир архимандрит Симон – „много дълбок, забележителен духовник и добър стопанин на манастира”. Впечатлен е от всичко, което епископ Сионий, игумен на Троянския манастир, е разказал на поклонниците от Воронеж за древната обител и от гостоприемството, което им е оказал. За няколкото години, които са минали от последното му посещение, митрополит Сергий намира Рилския манастир за преобразен, сърцето му се радва от тези промени и със задоволство констатирал колко много е направил еп. Евлогий за поддържането на манастира, основан от св. Йоан през Х в.
– Много сме доволни и впечатлени от всичко, което видяхме и преживяхме на тази свята земя – казва митрополит Сергий.
Решението да посетят България – втората родина на св. Серафим Богучарски – идва след неговото официално прославление от двете Църкви – Руската и Българската през т. г. Във Воронежка област помнят владика Серафим като последен ректор на прочутата Воронежка семинария – едно от най-старите учебни заведения в Русия, по-старо от Московския държавен университет. Въпреки тежките години, в които я управлява, той успява да издигне нивото ѝ. Там владика Серафим се ползва с всенародна почит, както у нас, още далеч преди прославлението му, затова Воронежка митрополия отдавна се включва в подготовката на канонизацията със събиране на сведения за живота и личността му.
След прославлението на св. Серафим те на местно ниво правят тържествено богослужение, в което за първи път започват да отправят молитви към него като към светец. Тогава у воронежкото духовенство възниква идеята да сформират представителна делегация и да се отправят на поклонение в България, за да могат да се помолят при гроба на светеца.
Митрополит Сергий казва, че руснаците винаги са харесвали и обичали България и открай време обичат да почиват в страната ни и дори купуват жилища, за да могат да живеят тук, но според него в Русия твърде малко се знае за България като място за поклонничество. Той смята, че може и трябва да се направи всичко необходимо, за да разберат вярващите православни руснаци колко прекрасни древни храмове са изградени на светата българска земя и са се запазили до днес в забележително добро състояние, какви великолепни манастири има, които в протежение на историческото си развитие са поддържали жива православната вяра и връзката със Света Гора и носят същата духовна традиция.
– Тук определено има какво да се види и пред какво молитвено да притихне вярващият човек, пред какво сърцето му да се изпълни с благоговеен трепет. Да вървиш по тази земя и да знаеш, и да чувстваш, че тук са живели траките и са градили своята забележителна култура, че тук тракийските царе са изграждали своите дворци и тук са техните гробници. Че земите на днешна България са били процъфтяваща римска и византийска провинция и тези империи също са оставили свои следи и забележителности тук. Че тук благочестивите български царе са издигнали великолепни дворци, градове, манастири и храмове, а от вярата, от благочестието и упованието на царя зависи съдбата на народа и държавата. Да се върнеш към тези времена в прекрасните и толкова богати музеи на България, както и към страдалческата национална борба за освобождението от турците... Историята на българската държава и историята на БПЦ са неразривно свързани и не могат да бъдат разделени – категоричен е митрополит Сергий. – Когато вярващият човек види тези паметници, храмове, манастири, музеи, усеща колко дълбоко е пропита православната вяра и благочестие в този народ и в историята на българската държава.
Владика Сергий казва, че когато видиш всичко това – древните градове, гробници, светини, произведения на изкуството – разбираш, че България и българите са носители на една изключително богата древна и висока култура, която е ценна за целия европейски свят, и че българите трябва да се гордеят с това колко достойно са преминали през своята тежка превратна история.
– И аз съм убеден, че православното самосъзнание и вяра са ви давали сила и крепкост да устоявате на всички изпитания на времето. Ако не беше Църквата да съхрани чистотата на вярата и здравата традиция, ако не беше Тя, освещаваща и укрепваща с благодатта на Господа, всичко това – език, култура, народ... нямаше да просъществува до днес.
