Съгласно православното учение грехът – това е болест. Влизайки в човека, той извращава неговата духовна природа. Без да сме разпознали греха, ние няма как да поставим диагноза, а ако не сме разбрали природата на болестта, не ще смогнем да започнем лечението й. Без покаяние ние се уподобяваме на неразумен пациент, на когото лекарят е поставил диагноза апендицит и препоръчва операция, а болният твърди, че има хрема и тя ще премине от само себе си. Лекарят и пациентът трябва да станат сътрудници в борбата с болестта. Също както изповедникът и изповядващия се трябва да станат съюзници в борбата с греха.
Покаянието е тайнство, в което християнинът, като се разкайва за своите грехове и ги изповядва пред свещеник, получава чрез него от Бога прошка за греховете си. Гръцката дума за покаяние – „метанойя” означава „промяна на ума”, „промяна на начина на мислене”. Покаянието не е просто разкаяние. Юда, предал Господа, впоследствие се разкаял, но не принесъл покаяние. Той съжалил за това, което направил, но не намерил в себе си сили нито да изпроси прошка от Господа, нито с някакво добро дело да изправи злото, което извършил. Той не съумял да промени своя живот, да встъпи на пътя, на който би могъл да заличи предишните грехове. В това е разликата между него и апостол Петър, който се отрекъл от Христа, но с целия си по-нататъшен живот, с подвига на изповедничеството и мъченичеството доказал своята любов към Бога и хилядократно изкупил своя грях.
Покаянието не е просто опит да видим собствените си недостатъци. Покаянието – това е обръщане на нашия ум към Бога. Когато отиваме на изповед, не е достатъчно само да изброим греховете си. По време на изповед трябва да намерим в себе си сили да застанем лице в лице с Бога, да се изправим пред съда на любовта на милосърдния Бог. За изповедта е важна нашата решимост – да отидем и да застанем пред Бога, и да Му се открием. Стъпвайки на пътя на покаянието, трябва да помним, че няма такъв грях, който Господ да не може да прости.
Няма грях въобще... Грехът винаги е пределно конкретен. За съжаление, мнозина идват на изповед и докладват: „Грешен съм, отче, във всичко!”.Най-често това е лъжливо смирение, опит да се създаде впечатление на разкаянност, но без конкретно разкриване на своята греховност.
Често идващите на изповед говорят не за своите грехове, а за греховете на другите хора: на зетя, на свекървата, на тъщата, на дъщерята, на сина, на родителите, на колегите, на съседите. Понякога на свещениците са налага да изслушват истории с много действащи лица, с разкази за греховете и недостаците на роднини и познати. Всичко това няма никакво отношение към изповедта, защото за своите грехове нашите роднини и познати ще отговарят сами, за нашите пък грехове ще се налага да отговаряме ние. И ако някой от нас не е в добри отношения с роднини, колеги, съседи, тогава, готвейки се за изповед, трябва да си зададе въпроса: къде е моята вина; с какво съм съгрешил; какво бих могъл да направя, за да се промени ситуацията към по-добро? Винаги трябва преди всичко да търсим своята вина, а не да виним ближните.
Някои възприемат изповедта като шанс да пообщуват със свещеника, да му зададат въпроси и да получат на тях отговори. Всеки свещеник подхожда към изповедта по-своему: един счита за свой дълг всеки път да даде полезен съвет на изповядващия се, друг предпочита да слуша изповедта мълчейки и само в особени случаи да нарушава мълчанието. Трябва да помним, че изповедта – това не е събеседване със свещеника, а предстоене пред Бога. Най-важното, което може да стане в изповедта, това е нашата среща с Бога. А за съвет може да се обърнем към свещеника и вън от рамките на изповедта.
За други пък изповедта е възможност да се оплачат от живота. Нещо в живота му не е потръгнало, сполетял го е неуспех и човек идва при свещеника, за да сподели колко му е трудно. Трябва да се отбележи, че свещеникът не е лекар-психотерапевт, а храмът не е това място, където трябва да се идва с жалби и роптания. Разбира се, свещеникът в някакви случаи е длъжен да изслуша, да утеши, да ободри, но изповедта не трябва да се свежда до психотерапия.
