През 2018 г. се навършват 100 години от мъченическия подвиг на свещеника Овентий Исаиев (Исачев) Фръчковски от село Галичник, община Маврово и Ростуша – измъчван и убит в района на Бигорския манастир. Това не е единичен случай. Той е един от хилядите избити екзархисти в Македония, защото са останали верни на Българската екзархия и са отказали да признаят сръбската власт и църковна йерархия. Един от онези, за които македонският просветен работник, фотограф и революционер, деец на Македонската революционна организация, прилепчанинът Георги Трайчев свидетелства в своята „Книга за Мияците“, публикувана през 1941 г. в София: „След 25 септември 1918 г. първата работа на официалните сръбски власти след повторното завземане на областта (т.е. на Дебърския край), била да колят, заплашват и убиват по-будните личности, особено духовенството“.
Отец Овентий е роден на 10 март 1862 г. в тогавашното планинско село Галичник. От малък остава сирак. Роден в прочутата фамилията майстори Фръчковски, Овентий от дете бил посветен в тайните на православната иконопис и дърворезба. Като зограф работил в много църкви из целия Балкански полуостров. Заедно си чичо си Кузман Макриев и братовчед си Макрий Кузманов изработва амвона и проскинитариите в катедралната църква „Успение Богородично“ във Варна. Работят и в някои варненски села, в горнооряховските храмове „Св. Георги“, „Св. Богородица“ и „Св. Димитър“, в лясковските „Св. Атанасий“ и „Св. Василий“. Рисува икони за храм „Св. Троица“ в Севлиево. Работи в църквата „Св. Никола“ в Златарица и в „Рождество Богородично“ в Елена. Рисуват икони в „Успение Богородично“ в Добри дял, в „Св. Димитър“ в Кесарево, в „Св. Георги“ в Беброво, в „Преображение Господне“ в Марян, „Св. Георги“ в Чаир (Камен), в Долна Оряховица. През 1904 г. заедно с други зографи рисува иконите в катедралния храм „Св. Троица“ в Ловеч. След това работи отново в Лясковец, рисува за църквата в село Върбица, за „Св. Никола“ в Лясковец и за манастира „Св. Николай“ в Арбанаси и много други.
През 1905 г. в Бигорския манастир тогавашният Дебърски екзархийски митрополит Козма го ръкополага за свещеник, а по-късно го назначава и за архиерейски наместник в Галичник. Като свещеник отец Овентий служи усърдно на Бога и своя народ цели 13 години, до самата си мъченическа смърт.
Според писмени и устни свидетелства, на 5 ноември (18.11 ст. ст.) 1918 г. сръбският околийски началник, капитан Душан, повикал отец Овентий в околийското управление и го задържал до вечерта, когато довели още трима видни жители на Галичник. Следващата вечер ги извели извън града. При една висока скала, наречена „Големи рид“, след като ги измъчвали и били, ги застреляли.
Ристо Бужароски от Галичник в своята „Галичка повест” свидетелства, че след установяването на новата сръбска власт в селото четиримата видни и честни жители на с. Галичник били принудени да се явяват всеки ден в полицейското управление, но един ден не се върнали. Близките им мислели, че са задържани и няколко дена носели храна и дрехи, докато властите залепили обява на църквата, че те са избягали. Всъщност, една ноемврийска нощ (някъде се среща 18 ноември), те били убити от сръбската жандармерия. Един от жандармите, някой си Живко от Белград, хладнокръвно се хвалел, че когато бил на служба в Галичник, участвал в ликвидирането на свещеника Овентий и неговите съграждани. Тялото на Евгений Ванковски още тогава било намерено от козар и погребано, но телата на другите трима останали в неизвестност.
Едва в наше време възрастни жители на близкото с. Ростуша разказали, че преди 60-70 години, докато събирали дърва, в един скален процеп видели скелети, върху единия още имало остатъци от свещеническо расо. Поради страх за собствения им живот в онези опасни времена, местните се побояли да ги погребат. Минали години. Едва през 2015 г., по разкази на ростушани, монаси от Бигорския манастир, с благословението на техния родолюбив и христолюбив игумен, старецът архим. Партений, открили останките, и на Архангелова задушница, заедно с професионален екип от полицейски служители, лекар и криминални инспектори, извадили костите на мъчениците. Заедно с човешките останки са открити четири дула на пушки, катинар и ключ, няколко копчета и... монета от 10 стотинки от Царство България, от 1913 г., с надпис „съединението прави силата“.