За митрополит Сергий православното самосъзнание, фактът, че сме носители на истинската и спасителна вяра, този непоколебим и висок дух ни е помогнал като народ да преминем и да се съхраним през цялата си многовековна история. И е убеден, че всеки човек, стига да има тази възможност, трябва да посети страната ни и да види това достояние на светската и духовна култура, която е съхранила България и българския народ до днес. А развитието на поклонническите пътувания за руските граждани по светата българска земя, убеден е той, ще има не само финансово значение за страната и епархиите на БПЦ, но това ще бъде и взаимно обогатяване и възпитание към уважение на общата ни православна вяра, общите ни славянски корени и общата ни взаимно вплетена свещена история.
– Тук са съхранени много древни светини – храмове, икони, стенописи, ръкописи. Тук много живо се усеща връзката с Атон, което е ценно за руските вярващи, особено за жените, които не могат да посетят Света Гора. България трябва да показва това свое духовно достояние, да не се стеснява, а да се гордее със своите корени и история. И, което е още по-важно: да не оставя достиженията на своята култура само в музеите, а да интегрира тези духовни достижения в съвременния живот.
И докато говорим за това, че всяко време е добро и подходящо за духовен живот и душевно спасение и, че светиите са просиявали в святост във всички времена от древността до днес, някак закономерно се връщаме към личността на св. Серафим Богучарски, чието място на упокоение е главната цел на поклонническата група от Воронежка митрополия, и го питам как ще отбележат в епархията 135-годишнината на светеца и какво знаят хората в богодаруваната му епархия за св. Серафим.
– Практически всичко – казва моят събеседник и в отговор на учудването ми пояснява, че при своите посещения в България винаги е отивал на гроба на владиката. Сам е чувствал духовен подем и благодатно присъствие там. Виждал е и почитта, с която хората идват на нескончаем поток в криптата на Руския храм, молят се, пишат му бележки непоколебимо вярвайки, че, по неговите молитви, Бог ще направи чудо.
Митрополит Сергий е разказвал за видяното на своите епархиоти, публикували са на сайта на митрополията материали за това и в църковната преса, разказвал е и по телевизията за владика Серафим – за личността, живота и служението му, и за всенародната почит към него. С времето вярващите във Воронежка митрополия възприели архиепископ Серафим като свой светия и небесен закрилник. Митрополит Сергий и духовенството в епархията ежедневно споменават името на Божия угодник на богослужение и за народа това не е празно споменаване. Почитат го редом с небесните застъпници на тяхната митрополия: Митрофан Воронежки, Тихон Задонски, Антоний Смерницки, Пьотър новомъченик. Сега вярващите имат за свой молитвен ходатай и упование и св. Серафим, архиепископ Богучарски.
Неотдавна извършили монашеско пострижение на преподавател във Воронежката духовна семинария и му дали името Серафим в чест на новоканонизирания светец, част от чието земно служение е преминало именно в тази семинария. В края на 2016, през декември месец, в гр. Богучар, от който идва титула на владиката Серафим, ще се организират официални чествания с научна конференция, богослужения, с които ще почетат св. Серафим по повод 135-годишнината от рождението му и за тях ще е огромна духовна радост и утешение, ако в тях вземат участие и представители на БПЦ.
И тримата български патриарси от най-ново време познава Воронежкият митрополит Сергий. Като момче е бил иподякон на патриарх Кирил, когато той служи при посещение в Москва. Помни добре и патриарх Максим, с когото многократно се е срещал и общувал и в Москва, и тук в България, и тези срещи винаги са били много топли и незабравими за митрополит Сергий.
С патриарх Неофит се знаят много отдавна, още от студентските години в Троицко-Сергиевата лавра, идвал е в България като архимандрит, в това време светейшият ни патриарх също е бил архимандрит. Срещали са се и като епископи, и като митрополити. Срещат се и сега, след интронизацията на патриарх Неофит. Намира, че откакто е станал патриарх, много се е променил, че се чувства отговорността, която носи на плещите си като патриарх, като предстоятел на БПЦ и архипастир на българския народ.
