Една неизвестна църковна прослава на победоносната българска армия от 1912 година

През 1897 г Екзархията закупува парцел от няколко декара заедно с две сгради и още от началото на учебната 1897-98 г семинарията и пансионерите се настаняват там на пътя от Шишли за Кеятхане, редом с мястото, на което е построена по-късно българската болница “Евлоги Георгиев”.

Откритата приписка е на гърба на първа корица с молив и преставлява посвещение-възпоменание с датировка “11 октомврий 1912” и текст “на победоносната българска армия, която превзе Одрин през 1912”.

Следва една богослужебна прослава на българските воини с нарочно съставени две източноцърковни песнопения на втори глас(гл В).

Транскрибиран със новобългарски правопис текст на църковнославянски език (бел.: ударението предхожда ударената сричка):

Слава на глас втори

Да рек’ут ‘убо Европ’еи ост’авихом Болг’арию превзим’ати ‘Одрин, но да сб’удется р’еченное пр’омислом Б’ожиим да возвратятся исмаилск’ия п’олчища в Азии ид’же пр’ежде б’яху.

Амин глас тойже

Р’адуйся Макед’онию – прекр’асная Д’ево се бо с’олнце в’ечнаго блаж’енства свобод’а на тя возси’яет, р’адуйся и ти Болг’арию з’анеже меч твой разор’и агар’янскую держ’аву.

Превод на новобългарски език:

Слава на глас втори

Да рекат европейците оставихме България да превземе Одрин, за да се сбъдне предреченото от промисъла Божий, че ще се върнат исмаилските пълчища в Азия, където и преди си бяха.

Амин на същия глас

Радвай се Македониьо – прекрасна Дево, че като слънце на вечното блаженство възсия над тебе свободата, радвай се и ти Българиьо, защото твоят меч разори агарянската държава.

Пловдивската Духовна Семинария е наследник и правоприемник на българското духовно училище в Одрин и българската семинария в Цариград, заради което и оцелелият във времена на премествания през държавни граници, военни действия и природни бедствия архивен и книжен фонд е предоставен именно на семинарската билиотека в Пловдив. Така и местонахождението на богослужебната книга с уникалната приписка от времето на Балканската война намира своето логично обяснение тъкмо тук.

Одрин заема първото място между останалите градове в Тракия, не само по числеността на населението и местопразположението си, но и по своето политическо, военно и търговско-стопанско значение. Около Одрин и в него и неговите укрепления неведнъж се е решавала съдбата на Тракия заедно с крайбрежията на Черно, Мраморно и Егейско морета. Древният Адрианопол (дн. Едирне, Турция) е бил през вековете и център от неимоверно важно значение за хгристиянската вяра. Той е устоял на множеството езически и еретически гонения и в далечния четвърти век остава единствен гарант и бастион на чистата православна вяра в Източната Римска империя след про-арианския еретически църковен събор във Филипополис през 343 г., за което свидетелства стожера на Св. Православие – св. Атанасий Александрийски (Велики). След завладаването на града от османците през 1360 година, той става първа европейска султанска столица, а христианският елемент бил силно редуциран (до 16 в. е него омало само няколкостотин християни). През 18 и 19 вв. Чуждите пътешественици от Изток и Запад сочат за града население между 70 и 150 хиляди души.

В чисто българския квартал “Кириш-хане” църковният храм е съграден с ферман, изходатайстван от българския първенец Толю чорбаджи в 1833 година. Иконите в него са били изработени от българи-зографи с църковно-славянски надписи. Черквата и болницата в другия български квартал “Илдъръм” са въздигнати от хаджи Димитър Демироолу, който оставил за тях фонд 120 000 гроша и едно лозе два уврата, за да се добива вино за болните. Дарители за същата цел от този квартал библи и чорбаджи Найден – 75 хил. гроша, и Кара Михал – 60 хил. гроша (вж. в-к “България, Цариград, бр. 86 от 09.11.1860 г., с. 531). Иконите в този храм били изписани от зограф Станислав от Самоков. И църквата в махалата “Балък-пазар” е построена от богатите българи-джелепи.