Експертизата доказва, че датираните на повече от 70 години скелети са на мъже на средна възраст, измъчвани и разстреляни с френски и германски пушки, които в онова време използвала сръбската войска.
За мъченическата смърт на отец Овентий свидетелства и статия за него от 15 март 1927 г. в списанието на Съюза на македонските младежки организации в България „Родина“, год. 1, бр. 9, както и българският историк Христо Милков, чието потекло е от галичката фамилия Фръчковски, който твърди, че свещеникът е убит край скала близо до Бигорския манастир, защото не искал да приеме сръбската църковна йерархия. Описание на зографската дейност и неговия живот дава и прочутият майстор и преподавател по дърворезба Асен Василиев в своя труд „Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители”.
За съжаление съдбата на отец Овентий и съселяните му имали много други жители на останалата извън пределите на България Македония. След Междусъюзническата и Първата световна война населението било подложено на жестоки репресии от страна на тогавашната великосръбска власт, за което свидетелстват многобройни документи и исторически извори. Така в писмо на тогавашният Дебърски митрополит Козма от 1 март 1913 г. се казва: „На 30. ΧΙ. 1912 г. сръбски офицери заедно с един полицейски служител изгониха игумена на манастира „Св. Йоан Бигорски“, Н. В. Преподобие йеромонах Партений, защото не позволявал в манастирската църква да се споменава името на епископ Варнава (по-късно сръбски патриарх – б.а.). Селските кметове навсякъде били заменени със сръбски, а селските свещеници били заплашвани, че ще бъдат разстреляни, ако не споменават името на епископ Варнава в църквата“.
През 1918 г. по заповед на сръбските власти разбойническа група пресрещнала Бигорския игумен Партений на един мост на р. Радика, съсекли го на парчета и го хвърлили в реката. Подобна мъченическа смърт застигнала и свещеника от Велес Иван Аврамов Чупаров, роден в с. Папрадище, който на 16 юни 1913 г. бил съсечен и хвърлен във Вардар. Стефан Н. Аврамов в своята книга „Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието“ (1929 г.) пише: „Така, отец Иван завърши своето пастирско служение и, като верен син на Македония, остана верен на своя издръжлив миячки род – не стана “прави сърбин“.
А Кирил Пърличев, син на известния наш възрожденец и учител Григор Пърличев от Охрид, в своята книга „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915)“ свидетелства: „При установяването на сръбската власт в Кичево и околността били арестувани на първо време всички градски учители и свещеници, както и най-видните граждани поради отказа им да подпишат поднесената им декларация, че отдавна са сърби. Заедно с тях в околността били арестувани и 106 души селяни. Поради отказа да изменят на своята народност, били убити йеромонах Софроний, игумен на Пречистанския манастир (Кичевския манастир „Въведение Богородично”, известен като „Света Богородица Пречиста”- б. а.), и йеромонах Теофан, калугер при същия манастир. И двамата били извикани с измама от манастира от сръбски стражари и под предлог, че ги вика властта в Дебър, и двамата били застреляни, а свещеникът Георги Попангелов умрял като Иисус Христос – бил разпнат на кръст и от двете му страни били разпнати и двама негови другари (...) В Галичник с торби пясък биха архиерейския наместник Павел Теодосиев, после го интернираха в Скопие, мъчиха го в затвора и накрая умря от мъченията (1917 г.), защото беше отказал да споменава в църквата името на сръбския държавен глава и на сръбския кириарх. Същата, дори и по-лоша, участ сполетяла и свещеника Апостол Миронов от с. Тресонче: него го извлекли през нощта от дома му в близката гора, счупили черепа му и го обезобразили, и в адски мъки Божият и народен човек издъхнал“.
Великосръбският терор бил насочен с особена жестокост и последователност против местното македонско духовенство, което останало докрай вярно на Екзархията, в чието формиране активно участвало.
В потвърждение на думите Си, че „няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве” (Лука. 8:17), след десетилетия на страх и забрава Бог възкресява паметта за отец Овентий и загиналите с него жители на Галичник. Неслучайно това става чрез усилията и търсенията на монасите от Бигорския манастир, в който отец Овентий получава своето свещеническо ръкоположение. Днес костите на свещеник Овентий и избитите заедно с него жители на Галичник почиват в костницата на обителта, а на мястото на мъченическата им смърт, братята издигат голям кръст и отслужват заупокойна служба за упокоение на душите им.
Вечна памет на мъченически загиналия Божи угодник свещеник Овентий Фръчковски и на всички, напоили с мъченическата си кръв земите на многострадална Македония!