Казва за нашия патриарх, че той винаги е бил много дълбок човек, сериозен, отговорен, достоен, сдържан… Никога не си е позволявал лековато, повърхностно поведение и волни шеги. Винаги е бил молитвено настроен, смирен, тих. Но сега е мъдър, благодатен старец, който носи отговорност пред Бога за своя народ, за своята държава и това се чувства във всяка негова дума, във всеки поглед. Дори в самото му присъствие, когато си редом с него, чувстваш тази благодат, която се излива от него.
– Забележителен патриарх! – казва митрополит Сергий за светейшия Неофит – Щастие е не само за вас, за българския народ, но и за целия православен свят. Защото патриархът е достояние не само на своята Църква, но и на цялото Православие. Радвам се за Българската църква, радвам се за българския народ, че имате за патриарх такъв предстоятел: дивен и чуден.
От срещата с патриарх Неофит, впечатленията от разговора с него и личността му, някак естествено митрополит Сергий се връща в спомените си към Троицко-Сергиевата лавра, откъдето започва познанство им с нашия патриарх. Спомня си за това райско място с голямо вълнение и душевна радост, както, може би, всеки пристъпил зад стените на обителта, поклонил се пред мощите на св. Сергий Радонежки и другите Божии угодници и притихнал в молитва в някой от манастирските храмове. Митрополит Сергий вметва, че не бива да говорим за някое място тук, на земята, като за райско, но решаваме, че онова, което най-вече определя рая като рай е, че там е Бог и общува непосредствено с хората. В този смисъл Лаврата на св. Сергий, Рилския манастир, Троянския, Бачковския… и всяко място, където са се подвизавали свети Божии угодници, които са пребивавали в богообщение, където има богослужение, молитва и присъства Божията благодат, ние чувстваме и възприемаме като рай.
Шумът в хотелското фоайе ни връща на земята. Взираме се за миг в разговарящите на висок глас, суетящи се хора и заговаряме за вълната от мигранти, сблъсъка на култури, проявите на насилие, несигурността в света около нас.
Ние, християните, имаме Евангелието, което ни дава познание за това какви трябва да бъдем, какъв е идеалът, или по-точно: Кой е идеалът – Христос, Комуто трябва да подражаваме и на Когото трябва да се уподобяваме. Но това не освобождава от отговорност и останалите хора, принадлежащи към други религии и конфесии. Те трябва да бъдат нравствени хора. „Дори невярващият е длъжен да бъде нравствен и да приема, че другият не е по-лош от теб” – казва моят събеседник и допълва, че ако ние оценяваме обкръжаващия ни свят през призмата на своите виждания, разбирания, през своя светоглед, то и другият прави същото, и ние трябва да му дадем правото и свободата да изразява своето разбиране. А за да му дадем този простор, това право, трябва да го уважаваме.
Говорим си, че не бива да се подтискаме, а да се ценим един друг като личности и тогава ще ни бъде удобно да живеем на земята. А ако се държим спрямо другите, налагайки им своите правила и виждания, като им казваме: ето ти правилата ми, ще живееш според тях, иначе ще те изхвърлим от нашата общност или ще те лишим от живот – това не е правилен подход. Човек трябва да се чувства като венец на Божието творение, като цар на земята.
На всеки човек Бог дава живота и това високо достойнство. Човек възприема и е носител на тази култура и този исторически опит на обществото, в което се ражда, но по своята същност, независимо в какво общество, в каква култура и в какво време се ражда, си остава неизменен – създаден по Божий образ, венец на творението, призван към богоподобие. Както Бог е благословил да се развива – в този или онзи времево-пространствен контекст, в това или онова общество – така и се развива. С каквито лични качества и условия на живот го е дарил Бог с такива се развива. Тези дарби – по-големи или по-малки, трябва да преумножаваме, да се самовъзпитаваме и себеусъвършестваме през целия си живот. Това Бог иска от нас. Семейството, училището, армията, обществото като цяло, обкръжението ни, изпитанията, през които преминаваме в живота си… всичко трябва да ни възпитава и да ни води към съвършенство, богоподобие и вече живот.
– Живеем в сложно време с много предизвикателства – казва митрополит Сергий. – Време, в което никой не може да остане непричастен и равнодушен към случващото се около нас. Трябва да благодарим Богу, че живеем в такова бързо променящо се време, време на изпитания, предизвикателства, но и на свобода, като помним, че свободата не е произвол, а изисква отговорност и самоконтрол.
