Виден богослов, грижовен архипастир, блестящ проповедник, опитен църковен дипломат и администратор, обществен деец с голям размах – всички тези определения в пълна степен могат да бъдат отнесени към Негово Светейшество Московския и на цяла Русия Патриарх Кирил.
Откъде той черпи духовни сили и вдъхновение за своята разностранна мащабна пастирска и първосветителска дейност? Един от неговите най-близки сътрудници свидетелства, че Патриарх Кирил служи всяка неделя и един-два пъти през седмицата, като не изоставя и ежедневното си монашеско молитвено правило. При това всяко богослужение, което отслужва Светейшият Патриарх Кирил и особено светата Литургия, за него е огромно духовно събитие, в което влага цялото си сърце. Освен това през първата и Страстната седмица на Великия пост, когато богослуженията са най-продължителни и дълбоко покайни, той служи всеки ден - и сутрин, и вечер. Тези богослужения го зареждат с мощен духовен импулс, сили и вдъхновение за да върши своето високоотговорно служение. Може да се каже, че главното в неговия живот, крайъгълен камък на църковното му служение е богослужението и особено, Светата Евхаристия.
При всички богослужения, пастирски пътувания по епархиите и обществени изяви патриарх Кирил не пропуска да проповядва, да води духовни беседи, да благовести Истината-Христос и християнските нравствени ценности.
Московският и на цяла Русия Патриарх Кирил е надарен от Бога с неоспорим проповеднически талант, който той непрестанно умножава. Митрополит Иларион Алфеев споделя, че Архипастирят на Руската Православна Църква се готви усърдно за всяка своя проповед, като сутринта, преди Литургията, той планира как да построи проповедта, прочита съответното евангелско четиво и коментарите към него, а после, на Литургията, по време на причастяването на духовниците в олтара, се вглъбява в себе си и обмисля това, което ще благовести на пасомите. Нерядко, когато трябва говори пред светска аудитория по някакъв повод, той не се възползва от предварително написания текст, а импровизира и със своя плам вдъхновява хората.
Неговите проповеди са въздействащи, актуални и дълбоко съдържателни. Словото му се отличава с богата обща и богословска култура, с блестящ език, с добро познаване на светоотеческата литература, изпълнено е „с власт и сила”. Патриарх Кирил умее да преведе богооткровените истини на вярата на един достъпен, съвременен език, да даде кратко и ясно обяснение на най-сложните богословски въпроси. Това говори, че веровите истини са лично преживени от него на едно дълбинно духовно ниво. В своите проповеди той подтиква вярващите хора да осъзнаят, че в центъра на техния живот трябва да стои Христос, че всичко останало е второстепенно и маловажно.Патриарх Кирил завладява своите слушатели със своята харизма, предава им своето духовно горене.
Настоящата книга „Тайната на покаянието” съдържа 113 проповеди, произнесени през първата седмица на Великия пост – от Неделя на всеопрощението до Тодорова събота, 21 проповеди, произнесени през други седмици на Великия пост – от Неделя Православна до Неделя пета на Великия пост и 26 проповеди, произнесени през Страстната седмица или общо: 160 проповеди, произнесени от 2001 до 2011 година.
В проповедите се разглеждат темите за добродетелите, които свети Ефрем Сирин в своята великопостна молитва измолва от Бога да му помогне да придобие, и за пороците, от които да го предпази. Засягат се още въпросите за поста и молитвата, за прошката, за греха и покаянието, за послушанието към Бога, за любовта към ближните и враговете, за милосърдието, за кръстоносенето, за Божия съд и др.
Невъзможно е да се представи в рамките на няколко минути цялата палитра от теми, които Патриарх Кирил засяга в своите проповеди. Затова съм се опитал да подбера пасажи от различни проповеди, в които се разглежда темата за греха:
Днес ние живеем сякаш в царството на кривите огледала, където злото наричат добро, а грехът – норма на живот. Трудно е за човека, лишен от нравствени ориентири, да се ориентира във всичко това. Нали, за да разпознаеш и възненавидиш греха, е нужно да имаш ясно зрение и способност за различаване на духовете (1 Кор. 12:10). Навярно, само тази способност, характеризираща се с умението на човека да отличава доброто от злото, може и днес да го спаси от духовна гибел.
