На 9 януари 1880 г. екзарх Йосиф I напуснал Пловдив и се прибрал в Цариград, където започнал активна дейност по изграждането на екзархийското управление. Упорито и системно той подавал изложения и молби до Високата порта, за да получи право да изпрати духовни началници в епархиите, които имали български владици преди войната - Охрид, Велес и Скопие. Освен това чрез т. нар. истилями (допитвания) населението в Дебърска, Струмишка и в Кукушка епархия също изявило волята си да премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бързала да удовлетвори исканията на българите и непрекъснато възпрепятствала изпращането на екзархийските архиереи. Така започнала една дълга и безконечна „игра” на отлагане, забавяне и отклоняване, което било обикновена практика в системата на османското управление.
Какви били целите и задачите на Българската екзархия в Цариград, след като Църквата в свободното Княжество вървяла по друг път на развитие и през 1883 г. променила и приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.? „Задачата на Екзархията е, се казва в едно поверително изложение на екзарх Йосиф I от 23 март 1900 г. до самоковския митрополит Доситей, наместник-председател на Св. Синод в София, да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 г., именно да придобие ведомство в смесените епархии, които се оспорват от Патриаршията. На Екзархията, следователно, предстои да оделотвори тежката историческа задача да прибере под свое ведомство всички българи във вилаетите на Европейска Турция, да развие у тях съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал: всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под крилото на праотеческата си черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята. Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюването на това право тя си служи с най-законните средства - мирна културна еволюция чрез черквите и училищата”.
Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско население, но особено да придобие „черковните права на Македония”, защото в нея живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Тези негови твърдения били основани на статистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на някои авторитетни изследвания. Позовавайки се на фермана от 1870 г., на истилямите-допитвания и на състоянието на българските църковни общини, още през 1883 г. екзарх Йосиф I отбелязал 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е. семейства) можело да се състави самостоятелна Екзархия (т. е. църковна област), способна да съществува независимо от Българското княжество. Този план обаче останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на екзархийския диоцез.
В началото на 1883 г. Йосиф I се опитал да състави Свети синод при Екзархията в Цариград и с него да разреши някои въпроси, свързани с устройството на църквата и със запазването на нейното седалище в турската столица. Той извикал при себе си двама владици от Източна Румелия - Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски, които одобрили решението седалището на Екзархията да остане в Цариград, а в столицата на Княжеството – София - екзархът да бъде представляван от един наместник или делегат, избиран измежду владиците в тамошните епархии. Високата порта остро се обявила против свикването на Синода и той преждевременно бил разпуснат.
С явна цел да създаде условия за отстраняването на Екзархията от Цариград, Високата порта поискала настоятелно от екзарха да определи своето становище към църквата в Княжеството във връзка с чл. 39 от Търновската конституция и внесените в Екзархийския устав изменения, съгласно които архиереите от Княжеството имали правото да участват в избора на екзарх и в екзархийския Свети синод. Той трябвало да заяви дали приема църковния устав на Княжеството като валиден и за себе си, или се смята за отделен и независим от църквата в свободна България. От турска страна очаквали, че екзарх Йосиф I ще се ангажира с категоричен отговор, който пък би дал основание на Портата да обяви фермана за невалиден и да поиска вдигането на Екзархията от Цариград, тъй като тя нямала ведомство в преките владения на султана. Екзархът обаче веднага прозрял намеренията на правителството и отговорил крайно предпазливо и доста тактично. Той заявил, че отношенията между Екзархията в Цариград и църквата в Княжеството са чисто духовни и че църковният закон в България има сила само за там, но не и за църквата в империята, която се управлявала от временни правила, тъй като Екзархийският устав, изработен от Църковно-народния събор през 1871 г., все още не е бил одобрен от Високата порта.
Турското правителство не останало доволно от този отговор и продължило да търси конкретен повод за отстраняването на Екзархията от своята територия. През октомври 1883 г. екзарх Йосиф I не бил поканен на прием в двореца по случай обрязването на султанските деца, на който присъствали всички духовни началници на признатите в империята религиозни общности. Това открито и демонстративно пренебрежение било сметнато като подготвителна стъпка за отстраняването на екзарха от Цариград. То предизвикало изключително силно брожение сред българското население в Македония и Одринско и недоволство в Княжеството и Източна Румелия. В тоя решителен момент обаче Русия застанала на страната на Българската екзархия. Високата порта била принудена да лавира и на 17 декември 1883 г. екзарх Йосиф I бил поканен на аудиенция в двореца. На посочената дата екзархът бил приет лично от султан Абдул Хамид II повече от шест години двамата не се били срещали лично. В дълга беседа Йосиф I успял да разпръсне всички подозрения и да засвидетелства, че „поданиците му българи и всичкия български народ, който е в неговата държава, му е верен”. Аудиенцията преминала много добре, като обаянието и откровеността на българския екзарх пленили султана и през цялото си управление той бил винаги отстъпчив и благосклонен към „дипломата в расо”. Валидността на фермана от 1870 г. била зачетена, седалището на Екзархията в Цариград било запазено; дадено било и обещание, че църковно-народните права на българите във вилаетите ще бъдат зачитани и занапред.
