На 4 юни 2018 г. се навършат 170 години от кончината на един от най-ярките представители на Българското възраждане – духовника будител Неофит Бозвели - историческа личност, изиграла основополагаща роля в борбата за самостойна Българска църква.
Българското възраждане се развива в три основни направления: движение за новобългарска просвета и култура, борба за църковно обособяване и национално-освободително движение. Всяко от тези направления си има своите видни представители, сред които изключително важно място заема фигурата на архимандрит Неофит Хилендарски, известен с прозвището си Бозвели, означаващо непокорен, необуздан.
Преди обаче да пристъпим към личността и делото на този наш църковен деец и възрожденец, ще разгледаме накратко историческия контекст и предисторията на събитията.
Покоряването на балканските народи от османските турци било съпроводено с ликвидирането на техните поместни църкви. Става дума предимно за българите и сърбите, чиито патриаршии са унищожени, а епархиите им преминават под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. След ликвидирането на Печката архиепископия през 1766 г. и Охридската архиепископия през 1767 г. Вселенската патриаршия остава единствената поместна автокефална църква на Балканите. Пощаденият й статут обаче е за сметка на силната зависимост от османската власт. Освен физическите репресии и имуществените щети, патриархът и епархийските архиереи „попадат в стриктно спазваната в империята система за получаване на стопански и административен ресурс, срещу откупуване и вярна служба”. Тоест решаващи фактори при изборите за патриарх и назначенията на митрополити и епископи стават не личностните качества и духовната подготовка на кандидатите, а финансовите възможности и безпрекословното подчинение. Това обяснява защо твърде често високите йерархически звания и длъжности са заемани от слабо подготвени и със съмнителен морал клирици.
Що се отнася до епархиите в българското етническо землище, примерите за симония (даване или получаване на свещен сан срещу пари) и аморално поведение на гръцки архиереи спрямо българското духовенство и паство са особено показателни. Според известния български историк и изследовател на Българското възраждане проф. Николай Генчев, през XVIII в. Патриаршията изчерпва постепенно единствената си положителна функция – да съдейства за запазването на вярата и оттам на народността, и започва да служи на т. нар. „мегали идея”, т.е на панелинисическите домогвания на гръцката аристокрация и фанариотите от Цариград и Влашко за възстановяване на Византийската империя за сметка на културно-историческото наследство на южните славяни и най-вече на българите.
Тази асимилационна политика, както и злоупотребите с църковна власт предизвикват у народа силно негодувание и протести по отстраняване на гръцките владици и заменянето им с българи, което първоначално има стихиен и спорадичен характер, но впоследствие (към края на 30-те и началото на 40-те години на XIX в.) прераства в организирана борба за българска йерархия и църковна еманципация, подета и възглавена от Неофит Бозвели.
Кой е Неофит Бозвели
Сведенията за него, особено за ранните години от живота му, са твърде оскъдни. Роден е в Котел около 1785 г. Бащиното му име е Петров. Предполага се, че е посещавал местното килийно училище, където до 1795 г. е учителствал поп Стойко Владиславов (св. Софроний Врачански). Около началото на XIX в. заминава за Света Гора. Заселва се в Хилендарския манастир, където става монах под името Неофит. Според някои автори, след като приема монашество, той „продължавал учението си в гръцки училища по островите”. Впоследствие бива ръкоположен за дякон, свещеник и като такъв към 1813-1814 г. пратен за таксидиот в Свищов. Там той остава около 20 години, като първоначално се включва във възстановяването на града, опустошен по време на руско-турската война от 1806-1812 г., а след това се отдава на учителска и книжовна дейност.
Именно през този период Бозвели се формира като обществено активна личност. Заедно с известния възрожденски учител, книжовник и общественик Емануил Васкидович съставя и издава през 1835 г. в княжеско-сръбската типография в Крагуевац „Славеноболгарское детеводство” – учебник в шест части, предназначен за новобългарското взаимно училище. Това е и единствената издадена приживе книга на отец Неофит. Останалите му творби, сред които най-емблематични са диалозите „Мати Болгария“ и „Просвещений европейц, полумершая Мати Болгария и син Болгарии”, са издадени късно след смъртта му.