И тук Църквата встъпва в ролята на уникален обществен институт, чиито фундаментални представи за човека и за света не са подложени на измененията, които седиктуватот сменящите се една с друга историческиепохи. Понеже от апостолските времена и до наши дни тя запазва неповредени нормата на вярата и нормата на живот, които никога и при никакви условия Църкватане може да измени.
Борбата с греха не може да бъде без ясно осъзнаване на самия грях. Обаче характерна черта на съвременния духовен живот е отсъствието на усещане за собствената греховна вина, особено сред новоначалните християни. По време на изповедта свещеникът, според обичая, пита енориаша в какво е грешен и нерядко слуша в отговор: „Не знам. Навярно, в нищо. Нищо лошо не правя”. А между другото „ни един член на душата и тялото не е свободен и не може да не страда от живеещия в нас грях”, според думите на преподобни Макарий Египетски.
Мисля, че безчувствието на човека към собствената му греховност произтича от това, че грехът се разбира като аналог на престъпление, като някаква разновидност на правонарушение. И, по такъв начин, добропорядъчният човек, към който не можем да имаме претенции от гледна точка на законодателството и юридическите норми, решава за себе си, че ако той честно се труди, грижи се за своето семейство и навреме си внася наема, тогава у него просто няма откъде да се появи някакъв грях.
Разбира се, всяко престъпление против законите, по които живее обществото, е грях. Обаче далеч не всеки човешки грях е престъпление, ако гледаме на него от позицията на гражданския или наказателния кодекс, не всеки наш грях съществува, покрай нашия собствен живот, още и в правното поле, попадайки под действието на един или друг член от сборника със светски закони и бидейки наказуем съгласно неговата буква. Но при това всеки грях непременно е наказуем според Божия закон.
Осъзнавайки своята вина пред Бога, първото, което трябва да направим, е да изпросим от Него прошка за нашите прегрешения, за нашите отстъпления от Неговия закон на живота. Понеже ние изобщо не се замисляме за това, че твърде много от извършените от нас лоши дела се оказват насочени непосредствено против Самия Бог.
И всъщност, съществува разпространено заблуждение, съгласно което нашият собствен грях, от който не страдат и не носят загуба други хора, сякаш не е грях в пълния смисъл на тази дума. Обаче Бог страда от действия и постъпки, които ние извършваме въпреки Неговата воля и Неговия замисъл за нашето спасение. Така страдал Господ от непослушанието на Адам и Ева, а после от наследилите ги хора. И именно за това Спасителят дошъл в света, потънал в грях, та със Своето велико страдание за човешкия род да изкупи общата вина на хората пред Божествената справедливост.
А доколкото ние ежедневно и ежечасно извършваме множество разнообразни простъпки и провинения, които не са предвидени от никакви правилници и кодекси на светското законодателство, но фактически са нарушения на Божия закон, тогава по такъв начин именно към Бога и само към Него, ние отправяме предизвикателства с нашите грехове и нечестие. И затова първите думи на нашето молитвено прошение трябва да бъдат „Господи, прости!”.
Ние сме виновни даже пред тези, против които не извършваме никакъв грях и не замисляме лошо. Понеже злото, направено от нас на други хора, неявно, но реално поврежда цялата невидима тънка тъкан на междучовешките отношения и връзки, съединяващи целия човешки род, осквернява със своята нечистота цялото пространство на нашето общо битие.
Пътят на духовното възхождане на човека започва с покаянието. Но за да се разкаем искрено, от цялото си сърце, необходимо е да употребим много усилия. И най-главното, с което е нужно да започнем попрището на покаянието - това е осъзнаване безобразието на греха.