Заговаряме за това, че светът днес губи самата представа за нормалност, че в Русия, както и в България и другите европейски страни, често на греха, на лошата постъпка се придава статус на героизъм и повод за гордост, а повод за гордост в беззаконието няма, защото всяко престъпление срещу гражданите или божествените закони е беззаконие и престъпление, по църковному – грях. „Наша грижа е да припомняме това и да не допускаме грехът да се представя като норма” – казва моят събеседник.
Съгласяваме се, че човечеството е просъществувало и през най-тежки периоди на изпитания, но че оцелява онова общество, за което нравственият закон е норма на поведение, в което се спазват определени норми и хората се стремят към някакви високи идеали. Оцелява онова общество, което порицава греха и внушава на своите граждани, че трябва да се въздържат от греховни постъпки и да се стремят към вътрешно съвършенство. Тогава човек е цялостен и вътрешно устойчив, за да отговаря на предизвикателствата на времето.
„Не бива да се превръщаме в зеленчук. В създания без висши стремежи. Какво е погубила Великата Римска империя – стремежите им са били хляб и зрелища, материален комфорт и развлечения. Отхвърлили всякакви морални норми и възвишени идеали. Да стигнеш до такова животинско съществуване е престъпление. Смърт.”
Митрополит Сергий е категоричен, че като християни и граждани трябва да сме активни. Да помним героичната си история, да помним подвига на великите светци, които са били духовни стожери и образци на подражание, които са държали целия народ в духа на светостта, т. е. в правилния, нормален живот.
– Аз мисля, че това е по нашите сили и възможности. – казва той - Трябва да търсим постоянно нови форми и средства да свидетелстваме Истината на света. Не може Църквата да се нагажда спрямо света, за да го въцъркови, защото Христос е неизменен и учението на Църквата трябва да остане неизменно, за да е истинно, т. е. Христово, но трябва да се отговаря на актуалните предизвикателства, пред които е изправен светът. И да се използват нови средства и възможности за свидетелстване на Истината, без да променяме нищо по същество, оставайки си консерватори, но говорещи на понятен съвременен език за това: какво е Бог, какво е добро, за да се научи човек да мисли и да бъде отговорен пред Бога, пред съвестта си – за своите постъпки, решения, отношение. Да бъде отговорен за това, което става в душата му, в семейството му, в обществото, в което живее, започвайки от родината. Ако сме активни, ако не сме равнодушни и си даваме сметка какво се случва в духовен план и правим всичко, което е по силите ни, животът – и личния, и обществения – да се развива в правилната посока, ние имаме място в бъдещето.
– Ако целта на човешкия живот е спасението – единение с Бога и богоподобие, то как трябва да изживее човек земния си път? – питам го, за да чуя неговия отговор на най-важния въпрос – за смисъла.
– Да правиш добро, да бъдеш подобен на Бога, малко подобие Божие, като вършиш добро. Да направиш сърцето и душата си жилище на Бога главно чрез добри дела към ближните. Когато престанем да сме нужни на някого, ние умираме първо духовно, а после и физически. Погледнете какви стават, как вехнат възрастните хора, които престават да се чувстват полезни, нужни – казва митрополит Сергий и продължава, че ние постоянно трябва да се учим, да откриваме нови страни на живота, да ги търсим и откриваме във всички възрасти, във всички етапи от живота си, защото при всяка възраст се откриват нови възможности пред нас. А това изследване трябва да е насочено към усъвършенстването на човека и приближаването му към Бога. Това е мостът към живота в „бъдещия век”.
Навън завалява. Поглеждам моя събеседник, слушам какво ми говори и в ума ми идват думите на апостола: „Наставниче, добре ни е да бъдем тук!” И няма как да не се съглася с митрополит Сергий, че ако сме направили душите си обиталище на Бога, на всеки човек ще му е леко и приятно да бъде с нас, защото ще излъчваме мир и любов. Не така изобилно както Бог, но ще излъчваме.