Безспорно влияние при формиране възгледите на Бозвели по отношение на просветата, патриотичното възпитание и културното и духовно издигане на българския народ оказват идеите на гръцки просвещенци като: Адамандиос Кораис, Даниил Филипидис, Константинос Кумас, Димитриос Дарварис, Евгениос Вулгарис и други. Авторски и преводни трудове на тези и други европейски просвещенци заемат една значителна част от библиотеката на Емануил Васкидович, която Бозвели в този период от живота си, без съмнение е ползвал.
След като се връща от Сърбия, където, както вече споменахме, през 1835 г. отпечатва шестте части на учебника си, Неофит Бозвели прекарва около три години в различни селища и манастири в Търновска епархия, като насочва дейността си главно срещу гръцкото духовенство. „Именно в негово лице исторически назрялото движение за български архиереи и църква намира своя пламенен водач и организатор”.
Как започва всичко.
През 1838 г. умира търновският митрополит Иларион Критски, който се счита за духовник от умереното крило сред гръцкото духовенство, попечител на българската просвета и книгоиздаване. На негово място Патриаршията назначава владиката Панарет, известен със своята алчност, грубост, необразованост и най-вече със силната си омраза към всичко българско. Това назначение предизвиква вълна от недоволство в цялата епархия. От 16 каази – Търново, Свищов, Никопол, Русе, Разград, Габрово, Ловеч, Орхание, Враца, Плевен, Рахово, Севлиево, Стара Загора, Нова Загора, Казанлък и Чирпан – били подписани искания за отстраняването на Панарет и заменянето му с Неофит Бозвели. През 1840 г. прошенията били внесени пред Високата порта от тричленна делегация, към която се присъединил и самият Бозвели.
Последният пристига в Цариград още през пролетта на 1839 г. и установява контакти с българската общност, която по онова време наброявала около тридесет хиляди души. Посещава двата главни центъра на българите – Балкапан хан и Хамбар. Тук той служи, проповядва и открито приканва цариградските българи да се борят за заменяне на гръцките владици с български, а освен това лансира идеята за създаване на български храм в османската столица, който да служи като обединителен духовен център. Сближава се и с младия тогава Георги Раковски – ученик във Великата народна школа в Куручешме. Решително повлиян от своя по-възрастен сънародник, бъдещият революционер израства като достоен негов ученик и приемник.
По силата на издадения през 1839 г. Гюлхански хатишериф, който провъзгласявал равноправие на всички поданици на империята, независимо от техния етнос и вероизповедание, турското правителство имало всички основания да удовлетвори исканията на българите. Патриаршията обаче успява да осуети предприетото от хилендарския будител и неговите съмишленици начинание. Панарет е отстранен, но на негово място поставят гръка Неофит Византиос, а Неофит Бозвели компромисно е назначен за негов протосингел, с опция впоследствие евентуално да бъде ръкоположен за Ловчански епископ. Това положение би устроило всеки друг, но не и Бозвелията. Демонстрирайки своето несъгласие с несправедливото решение, той се установява в Петропавловския манастир, където обаче не остава дълго. През март 1841 г., без нужното позволение от Високата порта, той е отвлечен и откаран
на заточение в Света гора.
След повече от три години в заточение, през август 1844 г. Бозвели успява да избяга от Атон и тайно пристига в Цариград, за да поднови своята борба. Там той се сближава с друг виден църковен деец и съмишленик, продължител на неговото дело – йеромонах Иларион Стоянович Михайловски (по-късно епископ Макариополски). Имайки доверието и подкрепата на народа си, те поотделно отправят меморандуми до Високата порта, в които били изложени първите български общонационални искания: българите да имат архиереи от своята народност и да бъдат избирани от самите епархии; да откриват свои училища и да издават вестници и книги на български език; да се сформира българско представителство при Високата порта, което да излага нуждите на народа, независимо от Патриаршията; в българските градове да се създадат смесени българско-турски съдилища и т.н. Изложените искания представляват една широка програма за етно-културна автономия и показват големия политически гений на Бозвели.
