„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).
През тази година се навършват осемдесет години от блажената кончина на един от основателите на Третата българска държава – Скопския и Пловдивски митрополит Максим. Тази кръгла годишнина ни задължава да си припомним кой е той и какви са неговите заслуги за българския народ, Църква и държава.
Родно място, произход и образование
Митрополит Максим е роден в с. Орешак, Троянско, на 14 септември 1850 година. Светското му име било Марин Пенчов Пелов. Произхождал от бедно семейство. Майка му Гена, още преди раждането му, го обещала на св. Богородица и когато Марин станал на 7-8 години, тя изпълнила обещанието си: отвела детето в близкия Троянски манастир «Св. Богородица” и го оставила послушник при брат си, игумена Макарий.
Първоначалното си образование получил под ръководството на чичо си – монах Спиридон. През 1862 г. бил записан в местното училище в с. Орешак, а през 1863 г. «заради хубавия му глас”, бил избран от Ловчанския митрополит Иларион, който го взел при себе си. Максим продължил образованието си в Ловеч, а по-късно в Сопот и Троян. През лятото на 1869 г. Максим е назначен на длъжностите учител в новооткритото начално манастирското училище и клисар при манастирския храм. През 1872 г. Пловдивският митрополит Панарет го взел за свой дякон в Пловдив, а през 1873 г. го завел в Цариград. В началото на 1877 г. заминава за Русия по препоръка на екзарх Антим и постъпва в Киевската духовна семинария направо от втори клас, след успешно издържан приемен изпит.
Максим завършва Киевската духовна семинария през месец юни 1881 г. с намерение да продължи образованието си в Духовната академия. Митрополит Панарет и екзарх Йосиф обаче желаят той да се завърне и залови за работа, защото църквата „имала нужда от работници”. Максим се подчинява, още повече, че тогавашният директор на просвещението в Източна Румелия, Йоаким Груев, го назначава, преди още да се дипломира, за учител по “Закон Божий” в Пловдивските мъжка и девическа гимназии, където и започва от 1 сепрември 1881 г. По време на учителстването си той е изключително деен проповедник и като такъв произвежда силно впечатление. На следващата година екзархът го назначава за секретар на Екзархията (1882 г.). С това приключва неговото образование. Дългият и благодатен път на пастирско служение и борба за благото на Църквата и народа обаче едва сега истински започват.
Участие в борбата за църковно-национална независимост
По време на обучението си в Сопот, някъде между 1863 и 1868 г., той се запознава с революционните идеи на Васил Левски, а също и със стихотворенията на Вазов. Това става в създалия се в Сопот народен революционен кръжок. Троянският манастир е един от центровете на започналото революционно движение. Образува се революционен комитет, в който участва и Максим, наскоро ръкоположен в дяконски чин.
По време на Априлското въстание йеродякон Максим се намира в митрополията в Пловдив. След разгрома на въстанието, е натоварен със задачата да събира сведения и да съобщава “где какво става”. От там тези сведения чрез специална комисия се поемат към европейските кореспонденти и световната преса, което пък подготвя почвата за последвалите събития, завършили с освобождението на България. През същото това време в Цариград е образуван таен комитет начело с архимандрит Методий Кусев. Целта и на тоя комитет е да събира сведения за кървавите събития в Румелия и да ги съобщава на печата. В този комитет, след като пристига в Цариград, влиза и митрополит Максим. На същия комитет се възлага и изработването на статистика и на етническа карта на българската народност. Те били предназначени за Цариградската конференция, която ги поискала от Екзархията, като представителка на българския народ.
Пастирска и проповедническа дейност
Пастирската дейност на митрополит Максим започва на 21 януари (Св. Максим Изповедник) 1870 г., когато е ръкоположен за йеродякон от Софийския митрополит Доротей. От 1 юли 1872 г. се установява в Пловдив, където става писар и иконом в митрополията.
През 1882 г. йеродякон Максим бил назначен от eкзарх Йосиф за секретар на Екзархията. Като такъв той взема участие в организирането и работата на новоучреденото „Училищното попечителство при Екзархията“. Благодарение на това, учебното дело в Македония става особено успешно.
Към края на 1884 г. архимандрит Методий Кусев напуска Екзархията, за да замине да учи в Русия и за екзархийски протосингел е назначен йеродякон Максим. Скоро след това, на 11 ноември 1884 г., той е ръкоположен от екзарх Йосиф в йеромонашески чин, а през месец март 1885 г. бил възведен в архимандритско достойнство. Задълженията си в Екзархията той изпълнявал до месец май 1886 г., когато бил изпратен от екзарха да организира и управлява новооткритата Старозагорска епархия със званието Управляващ Старозагорска епархия.