Понякога човек идва на изповед, за да поспори с Бога, да заяви, че Бог не е достатъчно отзивчив към него, че малко се грижи за него, че Бог нещо не му е додал. Някои на изповед се оплакват от липсата на осезаемо благодатно Божие присъствие в техния живот. Ако в нашия живот Божието присъствие е твърде малко, за това не е виновен Бог: виновни сме ние самите, защото не сме направили всичко възможно, за да приготвим дома на душата си, за да се засели Бог в него.
Идвайки на изповед, хората понякога се опитват да изброят всички свои възможни грехове, в това число и най-незначителните от типа: „изядох шоколадов бонбон в постен ден” и т. н., мислейки че ако нещо не бъде назовано, няма да бъде простено. Но напълно очевидно е, че да изброим всичките си грехове просто не по силите ни. На изповед трябва да говорим за главното – за това, което ни отделя от Бога.
Освен това има неща, които не забелязваме в себе си. Има и грехове, които сме забравили. Не трябва да се мисли, че подобен род незабелязани или забравени грехове, не назовани на изповедта, не се прощават от Бога. Всъщност, ако човек съзнателно не укрива грехове, ако принася искрена, чистосърдечна изповед, с намерение да се изправи, му се прощават всички грехове: и тези, които е назовал и тези, за които е забравил, и тези, които той не е забелязал в себе си. Ако човек пък съзнателно укрива грехове на изповед или ако цялата му изповед се свежда до празна формалност, или ако той говори само за греховете на другите хора, в такъв случай тайнството се профанизира. Иначе казано, тайнство в такъв случай въобще няма, защото в човека не става тази промяна на ума, която трябва да съпътства изповедта.
Всъщност, цялата наша греховна тъма се състои от такива дребни грехове, с които е пълен нашият живот – от дребна лъжа, дребна кражба, дребно лукавство, дребна злоба. Понякога ние мислим, че това даже и не са грехове, а само „отделни недостатъци”. Но изповедта – това не е този момент, когато ние трябва да се оглеждаме в другите и да се сравняваме с тях: по-добри ли сме от тях, по-лоши, или като всички. Фарисеят се оглеждал в другите и мислел, че е по-добър от мнозина. А митарят не се оглеждал в никого – той се вглеждал само в дълбините на душата и се съкрушавал пред Бога. Може би, в нещо и да сме по-добри от другите, но не за това трябва да става дума в изповедта. Ние трябва да кажем в какво сме съгрешили против правдата и любовта Божия, защото именно за това ще бъдем питани на Страшния съд.
За да бъде покаянието истинско, то трябва да се извърши на дело. Св. Козма Етолийски казва: „Даже ако са ти простили всички духовници, патриарси, архиереи и целият свят, ти все едно не ще бъдеш простен, ако не се покаеш на дело”. То ест ако ние не се отдалечим от греха и не изменим своя живот, нашето покаяние няма да бъде истинско. То даже не е покаяние в пълния смисъл на думата.
Покаянието е невъзможно без Божията благодат. Човек, пребивавайки в тъмнината на греха, не разбира колко е прекрасен животът в Бога, не може да усети разликата между греховния живот на света и святия живот на Църквата. Само когато Божията благодат посее в неговото сърце семето на Божествената любов, той ще може да види своята духовна несъстоятелност. Слънчевата светлина, проникваки в тъмната стая, осветява всичко. Така и Божията благодат ни открива опустошеността на нашите души, оголва нашите страсти, нашите грехове. Затова светците така усилено са молили Бога: „Дарувай ми цялостно покаяние”. Истинското покаяние е безопасен път, водещ в Царството Божие.
Покаянието – това е духовен труд, усилие на съгрешилия човек, насочено към това да възстанови връзката с Бога, да стане участник в Неговото Царство. В Свещеното Писание покаянието е необходимо условие за спасение: „ако се не покаете, всички тъй ще загинете” (Лк. 13:3).