Бългрската община в Одрин активно участвала в църковните борби през втората половина на 19 век. Във в-к “Макдония” (Цариград, Год. IV, бр. 37 от 28.03.1870 г.) намираме дописка за избора на епархийско българско църковно настоятелство (на 20.03.1870 г.), в което влизали видните тогава одрински граждани: Георгаки ага, Кара-Михалев, хаджи Михаил, Х. Иванов, Янако Берков, Яковаки Табакоолу, хаджи Димитър, хаджи Иванчо, Георги хГеоргев Пентеолу, Христо Долапоолу и Н. Преподобие отец Дийчин.

Цяла Тракия, т.е. Одринския вилает в границите му след Берлинския договор, бил разделен в църковно-административно отношение на 14 епархии под ведомството на Вселенската патриаршия. Въз основа на член 10 от султанския ферман за учредяването на Българскатъа екзархия от 1870 г. за Одрин и целия вилает се допуска един български владика (след 1885 г. не се допуска назначаването на такъв на мястото на починалия Пелагонийски Евстатий). Независимо от всичко българите в Тракия в навечерието на Балканската война разполагат със 190 църкви и 136 параклиси и манастирски храмове, в които 238 свещенослужители сеят православната вероизповед и национално самосъзнание. Броят на българските училища в Одринския вилает през учебната 1911/12 г. достига 178,между които 161 първоначални, 15 класни и две гимназии, към които могат да се добавят и 132 забавачници за деца. Благодарение на неуморната дейност на Екзарх Йосиф през учебната 1912-13 год. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители.

Нуждата от свещеници в Одрин и вилаета поставя пред екзарха на дневен ред откриването на българско духовно училище. Така в българската махала “Каика” била наета турска двуетажна къща за 100 пансионери, за ректор бил назначен архимандрит Евтимий с двама учители – йеродякон Авксентий Големинов (бъдещ екзархийски владика в Битоля) и поп Христо. От есента на 1883 г. училището започнало своя живот с полулегално съществуване и било признато от турските власти едва на следващата 1884 година. С него се сляло и Прилепското училище, като неговите ученици се дипломирали в Одрин. В българското духовно школо във вилаетския център на Тракия са учителствали добри педагози, напр. Бъдещия Търновски митрополи Антим (Кънчев), бъдещият Неврокопски митрополит Иларион (Пенчев), Преслав Савов Доброплодни, Никола Апостолов – бъдещ мнистър на просветата през 1907 г. и др. Ученическото дружество “Звезда” организирало за гражданството просветни лектории, на които говорели семинарските преподаватели, давали се забави.

Последният ректор в Одрин бил йеродякон Иларион Пенчев. От началото на учебната 1891-92 година свещеническото училище се преместило от Одрин в Цариград в квартала Фенер, при църквата “Св. Стефан”. Било преобразувано в четирикласна семинария. Цариградският период на семинарията продължава двадесет години (от 1891 до 1912), през който тя дала двадесет випуска. Българското духовно училище в имперската столица се ползвало с височайше благоволение.

През септември 1912 г. ректорът архимандрит Инокентий посреща 150-те семинаристи-пансионер. На 5/18 (стар стил/ нов стил) октомври с.г. избухнала Балканската война. След около месец с ескалирането на военните действия започнала евакуацията на семинаристите с руски кораби за Бургас и Варна, а с австрийски – за Пирея и оттам за родните места в Македония. По-късно цариградските семинаристи довършват образованието си в Софийската семинария или в Бачковското свещеническо училище (открито през 1910 г.). Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война.

На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически, като много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. С него напуска Цариград и последния ректор на Цариградската Семинария – архимандрит Инокентий (в България се заселил във Варна, където работил като музеен работник). Като отговарящ за семинарското имущество бил оставен йеромонах Ириней (след войните същият е бил протосингел на Неврокопска митрополия, съгл. историческа справка за семинарията, изготвена от Ганчо Велев, 1993 г.).

Не би било неправилно да отнесем авторството на това църковно песнопение в прослава на победоносната наша армия към архимамдрит Инокентий или йеромонах Ириней,които били единствените останали в Цариград от преподавателския колктив на семинарията, а са и духовници, следователно са използвали Служебника – книга, предназначена за ползване единствено от свещенослужители, - в която е изследваната приписка.