Тогавашната светска власт не признавала тази епархия и се противопоставяла на разкриването ѝ, най-вече поради финансови причини. Ето защо управляващият посрещнал големи препятствия, прокурорски преследвания, дори и покушение над живота му.
Въпреки че опитът за създаване на Старозагорска епархия по онова време не успява, митрополит Максим допринася твърде много за бъдещето й разкриване.
На 9 февруари 1892 г. единодушно бил избран за Скопски митрополит, а на 23-ти същия месец – ръкоположен за епископ.
Изпитанията започнали веднага. Сръбската пропаганда, подкрепяна от скопския гръцки митрополит, се опитвала да проникне в тази българска област. Някои турски чиновници били подкупени да съдействат за отваряне на сръбски училища под названието „славянски“ или „православни“.
В края на краищата сръбската пропаганда успяла да подкупи новия скопски валия Хафъз паша, а в резултат на поредния завой в политиката на Високата порта спрямо Екзархията, митрополит Максим става твърде неудобен за турските интереси в региона. Това води до подаване на оставката му, която е приета и веднага след Богоявление на следващата, 1895 г., той напуска Скопие и заминава за Цариград, където остава до началото на 1897 година. През време на престоя си в Цариград, митрополит Максим е предстоятел на българския храм на Фенер, председател на строителната комисия на новата (желязната) църква „Св. Стефан“ и председател на настоятелството на благотворителното братство “Йосиф І”, което имало за цел построяването на българска болница в Цариград.
На 15 март 1897 г. митрополит Максим заминал за Ловеч, където през следващите девет години управлява Ловчанска епархия. Там той развива усилена пастирска и проповедническа дейност.
На 29 януари 1906 г. е избран за кириарх на Пловдивската епархия. Каноническото утвърждаване на избора става на заседание на Св. Синод на 8 септември 1906 г. в Цариград.
Като Пловдивски митрополит той си поставя четири неотложни пастирски задачи: 1) Образование на готвещите се да приемат свещенически сан; 2) Уреждане на богослужението в епархията; 3) Кръщаване на помаците в Родопската част на епархията и 4) Развиване на благотворителното дело.
Оказва се, че свещениците са слабо подготвени. Ето защо било решено да се постави началото на училище в Бачковския манастир. Това училище скоро било закрито, но все пак подготвило доста селски свещеници. През 1915 г. Цариградската семинария се премества в Пловдив, където се намира и сега.
Втората задача включвала уреждане на богослужението. Много храмове по селата били запустели и неподдържани, а свещениците се интересували само от извършване на треби. Дисциплината била на незавидно равнище в резултат от църковната борба – църковно провинилите се или недоволни свещеници, пък и миряни, винаги можели да минат към гръцката митрополия.
Третата задача, с която трябвало да се справи митрополит Максим, е покръстването на помаците в родопската част на епархията. Мисионерската дейност сред помаците представлявала изключително отговорна и деликатна мисия, която днес се оценява нееднозначно. При оценката на тези събития не бива да забравяме, че в тях участват най-изтъкнати духовници и богослови, а становището на Светия Синод е положително. В него се включват и известните богослови акад. проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков и проф. д-р Евтимий Сапунджиев. Не бива да забравяме също така, че историческите събития следва винаги да се оценяват в контекста на епохата.
Четвъртата задача, която митрополит Максим си поставя след възкачването си на Пловдивската митрополитска катедра, е делото на благотворителността. Под негово председателство е свикано общогражданско събрание, което взело решение да се основе в гр. Пловдив клон на Червения кръст.
На 18 януари 1921 г. Св. Синод провъзгласява митрополит Максим за Наместник-председател на Св. Синод на Българската православна църква. На този най-висок пост той управлява с апостолска ревност, умение и мъдрост в продължение на осем години.
Митрополит Максим умира на 1 март 1938 г. след кратко боледуване. През целия си живот той отстоява възрожденските идеали и на дело показва какъв трябва да бъде един истински народен архипастир. Издадените некролози от обществени институции, изпратените 144 съболезнователни телеграми, множеството публикации в местни и национални издания изтъкват изключителните му заслуги, а неговото управление се определя като славна епоха в живота на епархията. В печата той е сочен като „образец на служба на род и родина“, „истински монах, самоотвержен борец за обединението на българското племе“.
В своята църковно-обществена дейност с перо, слово и дело той се проявява като мъдър, ревностен и плодовит духовен пастир, който поставял религиозно-нравственото издигане на паството като първа и основна цел на своето високо служение, личност със съществено влияние в живота на българската държава и Църква от края на 19. век до навечерието на Втората световна война.