Грехът трябва да се възненавиди, защото той е „смърт за безсмъртната душа”, според определението на свети Василий Велики. Изглежда, това е такава изтъркана истина, нали грехът – това е болест, това е скръб, това в крайна сметка е смърт. Но не случайно в Евангелието дяволът се нарича лъжа и баща на лъжата (Ин. 8:44). Нали всичките усилия на тъмната сила в историята на човечеството се свеждат до това - да представи греха привлекателен в очите на хората, той да не се асоциира в тяхното съзнание със смъртта и болестите, не отвращение, не ненавист към греха, но рабска покорност и непреодолимо влечение към него да съпровождат човешкия живот. В протежение на цялата история се извършва голяма измама на човека, на когото грехът се представя в „бели дрехи”.
Грехът и смъртта са свързани един с друг като причина и следствие. Тази причинно-следствена връзка не винаги може да се проследи в обикновения човешки живот, защото грехът често се пременя в одеждите на „ангел на светлината” (2 Кор. 11:14).
Всяко събитие, което днес помрачава нашия живот - личен, семеен, обществен или държавен, - се съпровожда от извършване на грях. Ние често негодуваме по повод на безобразията, ставащи в нашия живот, гръмко протестираме против тях, доколкото те нараняват нашето нравствено чувство, обиждат, лишават нашия живот от някаква важна съставка. Трябва твърдо да знаем, че в основата на всички подобни събития, произлизащи както в живота на човека, така и в живота на цялото общество, лежи грехът, възведен в някакъв принцип за устройване на живота. Каквато и да е област от нашия живот да вземем - било то политика, икономика, право, обществени отношения, - навсякъде, където има зло, лъжа, болка, несправедливост - навсякъде е грехът. И напротив: вие никога не ще намерите греха там, където има мир и покой, където има щастие и правда. Всеки знае това от собствен опит. Там, където няма грях, - там всичко е добре, там е свято, светло, прозрачно и мирно. Където е грехът - там винаги има безпокойство, вълнение, често пъти има озлобление и болка. Грехът и животът са несъвместими. Ето защо Словото Божие казва, че чрез греха в живота на хората е влязла смъртта (Рим. 5:12). Грехът винаги се стреми в света да се разпространява злото, което, вследствие на своята гибелна природа, винаги се устремява към небитието, към смъртта.
Всяко наказание за греха е не просто резултат от Божия съд, но е пряк резултат от нашите собствени действия, постъпки, мисли. Не Бог ни наказва, а сами себе си се наказваме – със своите мисли, дела и техните последствия. Трябва да помним, че всяка греховна постъпка съдържа в себе си бъдещо и неизбежно наказание за нея, нашият грях сам ни наказва, като изгражда такава житейска логика и привежда такива механизми на битието, които ни заставят да се разплащаме за извършените неправедни деяния.
Грехът разрушава личността, обществото, държавата, той разрушава човешките отношения. За да се борим с греха в самите себе си, е нужно да възненавидим греха като първопричина за всички човешки беди. В продължение на цялата история хората погивали и погиват, само защото те грешат. Друго обяснение за присъствието на смъртта в нашия свят не съществува.
Днес чрез средствата за масова информация, особено телевизията, литературата, рекламата, киното, човек е подложен на мощното негативно въздействие на опасни идеи, мисли, образи, които са способни да ни въведат в изкушение. Не е нужно да изпитваме съдбата, излагайки се на целия този мътен поток. Необходимо е да се ограждаме от подобни изкушения, спазвайки нравствена дисциплина и помнейки, че това е борба за най-далечните подстъпи към нашия ум, сърце и воля.