През цялата 1884 г. екзарх Йосиф I непрекъснато настоявал за изпращане на български владици в Македония и едва в края на годината Високата порта разрешила да бъдат назначени такива в Охрид и Скопие. Обаче берати не им били издадени и съответно те не могли да заминат за епархиите си. В Министерския съвет половината от министрите „остават при възгледа, че ферманът е даден в други времена и при други условия и че не е в интереса на Империята да се толерира Екзархията. Срещу отстъпването на двете епархии протестира енергично и Патриаршията, срещу това отстъпване излязоха и сърбите, които пръв път се явиха противници и съперници на българите”. Освен това последвалите събития - Съединението, Сръбско-българската война (1885 г.), детронирането на княз Александър Батенберг и идването на Фердинанд Кобургготски в България - още повече усложнили нещата.
Твърдата национална и туркофилска политика на Стамболовото правителство и страхът от бъдещи усложнения принудили турското правителство да промени политиката си към Българската екзархия в Цариград. Именно поради това на 27 юли 1890 г. то издало берати за назначените митрополити - Синесий в Охрид и Теодосий в Скопие. През същата година Високата порта отменила военното положение в европейските вилаети на империята, съществуващо още от времето на Руско-турската освободителна война. На Екзархията било разрешено да започне издаването на свой печатен орган „Новини” (по-късно преименуван на „Вести”).
В средата на 1891 г. по заповед на великия везир Кямил паша било издадено предписание до валиите в Солун и Битоля, с което им било наредено да не пречат на българите, които се отказват от Патриаршията, сами да уреждат църковните и училищните си дела чрез духовните председатели на общините. В резултат на това разпореждане само за няколко месеца повече от 150 села и градове заявили писмено пред местните власти, че се отказват от Патриаршията и минават под ведомството на Екзархията.
След свалянето на Кямил паша през октомври 1891 г., новият велик везир Джеват паша дал наставления за ограничаване движението на българите за отказване от Цариградската патриаршия, обаче то продължавало да се развива твърде успешно. Това от своя страна улеснява издаването на още два берата през пролетта на 1894 г. за Велешка и за Неврокопска епархия, едната имаща право на български владика по силата на фермана от 1870 г., а другата била отхвърлила гръцката духовна власт още през 1869 г. Три години по-късно, през 1897 г., Портата възнаградила неутралитета на България по време на турско-гръцката война с берати за нови трима владици - в Битоля, Дебър и Струмица.
В Одринска епархия Българската екзархия имала свой епископ, но той нямал султански берат. В останалите епархии с българско или смесено, но преобладаващо българско население - Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Кукушка (Полянинска), Сярска, Мелнишка и Драмска, екзарх Йосиф I успял да наложи председателите на църковните общини да бъдат признати за екзархийски наместници с права да уреждат всички църковни и училищни работи.
През периода 1897-1912 г. утвърждаването на ведомството на Българската екзархия срещнало редица непреодолими пречки. Напразни били усилията на екзарх Йосиф I да издейства берати за митрополити в Серес, Солун, Одрин и Гюмюрджина. Високата порта, подтиквана от Цариградската патриаршия, взела страната на сръбската пропаганда, която започнала да се разраства в Северна Македония. През 1897 г. Патриаршията назначила за протосингел на скопския гръцки митрополит Амвросий сръбския архимандрит Фирмилиян. Година по-късно Амвросий бил преместен от Скопие, а Фирмилиян станал управляващ епархията. Високата порта привидно не позволила Фирмилиян да бъде поставен за титулярен митрополит, но по-късно отстъпила, когато руският посланик в Цариград Иван Ал. Зиновиев се застъпил за него, а българското правителство тихомълком дало съгласието и отказало да подкрепи Екзархията. Така на 15 юни 1902 г. Фирмилиян бил ръкоположен за скопски митрополит, намиращ се под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия. През 1910 г. по искане на сръбския крал Петър I Караджорджевич Патриаршията отстъпила на сърбите и Велешко-Дебърската епархия, начело на която бил поставен за управляващ сръбският епископ Варнава, който по-късно станал сръбски патриарх.
След Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. гърци и сърби започнали въоръжен поход срещу Екзархията и нейното паство в Македония и Одринско. Костурският гръцки митрополит Карвангелис особено се отличил в това бясно преследване на екзархистите. На 24 март 1905 г. гръцки четници нахлули в с. Загоричене (дн. Василиас), Костурско, и избили 69 невинни жертви, за да сплашат привържениците на Екзархията. Положението на екзархистите се подобрило отчасти след 10 юли 1908 г., когато бил извършен младотурският преврат. С разрешение на Високата порта екзарх Йосиф I съставил Свети синод и Мирски екзархийски съвет. Агресивното държане на младотурците сближило политически българи и гърци, а това съответно довело до подобряване на отношенията между Българската екзархия и Цариградската патриаршия.
Идеалът на екзарх Йосиф I и неговата „велика длъжност” да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията” били реализирани в значителни мащаби. До Балканските войни в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници”: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка) Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В този широк диоцез се наброявали около 1600 енорийски храма и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници. Интересното в случая е, че, както посочва екзарх Йосиф I, Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Високата порта (в случая нямало никакъв отговор за него - нито положителен, нито отрицателен). Въпреки това „в епархиите, дето ферманът е приспособен, Екзархийския устав е приложен изцяло, с изключение на третата му част за дажбите, които ще се събират от християните на венчило”.
Следва
------
Доц. д-р Хр. ТЕМЕЛСКИ е Директор на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия