Маргаритка винаги се връщаше от детската градина весела и засмяна. Но днес се прибра в лошо настроение, дори нямаше сили да поздрави. Майка й я погледна учудено и я запита:
- Маргаритке, защо очите ти са потъмнели? Да не си плакала?
- Не, мамо. Добре съм – отговори тихо тя.
- Не си добре. Това се вижда. Да не си направила някаква пакост?
Маргаритка помълча малко и се реши да каже истината. Разказа, че като си играели в двора на градината, някои деца се наредили до оградата. И тя се присъединила към тях.Те гледали как по улицата минават хора. Изведнъж започнали да викат всички на минувачите: „Ало! Ало! Ало!”. Те се обръщали и се чудели какви са тези невъзпитани деца.
Учителката забелязала и ги повикала. Всички се явили, а Маргаритка си стояла настрана. Децата казали, че и тя викала, но Маргаритка не си признала. Излъгала.
- Ето защо не си красива днес – казала майка й. – Очите ти не са същите. Те са размътени. Лъжата е като гъста студена мъгла. Тя прави детето унило, като болно. Всъщност лъжата е страшна болест. Тя се познава по очите.
- Какво да направя, мамо, за да светнат пак моите очи? Аз не искам да съм такава – запита Маргаритка.
- Утре, като отидеш на училище, ще си признаеш на учителката, че и ти си викала с другите деца, но си я излъгала. Тя ще ти прости и ще ти олекне.
Така направи Маргаритка. Учителката много се зарадва, че тя си призна вината. Искаше всички да осъзнаят, че тази постъпка е лоша. Затова предложила:
- Искате ли да ви накажа, за да се научите да се държите възпитано?
- Искаме – в един глас отговорили всички.
Учителката ги наредила до стената. Стояли така три минути. Като ги освободила, очичките им светнали като звездички.
Още като се прибра Маргаритка от училище, майка й забеляза промяната. Прегърна я и я целуна. Нейното дете вече беше с грейнали очички, както преди.
Никога вече Маргаритка не допусна лъжата, която помрачава светлите й очички.