„...Дяволът с Бога се бори, а полето на битката са сърцата на хората”. Тази борба с невидимата, но реалната стихия на злото е целият наш живот. И ние не трябва да бъдем безгрижни и да не мислим за преодоляване на греха, а за това, което ни натрапва съвременната псевдокултура, връхлитайки върху човека с океан от различен род изкушения. Грехът притежава огромна притегателна сила, защото се вдъхновява от дявола, който е по-силен от човека. И неговият ум, неговата воля, неговите зли чувства са по-силни от нашата воля, от нашата мисъл и нашите чувства. Затова да се освободим от притеглянето на греха, от порока, като се опираме изключително на своите сили, е невъзможно. Ето защо апостол Павел казва в Посланието до Ефесяни: „по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали” (Еф. 2:8-9). Апостолът учи, че преодоляването на греха може да се извърши само с Божията сила, защото Бог неизмеримо е по-силен от дявола. И когато Бог ни съобщава Своята благодат, Своята енергия, Своята сила, ние с тази сила, с тази енергия преодоляваме греха.
Ние трябва да положим началото на постното поприще с вътрешно осъждане и отхвърляне на греха, с твърдо намерение да противостоим на „мамливи духове и бесовски учения” (1 Тим. 4:1). Невъзможно е постигнем истинско разкаяние, ако в подсъзнанието, в най-съкровените ъгълчета на нашия разум и на нашата душа грехът, както преди, запазва своята привлекателност и притегателност. Само ясното и отчеливо осъзнаване на греха като развала, като болест, като тежък душевен безпорядък, като настъпваща неминуема духовна смърт може да помогне на човека твърдо да застане на пътя на духовното изцеление.
Представете си, човек се стреми да води религиозен начин на живот: старае се да се моли, регулярно да подлага себе си на самоанализ, да концентрира съзнанието си върху мисълта за Бога, да Му принася покаяние за лошите мисли, думи, дела; той започва да прави добро, заобикаля с особена грижа престарелите си родители или тези, които се нуждаят от неговата помощ, - съседи, колеги по работа... Но стига му само да включи телевизора, за да види как на екрана се утвърждават съвършено други „ценности”: никой не говори за молитва, за необходимостта да вършиш добри дела - вместо това той слуша, че главната цел на човешкия живот са наслаждението и потреблението на материални блага. И тези „ценности” се поднасят в съблазнителна, привлекателна форма, те вълнуват съзнанието на хората, особено на младите, на които така им се иска да вървят в крак с последната мода, постоянно да бъдат в центъра на тази безумна каскада от бързо менящи се идеи. И в този „бяг наникъде” преминава своя живот значителна част от човечеството.
Как в такива условия да запазиш в себе си религиозните ценности? За това съществуват два начина и единият от тях е абсолютно радикален, когато хората се отказват да възприемат съвременната информация, не гледат телевизор, не четат вестници - накратко, сякаш издигат някаква невидима стена между себе си и околния свят. Но този начин е приемлив само за единици и не подхожда особено за хора в млада възраст. Нали информацията, освен зло, носи и добро, тя допринася за самоусъвършенстването на личността, за нейното общо и интелектуално развитие. Ако не знаеш какво става в страната, в света, ще изостанеш от живота, ще снизиш свойто ниво, не ще можеш успешно да работиш. Затова огромното мнозинство от хората не могат да изберат такава линия на поведение.
Четенето на полезна литература, избирателният стил на общуване с хората, правилният начин на живот – всичко това може днес да помогне на съвременния човек да опази себе си от разрушителните външни влияния, да запази способността, критически оценявайки околната действителност, да различава добро и зло, правда и лъжа. Да бъдеш днес християнин е трудно. Но можем да попитаме: а кога е било леко? Било ли е леко на нашите бащи и майки в страшното безбожно смутно време, във времената на репресии? Било ли е леко в древността, във времената на гонения на християните?
Да бъдеш християнин винаги е трудно, защото нашият път – това е тесен път, който изисква значително напрягане на душевните и физически сили, знания, умения, опит, твърди убеждения. Лесно е да вървим по широкия път, но такъв път – това е път на страстите, път на лекомислено отношение към заобикалящата действителност, път, водещ човека към духовна гибел. Господ ни учи да вървим по тесния път, водещ в Царството Небесно. И да ни даде Бог сили и разбиране да вървим именно по този път!”