Осъзнавайки нуждата от външни съюзници в борбата с Патриаршията, отец Неофит привлича на своя страна полската агентура в Цариград в лицето на Михаил Чайковски (по-късно минал на турска военна служба под името Садък паша) – политически агент на полското антируско революционно движение в Париж, ръководено от княз Адам Чарториски. Между двамата се установява активно сътрудничество, основаващо се на тактическо съвпадане на политическите им цели. Чайковски работи за сформиране на антируска коалиция в интерес на освобождението на Полша от руско владичество.
В конфликта между българския народ и фанариотите той вижда изгоден случай за откъсване на българите от руската сфера на влияние и присъединяването им към Римокатолическата църква, поради което активно се намесва в българо-гръцките църковни отношения като всячески подкрепя българската страна и лично Бозвели. Нещо повече – Чайковски възлагал надежди, че отец Неофит може да стане митрополит и със съдействието на лазаристите** в Цариград, при които Бозвели се укривал известно време, да се стигне до уния с Рим. За всичко това узнаваме от докладите на М. Чайковски до княз А. Чарториски, които стават известни на българската историческа наука през 60-те години на ХХ век. Котленецът обаче умело се възползва от тази ситуация и благодарение на Чайковски успява да се добере до високопоставени турски служители и да им влияе в полза на българската кауза, както и да популяризира българския църковен въпрос пред политическите фактори в Европа.
Този размах, с който действал неуморният Бозвели, и постигнатите от него и съмишлениците му резултати сериозно застрашавали интересите на Патриаршията. Бидейки неспособни да се противопоставят по легален път на всичко това, фанариотите прибягнали до характерното в такива случаи решение – заточението. Без разрешение от Високата порта, на 29 юли 1845 г. Неофит и Иларион са арестувани и откарани на Атон. Само бъдещият Макариополски епископ бива освободен на следващата година по искане на руския писател и пътешественик Андрей Муравьов.
Окован във вериги, Бозвели първоначално е затворен в гръцкия манастир „Велика лавра”, но по-късно, благодарение застъпничеството на влиятелни личности в Цариград, е преместен в Хилендарската света обител. Там той продължава своята борба, но чрез перото – пише писма, кореспондира си със своите съмишленици и твори. През този период е написано най-емблематичното му литературно произведение – „Мати Болгария”.
Отец Неофит умира на 4 юни 1848 г., но делото му бива продължено и не след дълго дава своите плодове. През 1849 г. в Цариград е открит първият български храм – параклисът „Св. Стефан”, а на следващата година е избрано 20-членно църковно настоятелство. Така се основава Цариградската българска църковна община. За духовен глава на българите е избран отец Иларион Стоянович. Същият през 1858 е ръкоположен за епископ Макариополски, а на 3 април 1860 г. оглавява т. нар. Великденска акция – акт, с който се отхвърля зависимостта от Фенер и се поставя началото на независимата Българска църква, законно утвърдена на 28 февруари 1870 г. с фермана на султан Абдул Азис, под името Българска екзархия.
След всичко казано до тук стигаме до извода, че архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели прави „революционен поврат в обществено-политическото битие на българския народ”. Той пръв успява да се издигне като общонароден водач, да състави програма на движението за църковно обособяване от Цариградската патриаршия, да посочи как и къде да се създаде ръководният му център, да определи тактиката на действие, да вдъхнови и организира множество будни българи и да постави българския църковен въпрос на дневен ред както пред турското правителство, така и пред европейските държави, имащи отношение към съдбата на християните в Османската империя. Всичко това безспорно го превръща в един от най-крупните дейци на Българското възраждане и в основоположник на борбата за самостойна Българска църква.
----
* Авторът е докторант във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Православен богословски факултет
** (Мисията на лазаристите е основана от Католическата църква в Цариград през 1776 г., с цел да се пропагандира католицизма сред православното население в Османската империя. - бел. авт.)