Датировка на приписката:

Поставената дата “11 октомврий 1912” ни отпраща към Лозенградската операция, провела се от 9 до 11 октомври (22 до 24 октомври нов стил) 1912 г. От българска страна в нея вземат участие 3-а и части от 1-а армия. За главния удар срещу противника край Лозенград се разчита на войските, командвани от ген. Р. Димитриев(срв. Атанасов, Щ. и др., Българското военно изкуство през капитализма, София, 1959, Държавно военно издателство при МНО, с. 128). На 10 октомври (23 октомври нов стил) при Петра южно от Ериклер се стига до стълкновения, при които турците търпят поражение и се изтеглят към Лозенград. Източната турска армия е разбита, като единствено 3-ти корпус продължава съпротивата си, но на 24 октомври и той се оттегля. Лозенград пада, а българските войски са посрещнати от местното българско население като победители. На 20 ноември (2 декември нов стил) 1912 година воюващите страни подписват край Чаталджа протокол за сключване на примирие (т. нар. Чаталджанско примирие). Според него в деветдневен срок в Лондон трябва да започнат преговори за сключване на окончателния мирен договор. Блокадата на Одрин се запазва, но османската страна приема да допусне преминаването по железопътната линия през града на доставки за съюзниците. Обсадата на Одрин продължава до 13 март 1913 г. (26 март нов стил) и в нея участват 120 000 български войници от Втора Българска армия под командването на генерал Георги Вазов и 40 000-на сръбска армия на ген. Степа Степанович, като съюзниците са под общото командване на ген. Никола Иванов. На 16 януари 1913 година в Османската империя е извършен преврат, начело с младотурския лидер Енвер бей. Съгласно условията на протокола от Чаталджа, османските власти обявяват, че прекратяват примирието след четири дни, и на 3 февруари 1913 година военните действия са подновени. В периода 11-13 март се провежда Одринската операция, при която Втора българска армия, заедно със сръбски войскови части, след щурмуване на източния сектор, превзема Одринската крепост, след което започва настъпление към Чаталджа, която се явява последната преграда пред турската столица.

Следователно, възможният период за съставянето, композирането и вероятното първо изпълняване по време на богослужение на църковната прослава, следваща приписката, е между октомври 1912 и ноември 1913 г. и то е написано или след Чаталджанското примирие от 20 ноември 1912 с перспективата за един скорошен окончателен мирен договор, или след Одринската операция от 11-13 март 1913 г. - връхната точка на Балканската война, след която турското правителство подновява преговорите за мир в Лондон. На 12 април е подписано примирие,а на 30 май 1913 г. Лондонския мирен договор. Българите обаче владеят града само 4 месеца, поради избухването на Междусъюзническата война. Последните представители на българската администрация напускат града с влак на сутринта на 22 юли 1913 г.(срв. “Другите Балкански войни, изследване на фондация “Карнеги” от 1913 г.”, Изд. Фондация “Свободна и демократична България”, София, 1994, сс.103-116).

Без да имаме доказателства, че някога песнопението е било в богослужебна употреба, то съставянето му не може да бъде отнесено по-късно от май-юли 1913 година. Неблагоприятният за България развой на следващите войни, превърнали се в национални катастрофи, покриват със забрава приписката и нейният автор, но не помътнява славата на Одринската епопея. Поради това днес, след девет и половина десетилетия, е повече от подходящо да възпеем на висок глас с думите от църковната песен тяхната саможертва в името на Майка България и нейната “прекрасна Дева – Македония”, за да пребъдат в новия век и третото хилядолетие.

Днес е модерно да се коментира приоритета на регионите в политиката на Европейския съюз, което засяга и ргионалното сътрудничество на Балканите с оглед регион Тракия, разпростиращ се на територията на три държави: България, Гърция и Турция, между които миналите столетия са поставяли Тракия като камък на препъване за добрите съседски и мецдудържавни взаимоотношения. Обстановката се нажежава допълнително от дебата около бъдещото членство на Турция в органиграмата на Обединена Европа. След обстоен историко-геополитически анализ обаче се оказва, че античната римска провинция Европа днес е извън територията на Европейския Съюз и, де факто, е в дн. Република Турция. В Одринската епопея от 1912-13 година след битката на 13 април 1205 г., когато цар Калоян разбива цвета на войската на латинската империя, там при древния Адрианопол, в средоточието на реките Марица, Арда и Тунджа, българската армия за втори път изумява света с храбростта си, като имаме резон да твърдим, че покорява самата Европа (или поне древната провинция Европа).