Тъй като сред християните господства неведение по много въпроси на нашата вяра, в покаянието и изповедта невежеството и лекомислието се проявяват в най-висока степен. Мнозинството пристъпват към изповед абсолютно неготови, предпочитат свещеникът сам да ги пита за греховете, сякаш Църквата – това е следствен орган, а свещеникът - оракул, който е призван да гадае за нашите грехове. Има и друга крайност – когато хората отиват на изповед, за да кажат, че нямат никакви грехове или, за да разкажат колко са „добри” и колко добри дела са извършили. Това показва, че в дадения случай не е имало ни самоанализ, ни подготовка за изповедта и че ние, разбира се, сме много далече от процеса на самопознанието, необходимо за християнина. В душата ни се гнезди някакъв страх: ние се боим да видим своето истинско „аз”, стараем се да се скрием не само от Бога, от хората, но и от самите себе си. Струва ни се, че ако си признаем за своите грехове, тогава Бог неминуемо ще ни накаже, а околните ще ни отхвърлят. Налага се да наденем тогата на благочестивия християнин, а какво може да бъде по-лошо от такова самооправдание?!
Но ако ние внимателно прочетем Евангелието, тогава ще видим, че Иисус осъдил не грешника, а греха. С всички грешници, които идвали при Него, Той говорил с разположение и съчувствие, даже ако те в много случаи не проявявали разкаяние. Само една разновидност на грешниците Той осъдил, при това твърде сурово – това са лицемерите, надянали маската на праведници.
И така, необходимо е да познававаме самите себе си, да не се боим да анализираме своите състояния. Трябва да знаем, че ние можем да бъдем осъдени не за това, че сме грешили, а за това, че не сме каяли. Колкото повече считаме себе си за „добри”, толкова по-далече се отдръпваме от Бога. Да отидем на изповед и да заявим на духовника, че ние „нищо лошо не сме направили”, това е все едно да кажем, че сме безгрешни, а това е сродно на богохулство. Ако се вгледаме в собственото си сърце без предвзетост, ще видим, че там се гнездят множество страсти и грехове.
Страхът да признае човешката греховност е абсолютно чужд на човеколюбието на нашата Църква. В Църквата, в семейството на Бога Отца, се обединяват хора, които, вместо да осъждат грешника, сами се осъзнават като най-големи грешници, още по- унижени от греховете, отколкото другите.
Изповедта не е беседа за своите недостатъци, съмнения, не е осведомяване на духовника за себе си и още по-малко „благочестив обичай”. Изповедта е горещо покаяние на сърцето, жажда за очистване, идваща от усещането за светинята, умиране за греха и оживяване за светостта. Изповедта е подвиг и самопринуждение. Покаянието е не само тайнство за развързване на греховете, но и лечебен акт за душевните недъзи. А който скрива своите грехове на изповеди поради срам или поради лъжлив страх, той към предишните грехове прибавя още един грях – лъжата, защото иска да измами свещеника, или по-добре казано, самия Бог, Който невидимо присъства при изповедта и приема покаянието на грешника, а свещеникът служи само като свидетел на това покаяние.
Изповедта – това не е отчет за духовния живот (какво в него е добро, а какво лошо). Това е самоизобличаване без всякакво самооправдание и самосъжаление. Само тогава ние ще получим удовлетворение и облекчение. Господ и така знае всички обстоятелства, които са ни довели до греха. Напълно недопустимо е да разказваме на изповед какви хора са ни подтикнали към грях. Те отговарят за самите себе си, ние пък сме длъжни да отговаряме само за себе си.
Не трябва да се срамуваме да изповядваме греховете си, трябва да се срамуваме да ги вършим. Мнозина мислят, че свещеникът ще ги осъди, искат да се покажат на изповедта по-добри, отколкото са, самооправдават се. Напротив, за духовника е голямо утешение, когато той вижда пред себе си искрено каещ се, даже за тежки грехове. Значи, неговите трудове не са били напразни.
Изповедта е очистване на душата от отровата. Ако отровата попадне в организма, тогава няма друг начин да оцелее освен да очисти стомаха. Така и изповедта: ние трябва да изтръгнем от себе си отровата на греха, иначе сме обречени.
Покаянието е такова състояние на човека, когато той осъзнава своята греховност, съжалява за нея и започва да ненавижда извършения от него грях и активно се бори с него, утвърждавайки се в доброто. Ненавистта към греха и борбата с него привлича Божието милосърдие. Ето това съчетание на Божието милосърдие с ненавистта на човека къмо греха и борбата с него извършва покаянието, т. е. – избавлението на човека от греха.