В Тракия [IV-VI в.] влизали областите или провинциите: 1) Европа, 2) Родопа, 3) Хемимонт първа/prima, 4) собствена Тракийска, 5) Долна Мизия и 6) Малка Скития. Д. Цухлев в труда си „Църковна организация на Балканския полуостров до покръщането на българите” (публикуван в няколко книжки на периодичното издание „Християнска мисъл” от началото на 20 век) ни предлага един свод на епархиалното разделение в римските провинции (базирайки се на древно-християнския историк Теодорет - Theodoret, Historia ecclesiastica, lib. V, p. 28), които в по-ранно време са били населени със славяни и към края на 9 век влизат в състава на Българското царство. Провинцията Европа била разположена на югоизточната част на Тракия и обемала в себе си земите, граничещи на юг с Мраморното море, на запад река Хеброс (Марица) и на север – притока й Регина (р. Еркене, дн. Ergene) по направление до самото Черно море, което миело източните й граници, и съставлявала обширна епархия със същото име – Епархиа Европис. Била под духовната власт на Хераклийския митрополит със седалище в гр. Хераклия (Heraclea) на Мраморно море. Тази митрополия е изиграла през първите четири века извънмерно важна роля за разпространението на християнството в цяла Тракия, като е дала редица мъченици и светители, прославили я още в първите векове за първенствуваща църква в Тракия. Град Хераклия илам висок граждански ранг – седалище на префекта на Тракия, затова и първите два Вселенски църковни събори възвеждат църковната админситративна област в екзархат за цяла Тракия, на който бил подчинен и Константинополския епископ до издигането му в патриаршеско достойнство. През 5 век загубва водещото си положение в Тракия и станала обикновена митрополия на областта Европа с 20 подчинени епископии, повечето от които на брега на Мраморно море на територията на Реп. Турция - Галиполско, Херонейско, Турулското (Чорлу), Райдесткото (Родосто, Rhaedestus, древ. Bizanthe), Аркадиополското (Люле-Бургас), Теодорполското (Theodorupolis), Визкото (гр. Виза, Byzie), Селемврийското (Силиври, Selymbria), Паниотското (с гр. Пания, древ. Perinthos, днеш. Marmara Ereglisi), Хариополското (древ. Хариопол, дн. Хиребулу) и други [на основата на данните от епархиалните/диоцезни каталози: 1) „Парижски кодекс” № 1155 А, състевен от неисвестен автор от различни по-древни списъци в иконоборческата епоха, обнародван от проф. Карл де Боор (Karl De-Boor, “Zeitschrift fur Kirchengeschichte”, Gotha, 1891, Bd. XII, 3. u. 4. Heft, ss. 520-534); 2) “Епифания” от времето на VI Вселенски събор, възстановен и опубликуван от проф. Хенрих Гелцер в издание на Баварската академия (Ungendruckte und ungonugent veroffentlichte Texte der Notittiae episcopatuum, Munchen, 1901, ss. 534-542).

От източната й граница започва античната провинция Родопа. Най-южната част на Тракия, Родопската област, граничеща на изток с р. Хеброс, на юг – Егейско море, на запад – р. Нестос (дн. Места) и на север – Родопските планини, съставлявала една епархия със същото име – Епархиа Родопис с архипастиреначалник епископа на гр. Траянополис, древ. Doriscus (на север от Деде-Агач, дн. Александруполис, Реп. Гърция). Под негово духовно обгрижване били поставени 11 епископства: Перойското (дн. гр. Феро, на десния бряг на р. Марица, на север от Траянопол), Маронийското (Марония, на брега на Егейско море), Анастасиополското (виз. град Перитеорион, ст.-бълг. Перитор), Максимианополското (гр. Максимианопол, близо до гр. Гюмюрджина) и още няколко с неуточнено местоположение.

На север от Европа отпочва провинция Хемимонт Прима. Тази Тракийска област имала за граници: на юг река Еркене, на запад – водната линия от реките Марица и Тунджа, на север – Хемос и на изток – Черно море. Митрополитът на едноименната епархия Хемимонт Първа пребивавал в гр. Адрианополис (древ. Орестия, днеш. Одрин). Нему били подчинени 9 епископски седалища: Месемврийското (дн. Несебър, който до имп. Юстиниян Велики е бил митрополия, в чието починение било Аквилейското епископство на Дунава, а от при новото устройство н църковната административна уредба при Исаврийската династия, е превърната в епископия, като каквато фигурира и в списъците на VII вселенски събор), Созополското, Девелтското (гр. Девелтум, на юго-запад от гр. Бургас), Анхиалското, Проватското (гр. Проват, в развалини до Провадия, над Провадийска река, сев.-източно от Одрин), Вулгарофигонското (град Вулгарофигон бил на левия бряг на един от десните притоци на река Еркене, днеш. Ески-баба), Никейското (град Никея, до с. Хафса, юго-изт. от Одрин, чийто епископ Лъв бил пленен от хан Крум Страшни).

За източната част на Imperium Romanum през ІV век се предполага, че имала между 24 и 26 милиона жители (срв. Mazar O., Manuel d`etudes Byzantines, ed. fr., Brepols, 1995, p. 79). Градовете били свързани помежду си с мрежа от отлични пътища и комуникации, фигуриращи в римските пътеводители. В Пътеводителя на имп. Антонин е индикирана е една пътна артерия, минаваща от Ескус през Балкана в посока на Филипополис, която канализирала трафика от Дунава към Тракия (срв. Карта на римските пътища на територията на днешна България, - Маджаров М., Пътят Ескус-Филипополис /І-VІ в./ - сп. “Археология”, 1, 1990, с. 20). Известният като военен път от Singidumun минавал през Naissus, Serdika, Philippopolis и водил през Адрианопол до Константинопол, като едно отклонение от този път свързвал Филипополис с Augusta Trajana и Anhialos на Черно море. (срв. Honigmann, E., Le Synecdemos d`Hierocles et l`Opuscule geographique de George de Chypre, Bruxelles, 1939, 635, 1-655; Miller K., Itineraria Romana, Stuttgart, 1916, ss. 495 sq.; срв. Фол Ал., Светоний Транкилий-един малко известен извор за историята на антична Тракия, - Acta Antiqua Philippopolitana. Studia Historica et Philologica, Serdicae MCMLXІІІ, сс. 99-107).

В днешно време в органиграмата на самостойната народностна Българска Православна Църква са съхранени почетните епископски титули Адрианополски, Девелтски, Проватски, Траянополски по древнопросиялите митрополитски и епископски центрове в античните имперски провинции.

Бележки: „Европа е сестра на Кадъм, която ще прекоси морето откъм Финикия към Гърция. Но първото отбелязване на думата „Европа“ е на изток от Хебър (Марица). На римските карти – на изток от „Родопа“ ще се появи думата „Европа“ – тема (област) от Тракия.“ Това е първото географско обозначение на думата „Европа“. То е на изток от Родопа (между Марица и Странджа). Ако искаме да имаме географска представа за древните митове, легенди и сказания, първото нещо е да разграничим думата „ОЛИМП“. В Орфеево време Средиземно море се е наричало ТРАКИЙСКО МОРЕ – ясно обозначено на картата.” (срв. Никола Гигов, „Орфей и Азбуката”, Хелиопол, 2006, с. 10).

Библиография:

1. Колектив, История на Българите: Военна история, Труд, София, 2007, ISBN 954-528752-7.

2. Димитров, Б. Войните на България за национално обединение, НИ ПЛЮС, София,

2006, ISBN 954-91652-7-2.

3. Крапчански, В. и др. Кратък обзор на бойния състав, организацията, попълването и мобилизацията на българската армия от 1878 до 1944 г., Държавно военно издателство. София, 1961.

4. История на българите, том V: Военна история, Изд. "Труд", 2007, ISBN 954-528752-7.

5. Илиев, Величко, и Стайко Трифонов (съст.), История на българите 1878-1944 в документи, том II,изд. "Просвета", София 1996, ISBN 954-01-0756-3 (т. 2).

6. Войната между България и Турция през 1912-1913 год., Том VI, София 1935.

7. Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни (Карнегиева анкета) - Другите Балкански войни, Фондация "Свободна и демократична България", изд. К & М, София 1995, ISBN 954-593-006-3.

8. сп. Духовна култура, кн. 9 — 10, 1940

9. сп. „Народен страж", бр.13 и 14 от 20 юни - З юли 1936

10. сп. „Духовна култура", бр.1— 2,1941